по горе-долу това време миналата година попълвах въпросника, който пускам тук. намерих го в един друг блог на един друг език. отне ми повече време и много повече мислене, отколкото го очаквах. но си заслужаваше всяка минута. ето го:
1. Какво направихте през 2008-ма, което не сте правили никога преди?
2. Спазихте ли своите минало-новогодишни обещания? Обещахте ли си нещо за тази година?
3. На някой ваш близък да му се е родило дете?
4. Има ли ваш близък, който е починал през годината?
5. Кои държави посетихте? Кои интересни места?
6. Какво ви се иска да имате през 2009-та, което нямахте през 2008-ма?
7. Какви дати от 2008-ма ще останат „гравирани” в паметта ви и защо?
8. Кое беше най-голямото ви постижение през 2008-ма?
9. Кой беше най-големият ви провал?
10. Страдахте ли от някаква болест или нараняване?
11. Кое беше най-хубавото нещо, което си купихте?
12. Къде отидоха най-много от парите ви?
13. За какво се ентусиазирахте/развълнувахте най-силно?
14. Коя песен винаги ще ви напомня за 2008-ма?
15. В сравнение с предишната година (2007-ма), през тази вие сте:
- По-възрастен или по-мъдър?
- По-слаб или по-дебел?
- По-богат или по-беден?
16. Какво ви се иска да бяхте правили повече?
17. Какво ви се иска да бяхте правили по-малко?
18. Как прекарахте Коледа?
19. Влюбихте ли се през 2008-ма?
20. Обичате ли/харесвате ли някого, когото не обичахте/харесвахте миналата година по това време?
21. Има ли човек, който не харесвате/не обичате сега, за разлика от по същото време миналата година?
22. Коя беше любимата ви телевизионна програма?
23. Коя беше най-хубавата книга, която прочетохте?
24. Кое беше най-голямото ви музикално откритие?
25. Кой беше любимият ви филм?
26. Какво искахте и получихте?
27. Какво искахте и не получихте?
28. Какво правихте на рождения си ден и на колко годни сте сега?
29. Какво е това нещо, което ако го бяхте имали, щеше да направи годината ви много по-удовлетворяваща?
30. Какво ви помогна да запазите „разсъдъка си”?
31. Коя публична/известна фигура, беше важна за вас?
32. Кое политическо събитие ви развълнува най-много?
33. Кой ви липсваше?
34. Кой беше най-добрият/интересният човек, когото срещнахте?
35. Споделете един „урок за живота”, който научихте през изминалата година.
Блог на Галина Николова
неделя, 28 декември 2008 г.
понеделник, 22 декември 2008 г.
две за душата
...от последните няколко дни измежду изпитите, разместването на будните и спящите часове... изпращанията, хартиените снежинки, неочакваните подаръци видими и невидими, пристигащи по всички пощи, сови и други хвъркатички..., измежду приготовленията набегом и списъците с неща за тук и там...
1. http://penelopeillustration.com/blog/2008/12/16/want-to-make-something/
за това има повече ето тук
2. http://www.youtube.com/watch?v=Us-TVg40ExM
за това има повече ето тук
и вместо поздрав за празниците
:)
неделя, 14 декември 2008 г.
декември в леки словосъчетания
- групов процес
- хранително натравяне
- финална сесия
- терминал 4
всяко едно от тез словосъчетания има своята първоначална тревога и последваща лекота... и своя привиден хаос, но всъщност - ред. като в купчината хартии на снимката. по настоящем - до мен на пода, отляво.
връщам се при тях ;)
събота, 29 ноември 2008 г.
едно нещо, за което сме благодарни
ден на благодарността, преди да замина, всички ме "подготвяха" за, разбира се, храната. задължителните пуйка, плънка, сладко от червени боровинки, сладки картофи, картофено пюре, царевично пюре, squash (което е вид солено ястие с тиква), пай (няколко вида), и още. и наистина - храната беше чудесна. къщата започна да се пълни с хора, масата с - блюда, всеки от гостите се е погрижил за нещо, според както са се разпределили.
но мен много повече от храната ме впечатлиха радостта да са заедно, смеховете и закачките, малките и големи семейни традиции. способността им да се пошегуват с всичко, най-вече със себе си...
енергията в тази къща беше вълшебна.
къща в гората, пред прозореца ми първата сутрин - катеричка. там тримата братя са отраснали, майката още живее, цялото семейство и всички роднини се събират за деня на благодарността.
преди да започне празничния обяд, всички бяха в голямата всекидневна, прави, хванати за ръце.
всеки да каже по едно нещо, за което е благодарен...
..
по пътя обратно в автобуса се сетих за едно изречение от хазарския речник на милорад павич, цитирам по памет: ..и от ниско прелетялата радост, високо излетяла тъга..
вторник, 25 ноември 2008 г.
коледни и други песни, китайски дракони, река хъдсън и някои изчисления
вчера завършихме един групов проект - написахме, предадохме, презентирахме и всичко. и аз си взех "почивен ден".., че групата, с която прекарах една значителна част от миналата седмица, както и от съботата и неделята, и после две цели нощи писах.., малко множко ми дойде ;)
*
днес бях отново в китайския квартал - в онзи същия фризьорски салон.. в който днес хартиените огнени дракони бяха щедро гарнирани с коледни песни.. ;) а фризьорката ме беше запомнила какво искам от преди повече от месец.., даже използва думите, с които аз тогава го описах.. искрено се впечатлих. там е постоянна върволица, как се помни по този начин?!
*
днес, също така, посветих 4 часа на издирване на офиса на една авио компания. прилежно намерих адреса им в интернет, оказа се в част на манхатън, в която никога не съм била. въоръжих се с разпечатка на съответното парче от картата... и тръгнах. тук ми се ще да вметна две неща. 1) за мен картите са като стихотворения на език, от който разбирам 10-тина думи. тук-там мога да скалъпя по някое просто изречение, но като цяло.. чета, чета... обръщам листа надолу с главата и пак чета, чета.. и все лабиринт и загадка. 2) една голяма част от манхатън е тъкмо като за мен: успоредни улици, номерирани, подредени по възходящ ред, пресечени от перпендикулярни авенюта, номерирани и подредени по възходящ ред. да, ама една друга част от манхатън хич не е така. там са гъсто расли храсталаци от улици и улички. познайте сега в коя част ми се падаше на мен да ходя днес. ;)
та, така. въоръжена със стихотворение на чужд език, вървях, оглеждах се. насам-натам. вадих картата 167 пъти от джоба си.., което свърши работа на една девойка, която ме видяла, че имам карта, та помоли да погледне как да стигне до нейното си място ;). най-накрая и аз стигнах. много бях горда със себе си. пазачът на входа ми каза, че, да, били са моите авио-превозвачи на този адрес. ама са се преместили в кънектикът преди има-няма 15 години. 4 часа и 15 години ме деляха от тях, много гот. ще трябва да ги намеря другояче.
ако не друго, поне намерих река хъдсън ;) като видях голямото неочаквано "празно" пространство в края на улицата, не се сдържах, и въпреки мразовитото, отидох да видя какво е. река се оказа, съвсем истинска :) снимах я даже. малко вече се мръкваше, затова има улична лампа вместо луна.
*
на връщане пресметнах, че средно на ден прекарвам близо 2 часа в метрото. което по тукашните стандарти май е съвсем добре даже. да, ама това прави между 10 и 14 часа седмично. под земята. един цял "буден" ден... после се чудя къде ми изчезва времето.. вече поне мога да чета в метрото (в началото само се кокорех и се взирах да разпозная къде съм). сега съм полу-интуитивна - чета/пиша и като ми наближи време да слизам - вдигам глава да погледна.
*
вече седмица, че и повече, в главата ми се върти една песен от филма "мръсни танци". не знам от къде се появи, защо ми гостува и кога ще си тръгне. забавлява ме. намерих я в youtube. ето я.
има и една друга песен, която е от по-отдавна. мине, не мине ден-два и си я тананикам. забавното е, че не знам коя е. не мога да се сетя. имам мелодия, нямам думи, нито спомен. един приятел каза, че най-вероятно все още ми предстои да я чуя, затова пък дотогава мога да си измисля какъвто текст си искам ;)
*
другото, което сметнах днес, е че миналата седмица е започнал 4-тия ми месец тук, а до края на семестъра остават 4-ри седмици, 2 групови и 5 индивидуални проекта, и 3 финални изпита.
и 1 ден на благодарността, сега, в четвъртък :)
понеделник, 24 ноември 2008 г.
закуска 2
покрай предишния ми изключително съдържателен пост ;), вчера гледах.. Закуска в Тифани. за първи път. така ме зарадва :) с много, но най-вече - с идеята да прекараш един цял ден, правейки неща, които никога не си правил преди..
от снощи си мисля за нещата напоследък, които никога преди.., ама такива, които са били.. "избежни" (не като - да открия как да се прибера с метрото посреднощ, след като моят влак - единственият, който към момента знаех - не върви; или да напиша курсова работа на английски за 3 часа и половина, защото това е всичкото време, с което разполагам за целта).. а от "другите".. като например - да заспя на септемврийско слънце в парк, да танцувам на покрив, да прегърна случаен човек, носещ надпис "free hugs".. такива разни.
и също си мисля.. какво бих искала да направя, което не съм до сега?
от снощи си мисля за нещата напоследък, които никога преди.., ама такива, които са били.. "избежни" (не като - да открия как да се прибера с метрото посреднощ, след като моят влак - единственият, който към момента знаех - не върви; или да напиша курсова работа на английски за 3 часа и половина, защото това е всичкото време, с което разполагам за целта).. а от "другите".. като например - да заспя на септемврийско слънце в парк, да танцувам на покрив, да прегърна случаен човек, носещ надпис "free hugs".. такива разни.
и също си мисля.. какво бих искала да направя, което не съм до сега?
вторник, 18 ноември 2008 г.
четвъртък, 13 ноември 2008 г.
посреднощ
ноември отхвърча като ято подплашени гълъби...
докато се огледам - преполови...
първата му седмица беше голяма, колкото месец... искаше ми се по-овреме да кача снимки и да разкажа,.. но много други неща ме отвлякоха..
ето сега.
вече премина, но в нощта на 4-ти ноември, еуфорията беше неописуема... беше като на нова година.. и повече даже... снимките ми са с лошо качество, обаче не съм сигурна дали е поради нощта и камерата на телефона.. или поради невероятната енергия, която струеше отвсякъде...
тези две са на union square. аз бях като залепена с магнит и не ми се тръгваше.
освен всичко друго, в същата тази първа ноемврийска седмица, се регистрирах за втория семестър, подадох документи и получих заветния social security number, написах две курсови работи, започнах един групов проект (който през носа ми излиза), бях на официално събитие на Фулбрайт, озовах се на чудно литературно четене, благодарение на случайно мярнат постинг във facebook, написах препоръка за една доброволка, получих оценките си от междинната сесия, бях на един workshop за кариерно развитие, от който ми се замая главата, минах на бегом през central park, после - в неделя - отидох за повече...
напълних си джобовете с есен най-после, че тя в града е почти невидима...
на връщане от парка попаднахме на една църква, в която в неделя вечер свирят джаз, както се оказа ;)... влязохме да послушаме, накрая - като представяха музикантите, чух българско име... трепнах, отидох... are you bulgarian by any chance? yes, i am, why?... и ето така се запознах с един български музикант :)
чудна неделя беше...
а сега е вече петък, в понеделник се качих на въртележката, с отскок и още се возя...
докато се огледам - преполови...
първата му седмица беше голяма, колкото месец... искаше ми се по-овреме да кача снимки и да разкажа,.. но много други неща ме отвлякоха..
ето сега.
вече премина, но в нощта на 4-ти ноември, еуфорията беше неописуема... беше като на нова година.. и повече даже... снимките ми са с лошо качество, обаче не съм сигурна дали е поради нощта и камерата на телефона.. или поради невероятната енергия, която струеше отвсякъде...
тези две са на union square. аз бях като залепена с магнит и не ми се тръгваше.
освен всичко друго, в същата тази първа ноемврийска седмица, се регистрирах за втория семестър, подадох документи и получих заветния social security number, написах две курсови работи, започнах един групов проект (който през носа ми излиза), бях на официално събитие на Фулбрайт, озовах се на чудно литературно четене, благодарение на случайно мярнат постинг във facebook, написах препоръка за една доброволка, получих оценките си от междинната сесия, бях на един workshop за кариерно развитие, от който ми се замая главата, минах на бегом през central park, после - в неделя - отидох за повече...
напълних си джобовете с есен най-после, че тя в града е почти невидима...
на връщане от парка попаднахме на една църква, в която в неделя вечер свирят джаз, както се оказа ;)... влязохме да послушаме, накрая - като представяха музикантите, чух българско име... трепнах, отидох... are you bulgarian by any chance? yes, i am, why?... и ето така се запознах с един български музикант :)
чудна неделя беше...
а сега е вече петък, в понеделник се качих на въртележката, с отскок и още се возя...
събота, 1 ноември 2008 г.
happy halloween, ladies and gentelmen
снощи бях френска магьосница. с островърха шапка и магическа пръчка, както си му е реда. извървях halloween-ския парад по 6-то авеню.ако ми пратят снимки, ще сложа и тук. с телефона в тъмното не се получиха никак и след първите 2-3 се отказах. a имаше за снимане.. и още как! беше невероятно сборище на цветове и звуци. не съм виждала нищо подобно, не знам на какво да го оприлича.
най-забавно ми беше как още от късен следобед по улиците започнаха да се разхождат хора, изглеждащи по всякакви причудливи начини.
има особен чар в това да си дегизиран и почти неразпознаваем... :)
на връщане, един случаен човек ме заговори:
- can you do magic?, попита.
- yes i can, казах аз ;)
вторник, 28 октомври 2008 г.
изпити, изпитания
през изминалите две седмици преживях две сесии.
една университетска и една житейска.
забавното е, че за нито една от двете все още не знам дали/как съм издържала изпитите.
за някои от тях вероятно ще науча след години.
--
в момента част от учебните ми четива включват, разбира се, много за управление на промяната, но тази седмица една от книгите ни е managing the unexpected - авторите са социални психолози, изключително интересни, просто невероятни.. а аз чета, кимам и отнасям всичко и към себе си.
освен това, една от допълнителните статии за вчера, беше също на karl weick: the collapse of sensemaking in organizations (тук - точно след "the collapse of sensemaking" - получавам гигантско вселенско намигване, на което криво се усмихвам).
ето един цитат от статията (спестявам препратките към други автори):
"minimal organizations [...] are susceptible to sudden losses of meaning, which have been variously described as fundamental surprises, or events that are inconceivable, or incomprehensible. each of these labels points to the low probability that the event could occur, which is why it is meaningless. but these explanations say less about the astonishment of the perceiver, and even less about the perceiver's inability to rebuild some sense of what is happening."
да, the astonished perceiver има сериозни затруднения с това да rebuild some sense of what is happening...
и още един цитат, този път от книгата:
"to have an expectation is to envision something, usually for good reasons, that is reasonably certain to come about. to expect something is to be mentally ready for it. every deliberate action you take is based on assumptions about how the world will react to what you do. [...] expectations provide a significant infrastructure for everyday life. [...] the tricky part is that all of us tend to be awfully generous in what we accept as evidence that our expectations are confirmed. furthermore, we actively seek out evidence that confirms our expectations and avoid evidence that disconfirm them."
мда.
ако нямаме очаквания, казват още авторите, не бихме могли да се движим през света, защото той би ни изглеждал като едно неуправляемо място, в което ние не сме деятели, а потърпевши. така че - очакванията са важни. дават ни ориентири, помагат ни да преминем през несигурността. обаче не трябва да им се предоверяваме. усъмнявайте се в тези очаквания, които най-често се потвърждават, казват karl weick and kathleen sutcliffe.
..
понякога вселената е доста своенравна и проявява странно чувство за хумор. и на някои от нашите очаквания, потвърдени с безброй знаци и "доказателства" - реални и/или интуитивни, най-неочаквано се изплезва. и ни оставя сами да се погрижим да си "направим смисъл" и да разберем къде е смешното, докато тя ни сочи с пръст и се залива от смях.
една университетска и една житейска.
забавното е, че за нито една от двете все още не знам дали/как съм издържала изпитите.
за някои от тях вероятно ще науча след години.
--
в момента част от учебните ми четива включват, разбира се, много за управление на промяната, но тази седмица една от книгите ни е managing the unexpected - авторите са социални психолози, изключително интересни, просто невероятни.. а аз чета, кимам и отнасям всичко и към себе си.
освен това, една от допълнителните статии за вчера, беше също на karl weick: the collapse of sensemaking in organizations (тук - точно след "the collapse of sensemaking" - получавам гигантско вселенско намигване, на което криво се усмихвам).
ето един цитат от статията (спестявам препратките към други автори):
"minimal organizations [...] are susceptible to sudden losses of meaning, which have been variously described as fundamental surprises, or events that are inconceivable, or incomprehensible. each of these labels points to the low probability that the event could occur, which is why it is meaningless. but these explanations say less about the astonishment of the perceiver, and even less about the perceiver's inability to rebuild some sense of what is happening."
да, the astonished perceiver има сериозни затруднения с това да rebuild some sense of what is happening...
и още един цитат, този път от книгата:
"to have an expectation is to envision something, usually for good reasons, that is reasonably certain to come about. to expect something is to be mentally ready for it. every deliberate action you take is based on assumptions about how the world will react to what you do. [...] expectations provide a significant infrastructure for everyday life. [...] the tricky part is that all of us tend to be awfully generous in what we accept as evidence that our expectations are confirmed. furthermore, we actively seek out evidence that confirms our expectations and avoid evidence that disconfirm them."
мда.
ако нямаме очаквания, казват още авторите, не бихме могли да се движим през света, защото той би ни изглеждал като едно неуправляемо място, в което ние не сме деятели, а потърпевши. така че - очакванията са важни. дават ни ориентири, помагат ни да преминем през несигурността. обаче не трябва да им се предоверяваме. усъмнявайте се в тези очаквания, които най-често се потвърждават, казват karl weick and kathleen sutcliffe.
..
понякога вселената е доста своенравна и проявява странно чувство за хумор. и на някои от нашите очаквания, потвърдени с безброй знаци и "доказателства" - реални и/или интуитивни, най-неочаквано се изплезва. и ни оставя сами да се погрижим да си "направим смисъл" и да разберем къде е смешното, докато тя ни сочи с пръст и се залива от смях.
събота, 11 октомври 2008 г.
".."
настигна ме по пощата
Be patient toward all that is unsolved in your heart and try to love the questions themselves like locked rooms and like books that are written in a very foreign language. Do not seek the answers, which cannot be given because you would not be able to live them. And the point is, to live everyting. Live the questions now.
Freely quoted from Rilke.
Be patient toward all that is unsolved in your heart and try to love the questions themselves like locked rooms and like books that are written in a very foreign language. Do not seek the answers, which cannot be given because you would not be able to live them. And the point is, to live everyting. Live the questions now.
Freely quoted from Rilke.
четвъртък, 9 октомври 2008 г.
накуп
минава полунощ отдавна.
най-доброто време за... няколко неща накуп
*
това е моят университет, a програмата, в която аз уча, е оrganizational change management.
*
купчината книги на снимката с лошо качество, представлява една малка част от четивата ми за този семестър.
чудни четива, забавлявам се искрено с тях, но понякога и те с мен.. ;)
скоростта ми на четене и нивото на разбиране (с възможност за възпроизвеждане, анализ и пр.) се повишава с всеки изминал ден. което е добра новина. очаква се след две години да съм мноооого по-умна ;)
поради тази купчина и другите "невидими" като нея, прекарвам една значителна част от времето си в.. една читалня.. тук не се говори и не звънят телефони. доста често има хора, които подремват.. по това се разпознава спокойствието на тази зала.. макар че нюйоркчани масово спят (понякога плетат, гримират се, закусват, вечерят и др.) в метрото, което за мен все още е загадка.. предвид публичността на мястото.. все си мисля, че в съня си сме беззащитни, но както и да е.
моят университет е едно особено място, защото събира под едно "крило" осем различни висши училища. има си, например, училище по мениджмънт (моето), дизайн, класическа музика, джаз, социални изследвания и др. получава се любопитно съчетание от арт и социално отговорен мениджмънт... събира, също така, изключително пъстри хора... сред големите имена, които са преподавали тук, ще спомена само трима мои любимци: Хана Арент, Маргарет Мийд и Ерих Фром.
толкова училище засега.
*
друго на купчината.
вчера ме изненадаха два въпроса.
единият - в магазин за алкохол, където влязохме да изберем вино за домакините... въпросът беше: "от коя държава да вземем?"... видя ми се странен този въпрос.. свикнала съм на "бяло или червено", "от кой район", "коя година", "мерло или каберне"..., но.. от коя държава?!..
избрахме потугалия, заради сладостта и многото топлина в името..
вторият въпрос беше по-рано същия ден:
"нищо не знам за българия.. каква е?"
и тук изведнъж се оказа сложно...
как представяш българия в един от онези small talks, в които имаш горе-долу 3 изречения... какво казваш? гостоприемството? розовото масло? киселото мляко? красивата природа (багерите на рила, супер боровец, мини лас вегас край созопол)..? 45 години стигат? вече сме в европейския съюз? имаме излаз на черно море? пишем на кирилица?
каква е българия? какво е българия?
от вчера не си е тръгнал този въпрос от мен.., извъртяха се в главата ми всичките клишета.. и в нито едно от тях не виждам отговора..
освен това, скоро ми предстои да представям българия в някое от многобройните държавни училища тук.. чудя се какво да им кажа. какво да включа.
вие какво бихте казали?
ако имате възможност да кажете 3 неща за българия на хора, които не знаят нищо за нея, кои ще са тези три неща?
питам сериозно. ако искате, пишете ми и на e-mail.
благодаря предварително.
и.. мисля, че ми е време да ви пожелая лека нощ, че вече отдавна е утре..
най-доброто време за... няколко неща накуп
*
това е моят университет, a програмата, в която аз уча, е оrganizational change management.*
купчината книги на снимката с лошо качество, представлява една малка част от четивата ми за този семестър.
чудни четива, забавлявам се искрено с тях, но понякога и те с мен.. ;)
скоростта ми на четене и нивото на разбиране (с възможност за възпроизвеждане, анализ и пр.) се повишава с всеки изминал ден. което е добра новина. очаква се след две години да съм мноооого по-умна ;)
поради тази купчина и другите "невидими" като нея, прекарвам една значителна част от времето си в.. една читалня.. тук не се говори и не звънят телефони. доста често има хора, които подремват.. по това се разпознава спокойствието на тази зала.. макар че нюйоркчани масово спят (понякога плетат, гримират се, закусват, вечерят и др.) в метрото, което за мен все още е загадка.. предвид публичността на мястото.. все си мисля, че в съня си сме беззащитни, но както и да е.моят университет е едно особено място, защото събира под едно "крило" осем различни висши училища. има си, например, училище по мениджмънт (моето), дизайн, класическа музика, джаз, социални изследвания и др. получава се любопитно съчетание от арт и социално отговорен мениджмънт... събира, също така, изключително пъстри хора... сред големите имена, които са преподавали тук, ще спомена само трима мои любимци: Хана Арент, Маргарет Мийд и Ерих Фром.
толкова училище засега.
*
друго на купчината.
вчера ме изненадаха два въпроса.
единият - в магазин за алкохол, където влязохме да изберем вино за домакините... въпросът беше: "от коя държава да вземем?"... видя ми се странен този въпрос.. свикнала съм на "бяло или червено", "от кой район", "коя година", "мерло или каберне"..., но.. от коя държава?!..
избрахме потугалия, заради сладостта и многото топлина в името..
вторият въпрос беше по-рано същия ден:
"нищо не знам за българия.. каква е?"
и тук изведнъж се оказа сложно...
как представяш българия в един от онези small talks, в които имаш горе-долу 3 изречения... какво казваш? гостоприемството? розовото масло? киселото мляко? красивата природа (багерите на рила, супер боровец, мини лас вегас край созопол)..? 45 години стигат? вече сме в европейския съюз? имаме излаз на черно море? пишем на кирилица?
каква е българия? какво е българия?
от вчера не си е тръгнал този въпрос от мен.., извъртяха се в главата ми всичките клишета.. и в нито едно от тях не виждам отговора..
освен това, скоро ми предстои да представям българия в някое от многобройните държавни училища тук.. чудя се какво да им кажа. какво да включа.
вие какво бихте казали?
ако имате възможност да кажете 3 неща за българия на хора, които не знаят нищо за нея, кои ще са тези три неща?
питам сериозно. ако искате, пишете ми и на e-mail.
благодаря предварително.
и.. мисля, че ми е време да ви пожелая лека нощ, че вече отдавна е утре..
сряда, 1 октомври 2008 г.
четвъртък, 25 септември 2008 г.
месец и нещо
Вчера се подстригах, най-после, случайно.. в Chinatown (китайски ли беше онзи език?..)Докато чаках - около час - и над главата ми висяха хартиени огнени дракони, наблюдавах перфектната организация в салона.. претъпкан с хора, 3-ма фризьори, още 2-ма с "подпомагащи функции", и поне 15 клиента.. на площ по-малка от боксониерата до Герена, в която преди години живях.. и все пак имаше пространство да се движат, да подстригват, боядисват, сушат коси и да правят още милион малки и големи неща..
Удивително беше.
Вчера, също така, се присетих как, когато за първи път ме попитаха "от колко време си в Ню Йорк", отговорих "от 3 дни".
В началото на тази седмица "отпразнувахме" първия месец тук с дълга разходка, вечеря във виетнамски ресторант, на който случайно попаднахме, и безбрежен разговор.
Откакто започнаха часовете в университета, времето някак се смали. В края на 2-та седмица, вече бях предала 3 курсови работи и вече имам първите си оценки. Също свиквам и със странното усещане да съм отново в университета.., но от другата страна. Купчината книги расте, чета по всяко време и навсякъде. Наскоро се присетих за един приятел, който разказваше как се научил да чете, докато кара колелото си.., защото и това е време. Ще се науча да правя повече време (не е грешно това изречение ;). Ще си припомня как.
Месец и нещо е.. толкова много, толкова малко.
Усещам разликата. Усещам разликите. Имам още толкова много да разбирам.
Есента дойде, мирише различно.
сряда, 10 септември 2008 г.
Пол Остър
Четенето беше обявено за 19:00 ч. Аз отидох в 17:45. Добре, че послушах съвета на човека, който ми каза изобщо за това (от сърце благодаря!!).. и ме предупреди да отида около час по-рано (и за това също!). На 4-тия етаж на Barnes & Nobel, гигантската книжарница, от която на мен ми се завива свят, имаше около 100-тина стола, подредени в спретнати редици. Повечето от тях, в 17:45, 1 час и 15 минути преди началото, вече бяха заети.
Аз си избирам място на 2-рия ред, точно пред "трибуната" (каква друга дума има за това?). Искам да бъда близо, да го виждам и да го чувам. Да го виждам и чувам. И се зареждам с търпение. Чета от книгата, която ще представя, новата му: Man In The Dark. До мен се намества един господин на около 65 г. Столовете бързо се запълват, скоро и пространството наоколо също. Десетки, може би всъщност стотици, правостоящи. Разни и разнообразни. А аз се сещам за един разказ от "Одет Тулмонд и други истории".. за едно друго литературно четене, как тя притиска книгата до сърцето си, и ми става смешно.
Всичко е по американски организирано. Няколко пъти се дават инструкции. Как ще протече, какво може и какво не може публиката. Какъв ще е редът при раздаването на автографи. Започва, разбира се, навреме. Служител на книжарницата представя Пол Остър с няколко изречения. И той излиза..
Аз го очаквам някак.. по-голям. По-едър, някак си да излезе, да запълни "сцената", да "тежи".. като истински голям писател ;) А той излиза, висок и слаб, със светла риза и тъмни дънки, застава зад микрофона, някак лек... и започва да чете. И аз разбирам - най-голямото нещо в него е гласът му. Не, не голям, ами дълбок, плътен.. всъщност, може би думата да го определя е.. пълен. Пълен с всичките гласове на различните му герои, с тъгите им и историите им, със среднощните им разговори, с безсънията им, със спомените им.. И аз забравям всичко останало. Просто съм там, и цялата съм ухо.
Чете няколко откъса от различни места на книгата. От последния откъс аз някак си се усмихнах отвътре.. нямам дума за това чувство, другояче да го опиша или нарека... Не бях усетила как са минали 40 минути - толкова време беше чел. Аплодисментите бяха богати, той благодари и си седна на първия ред. Можех да го пипна, ако се бях пресегнала през хората ;) ама аз не, все пак.
Припомниха ни реда за автографите и се изви опашката, точно както си им е реда. Господинът до мен ме бутна лекичко по рамото и пита: Are you pleased? На мен не ми стигат думите точно в този момент, само кимвам, той ме поглежда и също блажено кимва. Един език говорим ;)
Точно с този господин и с две други негови познати дами си говорим неочаквано сладко следващия един час, че и повече... Но преди това - аз си вземам автограф. Опашката върви бързо, аз се учудвам на тази скорост, после разбирам. Покрай чакащите хора минава служител на книжарницата и пита всеки дали иска "personalized" автограф. Ако искаш - казваш си името - в моя случай - буква по буква, служителката го записва на лепкащо листче, отваряш книгата на заглавната страница, тя го лепва и ти си готов. Пол Остър преписва името ти, подписва се. И това е. Но аз съм с необичайно (за тук) име, което често е повод за въпроси, а сега ми даде шанс да си разменя 4-5 изречения с човека, от когото имам най-много книги в опакованата си по настоящем в кашони библиотека.
Когато ние 4-римата - с господина и дамите - си тръгваме около час след края на четенето, Пол Остър още раздаваше автографи и на опашката края й не се виждаше.
А аз бях щастлива. Още съм :)
събота, 6 септември 2008 г.
Free Hugs
около 2 години, след като за пръв път видях видеото, то ми се случи, на другия край на света, по най-вълшебния начин, точно когато най-много имах нужда.
пожелавам и на вас :)
http://www.youtube.com/watch?v=vr3x_RRJdd4&mode=related&search
пожелавам и на вас :)
http://www.youtube.com/watch?v=vr3x_RRJdd4&mode=related&search
четвъртък, 4 септември 2008 г.
извинете
миналата седмица, посред бял ден, един огромен афро-американец с психическо отклонение (доколкото мога да преценя) ме фрасна с тесте вестници и с все сила през лицето, както си стоях на една пейка в сърцето на ню йорк, с чаша старбъкс-кафе в ръка.
не го пожелавам на никого най-вече заради емоционалните "странични ефекти". това обаче, заради което го пиша тук, са реакциите на хората към въпросната случка.
понеже ми дойде в повече, та имах нужда да го разкажа, извентилирам, омаловажа, анекдотизирам и прочие, разказах случилото се на доста хора. включително - и поотделно - и на 2-ма нюйоркчани и на една американка, наскоро преместила се тук.
можете ли да познаете каква беше реакцията им?
и тримата, независимо един от друг, ми се извиниха от името на града! не просто ми казаха, че съжаляват, че подобно нещо ми се е случило. казаха: "I apologize on behalf of my city".
с други думи, неприемливото поведение дори на един от гражданите на ню йорк, Е петно върху репутацията на града, Е лично отношение, Е "моя" работа, независимо, че "аз" на практика нямам нищо общо.
този град и хората му понякога наистина не знам какво да ги правя ;)
--
късен P.S.
разказвах на една приятелка въпросната случка.. и като казвах как ме е млатнал с тестето вестници.. имах много ярка асоциация - как на лято, на село, трепехме досадните мухи с нагънат вестник.. горките.
много, много се смяхме.
не го пожелавам на никого най-вече заради емоционалните "странични ефекти". това обаче, заради което го пиша тук, са реакциите на хората към въпросната случка.
понеже ми дойде в повече, та имах нужда да го разкажа, извентилирам, омаловажа, анекдотизирам и прочие, разказах случилото се на доста хора. включително - и поотделно - и на 2-ма нюйоркчани и на една американка, наскоро преместила се тук.
можете ли да познаете каква беше реакцията им?
и тримата, независимо един от друг, ми се извиниха от името на града! не просто ми казаха, че съжаляват, че подобно нещо ми се е случило. казаха: "I apologize on behalf of my city".
с други думи, неприемливото поведение дори на един от гражданите на ню йорк, Е петно върху репутацията на града, Е лично отношение, Е "моя" работа, независимо, че "аз" на практика нямам нищо общо.
този град и хората му понякога наистина не знам какво да ги правя ;)
--
късен P.S.
разказвах на една приятелка въпросната случка.. и като казвах как ме е млатнал с тестето вестници.. имах много ярка асоциация - как на лято, на село, трепехме досадните мухи с нагънат вестник.. горките.
много, много се смяхме.
неделя, 31 август 2008 г.
теории на практика
днес се присетих за тоз кръг, както и за някои други подобни фигури. спирали. вълнообразни криви и прочие теоретични обяснителни модели. някак утешително ми подейства ;)напоследък ги изпробвам. верни ми се струват. надявам се да са верни до край.
* фигурата е от www.changecycle.com/changecycle.htm
** още по темата има на любимия www.businessballs.com
сряда, 27 август 2008 г.
китайски - 2
4-5 годишният внук на хазяите беше тук тази вечер, когато се прибрах. много му се говорреше с мен.. само че на някакъв език, който със сигурност не беше английски...
в крайна сметка, той ми говореше на неговия си полу-измислен-полу-испански език, а аз му говорех на български.
чудесно се разбирахме :)
в крайна сметка, той ми говореше на неговия си полу-измислен-полу-испански език, а аз му говорех на български.
чудесно се разбирахме :)
вторник, 26 август 2008 г.
китайски
--при първото ми сама-пътуване в метрото, трима афро-американци на около 35-40 години пяха на три гласа много яко блус парче (и да - "яко" съвсем не ми е в активния речник, но като мисля за това, тази дума просто залепва..)
жена с диктофон ги "грабна" и направи brief interview с тях:
- защо пеете?
- защото много ни харесва да го правим!
като се замисли човек - каква друга причина?!
--
същият този ден - на връщане и отново в метрото - една азиатка на около 20-25 с гигантски слушалки на ушите и тетрадка в скута, рисуваше хората наоколо си. 5-6 минути на човек, няколко бързи драсвания в тетрадката и острия й стрелящ поглед се преместваше на следващия. включително на мен. моят втренчен, въпросителен поглед изобщо не я смути. изобщо. все едно беше прозрачна и аз не гледах към нея, а към някой отвъд.
--
на welcome партито в университета част от официалната програма беше една ex-студентка, вече завършила училището по джаз. тя излезе в жълтия си потник, кафява пола и преметнат през рамо инструмент - нещо средно между класическа китара и тамбура.. изпя 2 неща и някак омагьоса цялата зала да пее с нея.. и беше едно от най-усмихнатите хвъркати същества, които съм виждала напоследък.. за миг се опитах да си я представя на официалното откриване на учебната година в българския ми университет.. не се получи.
--
хазяите ми са от перу. казват се мария и даниел. къщата им е светла и лека и прилича на тях.
--
личната ми прогноза е, че след 10-тина години повечето щати ще бъдат официално двуезични. като се ориентирам още малко в "китайския" и мога да построявам прости жизненоважни изречения, ще се огледам за испански.
--
често срещана дума? next!, върви в комплект с удивителната. всичко е бързо, какво се помотваш. next!
--
зейват всякакви понятийни празноти. надушвам още.
--
липсата на яснота е интересно преживяване, особено, когато е повсеместна. тогава появите на хора, които не се движат като теб - опипом, е повече от подарък. напоследък много имам за благодарене.
--
благодаря.
събота, 23 август 2008 г.
room with a view
Днес ми обясняваха как да стигна от Rego Park, Queens, до Downtown Manhattan. Като свършиха с обяснението си помислих, че току-що чух няколко изречения на перфектен китайски. Ще трябва да науча този език. По най-бързия начин. :)
Отивам сега да упражнявам първите си 2-3 думи, в метрото.
Стискайте ми палци.
p.s. на Нова година от баницата ми се падна ето този късмет: "О! за теб са всички приключения през 2008-ма! :)"
Отивам сега да упражнявам първите си 2-3 думи, в метрото.
Стискайте ми палци.
p.s. на Нова година от баницата ми се падна ето този късмет: "О! за теб са всички приключения през 2008-ма! :)"
вторник, 19 август 2008 г.
Miami
Ураганът ни се размина, на косъм, както казват.
Година и половина по-рано, кой би помислил..
Все още е странно, леко нереално, почти като на почивка. Ама не съвсем.
--
п.с. преди да тръгна от България, напосоки и набързо, грабнах "Яж, моли се и обичай" на Елизабет Гилбърт - да ми прави компания в 13-часовия полет. без да знам - направила съм си подарък.. и то какъв! :)
понеделник, 11 август 2008 г.
вятър и небе
за последните няколко седмици успях- да събера всичките си материални притежания в кашони, чували, куфари, кутии, да ги надпиша прилежно
- да подаря една голяма купчина неща и една голяма купчина дрехи
- да изхвърля още толкова
- да си тръгна от софия
- да напусна работа
- да се видя с почти всички скъпи на сърцето ми хора
- да подготвя една планина документи
- да се преместя в пространството около 500 км по- на североизток
- да подрежа прецъфтелите цветове на розите
- да се сдобия със самолетен билет и виза
- да се разходя по безкрайната плажна ивица на крапец, да видя три лебеда в морето - съвсем близо до брега, да изпея - в дует и с възторг ;) - всички песни, които ми идват на ум, да видя началото на залеза над дуранкулашкото езеро, да изтанцувам танца на патето яки, който после пуснаха по радиото, да се прехласна по облите гладки камъчета, да събера няколко килограма от тях
- да върна кантара
- да изляза през вратата, която остана отворена след мен, макар че ме пуснаха да си вървя
- да напиша безчет електронни писма
- да усъвършенствам уроците по skype & gmail
- да сънувам човек, който още не съм срещнала и не познавам, но знам че ще
- да поседя в кръглата градина на южния парк, да пия много бавни кафета в онда, да си тръгна с купчина книги от orange, да прочета "за красотата" на зейди смит, да започна "бягащата с вълци" на клариса пинкола естес, да пия бира в куфара, да вечерям в olives, да обядвам в кактус, да поседя в градинката на руската църква, да се напия с чай и разговори в чайната на гладстон и ботев, да се разходя в борисова, да пия мохито в toba&co по всяко време на денонощието, да играя федербал в южния, да вървя дълго по улиците..
- да се порадвам на цветовете на кактуса, който цъфна за пръв път от 11 години
- да си припомня съня, в който пиша прощални писма
- да си тананикам три различни мелодии
- да чуя разкази за себе си от времето преди моите спомени
- и още, а тези до тук - съвсем не в реда, в който са написани
в родната ми къща, когато събирам прането от простора в градината, то мирише на вятър и небе. скоро и аз.
вторник, 29 юли 2008 г.
две-три
вече втори път ми се изтрива написаното. сигурно трябва да напиша различно ;)
*
случайно попаднах на "Одет Тулмонд и други истории".. отдавна книга не ме е радвала така, а последната история вече на няколко пъти разказах, толкова голяма и хубава!
*
намерих в ъгъла на един лист, на който пише друго, тези две изречения: I am not perfect. Are you? - намигват към няколко от разговорите напоследък с точка и въпросителна ;)
*
дните в софия останаха малко едноцифрено число.
*
случайно попаднах на "Одет Тулмонд и други истории".. отдавна книга не ме е радвала така, а последната история вече на няколко пъти разказах, толкова голяма и хубава!
*
намерих в ъгъла на един лист, на който пише друго, тези две изречения: I am not perfect. Are you? - намигват към няколко от разговорите напоследък с точка и въпросителна ;)
*
дните в софия останаха малко едноцифрено число.
понеделник, 14 юли 2008 г.
тук, там
преди няколко месеца пътувах в една маршрутка, доста пълна. изглеждаше като да няма място за повече пътници, имаше такива, които стояха на стъпалата, но шофьорът спираше на всички, които махаха по пътя.
първо спря на едно момиче. нисичка и слаба, тя отвори вратата, погледна, отказа се, затвори вратата, остана да чака на улицата.
после спря на един млад мъж. едър и пълен, той отвори вратата, погледна, стъпи на първото стъпало, аз си помислих "няма начин", но хората се разшумяха, някак се разместиха. и той влезе. направи си място, изобщо не се поколеба. а момичето се отказа.
бях забравила тази случка. припомних си я покрай мислите-разговорите тия дни за мястото ни в света. че няма такова специално за нас, което да ни очаква.
въпросът е какво правиш, за да си намериш/направиш място(то). как разбираш, че "това" Е. и не се поколебаваш.
първо спря на едно момиче. нисичка и слаба, тя отвори вратата, погледна, отказа се, затвори вратата, остана да чака на улицата.
после спря на един млад мъж. едър и пълен, той отвори вратата, погледна, стъпи на първото стъпало, аз си помислих "няма начин", но хората се разшумяха, някак се разместиха. и той влезе. направи си място, изобщо не се поколеба. а момичето се отказа.
бях забравила тази случка. припомних си я покрай мислите-разговорите тия дни за мястото ни в света. че няма такова специално за нас, което да ни очаква.
въпросът е какво правиш, за да си намериш/направиш място(то). как разбираш, че "това" Е. и не се поколебаваш.
друго време
..
гледа ме, усмихва се
- какво?
- радвам ти се.
- защо?
- за това, че съществуваш.
нима е нужна или пък възможна по-специална причина?
..
а можеш ли да проведеш този разговор със самия себе си?
гледа ме, усмихва се
- какво?
- радвам ти се.
- защо?
- за това, че съществуваш.
нима е нужна или пък възможна по-специална причина?
..
а можеш ли да проведеш този разговор със самия себе си?
сряда, 2 юли 2008 г.
две
"Ти си седнал върху тази межда и си мислиш, че още си тук (...), а твоето отсъствие вече започна."
Маргьорит Юрсенар
-
а снимката е от премиерата на ето тази книга.., която чета и много й се радвам
събота, 21 юни 2008 г.
нощем на кино
Гледах "Моите боровинкови нощи" и "Любов по време на холера".
Първият - в къщи, вторият - на кино. Трябваше обратно.
Боровинковите нощи много ми се усладиха :). Да, има неща, които просто трябва да "пуснеш" да си отидат.. Да, трябва да можеш да вярваш на хората, дори и след като си бил грандиозно излъган.. Да, трябва да има врати, през които пак да можеш да влезеш, да излезеш, да влезеш..да ти пазят мястото. Да, има врати, на които пише "ключ". Да, няма кой да научи твоите уроци вместо тебе.
От филма по Маркес очаквах много, може би затова се разочаровах. Дойде ми дълъг, пълен със сюжет, свръх-гримиран. Освен това не харесвам актьора, който играе главния герой, след "Призраците на Гоя" - хич, а пък сега - съвсем.. Не е само заради ролите, има нещо.. мекотело в него.. [докато търсех името на актьора, попаднах на ето този блог, където добре са казали какво-що за този филм..]
И в двата филма имаше от нещата, за които си мисля напоследък, но боровинковите нощи е много по-мой, по-ми е истински, по-ми е симпатичен. Препоръчвам от сърце.
*
късен p.s.
знам какво е.
в боровинковите нощи тя тръгна, let go, търси себе си, прости.. и се върна, когато беше "направила място", когато беше готова да продължи нататък..
в холеровите времена.. той така и не "пусна".., влачи тази любов като котва, посърна поради нея, беше му извинение да е болен, нещастен, да причинява от същото..
и не, че единият избор е по-правилен. просто съм правила и двата и вече знам кой от тях е по-мой.
Първият - в къщи, вторият - на кино. Трябваше обратно.
Боровинковите нощи много ми се усладиха :). Да, има неща, които просто трябва да "пуснеш" да си отидат.. Да, трябва да можеш да вярваш на хората, дори и след като си бил грандиозно излъган.. Да, трябва да има врати, през които пак да можеш да влезеш, да излезеш, да влезеш..да ти пазят мястото. Да, има врати, на които пише "ключ". Да, няма кой да научи твоите уроци вместо тебе.
От филма по Маркес очаквах много, може би затова се разочаровах. Дойде ми дълъг, пълен със сюжет, свръх-гримиран. Освен това не харесвам актьора, който играе главния герой, след "Призраците на Гоя" - хич, а пък сега - съвсем.. Не е само заради ролите, има нещо.. мекотело в него.. [докато търсех името на актьора, попаднах на ето този блог, където добре са казали какво-що за този филм..]
И в двата филма имаше от нещата, за които си мисля напоследък, но боровинковите нощи е много по-мой, по-ми е истински, по-ми е симпатичен. Препоръчвам от сърце.
*
късен p.s.
знам какво е.
в боровинковите нощи тя тръгна, let go, търси себе си, прости.. и се върна, когато беше "направила място", когато беше готова да продължи нататък..
в холеровите времена.. той така и не "пусна".., влачи тази любов като котва, посърна поради нея, беше му извинение да е болен, нещастен, да причинява от същото..
и не, че единият избор е по-правилен. просто съм правила и двата и вече знам кой от тях е по-мой.
петък, 20 юни 2008 г.
семейни разговори
когато между хората с години са се трупали неказани неща, те в един момент стават неуправляеми и всичко помитат.
неказаните неща, горчивини, разочарования, обиди и пр. не изчезват, понеже са неказани. напротив. пускат корени. растат. разлистват се.
после като те плесне изневиделица в лицето някой бодлив клон, да се чудиш и маеш откъде те е сполетял.
как да обясниш, че онзи, с когото си говорил, преди този, с когото говориш сега, не е казал нищо подобно и всичко, в което е заподозрян, са най-вече привидения? и, което е по-важното, че тези "привидения" не идват отвън?
неказаните неща, горчивини, разочарования, обиди и пр. не изчезват, понеже са неказани. напротив. пускат корени. растат. разлистват се.
после като те плесне изневиделица в лицето някой бодлив клон, да се чудиш и маеш откъде те е сполетял.
как да обясниш, че онзи, с когото си говорил, преди този, с когото говориш сега, не е казал нищо подобно и всичко, в което е заподозрян, са най-вече привидения? и, което е по-важното, че тези "привидения" не идват отвън?
вторник, 17 юни 2008 г.
неделя, 15 юни 2008 г.
уж тук, ама не съвсем
Въпросът на вечерта - може ли усещането за кухина да бъде триизмерно?..
Също - присетих се за една, струва ми се, диалектна дума от моя край - огелпен. Преди да се подредят, нещата се огелпват, нали? В това да е утехата?
Искаше ми се тази вечер да се прибера, да седна в любимия си фотьойл (въх.. как се пише тази дума), да потъна в ето тази книга .. и много дълго да не мърдам - във физическия смисъл на тази дума. Вместо това се зачетох по блоговете, зарових се в интернетски храсталаци и.. времето ми изтече между пръстите. Поне каквото прочетох да беше хубаво, а то - мрън-мрън и други по-високи степени на недоволство. От известно време насам, като надуша агресия и разните й производни, бързо-бързо гледам да се отдалеча. И още да се отдалеча. "Себесъхранителен съм" беше казал веднъж един приятел.
Кой точно се очаква да се погрижи за мислите в собствената ми глава?
Напоследък толкова много време губя в безцелно тук-там ровене по нет-а, че обмислям дали да не обявя няколкодневен интернетски пост. В къщи де, в офиса няма как. Макар че скоро ще може да е и целодневно.
Иронично, разбира се - пиша за това не къде да е другаде, а в блог.. Което дали се брои за загуба на време.. и в това не съм сигурна. Струва ми се, че тук някъде е един от източниците на колебливостта ми да пиша по-често. Другите? Твърде много неща в последните 2-3 седмици, за които направих каквото можах, а не го усещам като достатъчно.
Още един много близък човек заминава надалеч и задълго.
Още един много близък човек влиза в болница.
Сещам се за един разказ на Георги Господинов - "Божури и незабравки" и пожелавам сила, вяра и смях в неизчерпаеми количества. Изпращам ги по вятъра.
Също - присетих се за една, струва ми се, диалектна дума от моя край - огелпен. Преди да се подредят, нещата се огелпват, нали? В това да е утехата?
Искаше ми се тази вечер да се прибера, да седна в любимия си фотьойл (въх.. как се пише тази дума), да потъна в ето тази книга .. и много дълго да не мърдам - във физическия смисъл на тази дума. Вместо това се зачетох по блоговете, зарових се в интернетски храсталаци и.. времето ми изтече между пръстите. Поне каквото прочетох да беше хубаво, а то - мрън-мрън и други по-високи степени на недоволство. От известно време насам, като надуша агресия и разните й производни, бързо-бързо гледам да се отдалеча. И още да се отдалеча. "Себесъхранителен съм" беше казал веднъж един приятел.
Кой точно се очаква да се погрижи за мислите в собствената ми глава?
Напоследък толкова много време губя в безцелно тук-там ровене по нет-а, че обмислям дали да не обявя няколкодневен интернетски пост. В къщи де, в офиса няма как. Макар че скоро ще може да е и целодневно.
Иронично, разбира се - пиша за това не къде да е другаде, а в блог.. Което дали се брои за загуба на време.. и в това не съм сигурна. Струва ми се, че тук някъде е един от източниците на колебливостта ми да пиша по-често. Другите? Твърде много неща в последните 2-3 седмици, за които направих каквото можах, а не го усещам като достатъчно.
Още един много близък човек заминава надалеч и задълго.
Още един много близък човек влиза в болница.
Сещам се за един разказ на Георги Господинов - "Божури и незабравки" и пожелавам сила, вяра и смях в неизчерпаеми количества. Изпращам ги по вятъра.
сряда, 11 юни 2008 г.
поздрав :)
"Настъпва нощ - каза той - и скоро ще завали. Не зная много за делата, извършени от Давид, и дали те всъщност са били велики. Да си призная искрено, и за псалмите му не зная вече много. Не бих искал да кажа нищо срещу тях, но че животът не е просто игра, не е в състояние да ми докаже никакъв Давид. Тъкмо това е той, животът, когато е красив и щастлив - една игра. Естествено, от него може да се направи всичко друго - да се превърне в дълг или във война, или в затвор, но така няма да стане по-хубав. Довиждане, беше ми приятно."
Херман Хесе, "Пътуване към Изтока"
[и още едно изречение, пак оттам]
"Формата на изпитанието е свободно избираема."
;)
Херман Хесе, "Пътуване към Изтока"
[и още едно изречение, пак оттам]
"Формата на изпитанието е свободно избираема."
;)
неделя, 8 юни 2008 г.
контрасти
това са кориците на два поредни броя на сп. Newsweek от последните няколко седмици.глад и яхти.
сряда, 4 юни 2008 г.
време за четене
този петък, 6-ти юни, галерия "Дебют", бул "В. Левски" 62*а снимката е от тук някъде
късен 6-то-юнски p.s.
Светкавици. Гръмотевици. Градушка. Порой. Задръствания. Препятствия.
Благодаря двойно! :) на всички, които дойдохте, въпреки думите по-горе... Напълнихте ми душата.
понеделник, 2 юни 2008 г.
липите нацъфтяха!
[наред с акациите, липите са другите ми любими цъфтящи дървета..]
--
Когато много силно мислиш за нещо.., като че ли сетивата ти са по-изострени.. а може би по-отворени? И повече виждаш, повече откриваш. А също и някои други глаголи ;)
Три неща по реда на появата им:
1. "Помненето и подреждането разхубавяват" - думи на Диана Иванова в Капитал Light от преди много време.
2. "Игра на стъклени перли" и "Пътуване към Изтока" на Херман Хесе - и двете в Пловдив, след дълги издирвания по-наблизо... "Пътуването.." - от последната, наполовина раздигната и вече почти затворена сергия на жената с бистрия поглед.
3. Ето тази статия от последния брой на HBS Working Knowledge - за щастието да даваш.
Всяко едно от тези три е много повече, отколкото би могло отвън да се види, от буквалното пък - най-вече.
"Вие сте толкова мрачен и толкова припрян - каза той успокояващо, - не е хубаво, това изкривява лицето и разболява човека. Би трябвало да вървим съвсем бавно, така се успокояваш чудесно."
Х. Хесе, Пътуване към Изтока
--
Когато много силно мислиш за нещо.., като че ли сетивата ти са по-изострени.. а може би по-отворени? И повече виждаш, повече откриваш. А също и някои други глаголи ;)
Три неща по реда на появата им:
1. "Помненето и подреждането разхубавяват" - думи на Диана Иванова в Капитал Light от преди много време.
2. "Игра на стъклени перли" и "Пътуване към Изтока" на Херман Хесе - и двете в Пловдив, след дълги издирвания по-наблизо... "Пътуването.." - от последната, наполовина раздигната и вече почти затворена сергия на жената с бистрия поглед.
3. Ето тази статия от последния брой на HBS Working Knowledge - за щастието да даваш.
Всяко едно от тези три е много повече, отколкото би могло отвън да се види, от буквалното пък - най-вече.
"Вие сте толкова мрачен и толкова припрян - каза той успокояващо, - не е хубаво, това изкривява лицето и разболява човека. Би трябвало да вървим съвсем бавно, така се успокояваш чудесно."
Х. Хесе, Пътуване към Изтока
петък, 30 май 2008 г.
бела речка
Не съм писала тук доста време.. или поне така ми се струва. Бях на фестивала на спомените в Бела Речка.. и все едно съм била на пътешествие в друго измерение. Като пристигнах обратно в София, имах чувството, че всичко, което оставих тук преди да замина, е било отдавна.
А там се надишах с истински въздух и истински разговори и от това много ми олекна. Намерих хора, каквито търсех, но не очаквах. Зададох въпроси, които ме драскаха с нокти, но веднъж изговорени и намерили ехо/ухо - се успокоиха.
-
Вечерта в гората имаше светулки.
Беше като подарък. Беше подарък. Благодаря.
Още не съм си дошла съвсем на себе си.
сряда, 21 май 2008 г.
разделно събиране на сънища
- белези от змийски зъби
- юмручен бой отдалеч, всъщност отблизо
- изнасят леглото през разбитата врата
- мравуняк, някой стъпва и за мравките е природно бедствие
сега - един за хартия, един за пластмаса, един за стъкло, един за метал
и за рециклиране
за нов живот под друго име
- юмручен бой отдалеч, всъщност отблизо
- изнасят леглото през разбитата врата
- мравуняк, някой стъпва и за мравките е природно бедствие
сега - един за хартия, един за пластмаса, един за стъкло, един за метал
и за рециклиране
за нов живот под друго име
сряда, 14 май 2008 г.
чужди езици
случи ми се току-що чуден превод на български на ето това изречение:
It cannot rain every day.
"Не може да дъжди всеки ден"
прекрасно е, нали? ;)
It cannot rain every day.
"Не може да дъжди всеки ден"
прекрасно е, нали? ;)
неделя, 11 май 2008 г.
някъде по обед
Слушах една аудио книга и там цитираха стих на персийския поет Руми, чието пълно име е като припев на песен: Мевляна Джалал ал-Дин Мухаммад Руми.. Не можах да намеря така, че да цитирам с източник - както е редно, затова цитирам по памет:
All my life I was knocking on a door
When it finally opened
I realized
I was knocking from inside.
..
И после намерих още от него ето тук, а също се и присетих, че наскоро ми подариха книгата с преводи на български, която изглежда ето така.
All my life I was knocking on a door
When it finally opened
I realized
I was knocking from inside.
..
И после намерих още от него ето тук, а също се и присетих, че наскоро ми подариха книгата с преводи на български, която изглежда ето така.
петък, 9 май 2008 г.
миналата година по същото време
Привечер на слънчевия тогава 9-ти май бях в градинката на музея "Иван Вазов" и, след четенето, се запознах с двама мъже. И двамата от важни по-важни. Единият прелетя като хала и донесе и отнесе по равно. Другият още е в живота ми, толкоз близо, да е жив и здрав :)
Ако познанството навършва една година, приятелството на колко става?
Ако познанството навършва една година, приятелството на колко става?
понеделник, 5 май 2008 г.
най-зеленото
:)
поздравявам ви с майски вятър, майски дъжд и майски цветове..
както и с някои припомнени звуци - котка, мъркаща на слънце, петли, кукуригащи от съседски дворове и невидими гласовити птици в пролетна гора
*тъмното петънце върху този бръмбар.. е сянката на въодушевения фотограф ;)
поздравявам ви с майски вятър, майски дъжд и майски цветове..
както и с някои припомнени звуци - котка, мъркаща на слънце, петли, кукуригащи от съседски дворове и невидими гласовити птици в пролетна гора
*тъмното петънце върху този бръмбар.. е сянката на въодушевения фотограф ;)
неделя, 27 април 2008 г.
..
днес, докато се разхождах и се губех и се намирах.., после - докато се разхождахме.. две кучета ме спряха - по различно време и на различни улици.. и ми припомниха какво е да те обича някой по този начин.
скоро става една година, откакто бела я няма.
миналата седмица за пръв път я сънувах.
всеки път като съм в родната си къща, отвсякъде я очаквам.
още.
скоро става една година, откакто бела я няма.
миналата седмица за пръв път я сънувах.
всеки път като съм в родната си къща, отвсякъде я очаквам.
още.
сряда, 23 април 2008 г.
ричард бротиган, любовно стихотворение
Толкова е хубаво
да станеш сутрин
съвсем сам
и да не трябва да казваш на някого,
че го обичаш,
когато не го обичаш
вече.
* и още от Richard Brautigan
да станеш сутрин
съвсем сам
и да не трябва да казваш на някого,
че го обичаш,
когато не го обичаш
вече.
* и още от Richard Brautigan
понеделник, 21 април 2008 г.
животни отблизо, изненади отблизо и отдалеч
Ако още не сте видели изложбата на Андрей Енгелман - киргизстански художник - в Чайната на Бенковска (която била също и галерия "Снежана", факт неизвестен досега за мен).. неговите животни, фламинго и хвърчила ще бъдат там до 23 май. След това ще отидат/отлетят другаде.
--
А иначе, през последната седмица изненадах сама себе си като изгледах ето това видео на лекция на Randy Pausch цели два пъти - открай-докрай. Дълго е 76 минути и 26 секунди, ето от къде иде изненадата. А ето тук - повече за самия Pausch и за сегашното му време.
петък, 18 април 2008 г.
каквото и да си си намислил, не е това
Does everything take care of itself?
(^този въпрос е цитат, ето от тук)
Списък на непредвидените неща от последните часове на вчера и първите на днес:
- боси стъпки по стълбите надолу
- вечеря, чиято най-важна съставка е жест
- не само аз говоря на зеленчуците, спагетите, чиниите и празните пространства
- на бегом до централна гара
- кошница с бебе до последния перон
- на бегом от централна гара
- старо притеснение (жилав плевел)
- възпитаване в кураж (о!)
- разговор за страхове, към които се обръщаш с лице и тръгваш
- не отговори, а хипотези
- дълга игра на криеница с името на Елиът Арънсън - авторът на любимата "Човекът - социално животно"
- два спални чувала и съвсем набързо тъжно
- малко просветление, малко повдигане на килима
- 6:30 светът е наклонен на една страна и непознат, но като се изправя всичко си идва на мястото
- по-доброто решение
- най-после разбирам една книга, нейните тигри, бури и острови
- разбирам защо чета точно тази книга точно сега (о, да;)
- не мога да си спомня какво сънувах
- изпращам в мислите си самолет, който ще пътува дълго, и обещание, в което вярвам
(^този въпрос е цитат, ето от тук)
Списък на непредвидените неща от последните часове на вчера и първите на днес:
- боси стъпки по стълбите надолу
- вечеря, чиято най-важна съставка е жест
- не само аз говоря на зеленчуците, спагетите, чиниите и празните пространства
- на бегом до централна гара
- кошница с бебе до последния перон
- на бегом от централна гара
- старо притеснение (жилав плевел)
- възпитаване в кураж (о!)
- разговор за страхове, към които се обръщаш с лице и тръгваш
- не отговори, а хипотези
- дълга игра на криеница с името на Елиът Арънсън - авторът на любимата "Човекът - социално животно"
- два спални чувала и съвсем набързо тъжно
- малко просветление, малко повдигане на килима
- 6:30 светът е наклонен на една страна и непознат, но като се изправя всичко си идва на мястото
- по-доброто решение
- най-после разбирам една книга, нейните тигри, бури и острови
- разбирам защо чета точно тази книга точно сега (о, да;)
- не мога да си спомня какво сънувах
- изпращам в мислите си самолет, който ще пътува дълго, и обещание, в което вярвам
сряда, 16 април 2008 г.
"той е друг. а вие?" и други следобедни изобретения
снощи
..бях главен участник в урок по създаване на e-mail, прикачване на файлове и компресиране на снимки.. по skype. През няколко държави и с оскъдна часова разлика.
Толкова е странно като те тупне по рамото едно такова, например: приемаш за даденост, а?! лесно било?! говориш с думи, които смяташ за общосподелени?! разбирането ти е в кърпа вързано?! ха!
Нищо подобно. Изведнъж откриваш какви дълги последователности от действия се крият зад гърбовете на неща, които извършваш без да се замисляш, почти механично. За пореден път: това, че нещо е много лесно за теб, не го прави също толкова лесно за някой друг.
днес
..се въодушевих за нещо, намерено по интернет, споделих го с много хора, увлякох и тях. Размечтахме се. Обадих се на телефона за контакт. Отговориха ми, че фирмата се е разпаднала преди близо година. Няма ги вече. Съжаляват. Има ги в интернет, но ги няма в реалността, която обитаваме телесно. На кое да вярва човек? Кой знае каква колония от виртуални призраци се е навъдила. Извиних се на всички. От чие име?!
довечера
..още не се е случило. Струва ми се ту близо, ту далеч. Не знам как да го очаквам. Като че ли твърде много минало има в мрачините.
сега
..по памет, стихотворение на Теодора Куцарова от "Път където го няма"
все едно очаквам някой
който вече е дошъл
и мисля как да го накарам да остане
когато вече си е тръгнал
пп. за мен си: това е стихотворение отдавнашно. после пренаписах "желанието". да не забравям.
..бях главен участник в урок по създаване на e-mail, прикачване на файлове и компресиране на снимки.. по skype. През няколко държави и с оскъдна часова разлика.
Толкова е странно като те тупне по рамото едно такова, например: приемаш за даденост, а?! лесно било?! говориш с думи, които смяташ за общосподелени?! разбирането ти е в кърпа вързано?! ха!
Нищо подобно. Изведнъж откриваш какви дълги последователности от действия се крият зад гърбовете на неща, които извършваш без да се замисляш, почти механично. За пореден път: това, че нещо е много лесно за теб, не го прави също толкова лесно за някой друг.
днес
..се въодушевих за нещо, намерено по интернет, споделих го с много хора, увлякох и тях. Размечтахме се. Обадих се на телефона за контакт. Отговориха ми, че фирмата се е разпаднала преди близо година. Няма ги вече. Съжаляват. Има ги в интернет, но ги няма в реалността, която обитаваме телесно. На кое да вярва човек? Кой знае каква колония от виртуални призраци се е навъдила. Извиних се на всички. От чие име?!
довечера
..още не се е случило. Струва ми се ту близо, ту далеч. Не знам как да го очаквам. Като че ли твърде много минало има в мрачините.
сега
..по памет, стихотворение на Теодора Куцарова от "Път където го няма"
все едно очаквам някой
който вече е дошъл
и мисля как да го накарам да остане
когато вече си е тръгнал
пп. за мен си: това е стихотворение отдавнашно. после пренаписах "желанието". да не забравям.
четвъртък, 10 април 2008 г.
дол: екатерина йосифова
Вдигаш високо ръце
Нагазваш сред
Високата коприва
Не се предаваш: преминаваш.
--
от книгата й "Нагоре Надолу"
рисунка
Вместо да изляза в обедна почивка днес, разглеждах блогове на хора, които рисуват.. или апликират.. или.. как се нарича, когато, например, направиш кукла от хартия?
...
Имах порив да напиша как понякога - както сега - много ми се иска да мога да рисувам.., да се изразявам в образи.
Ако можех, сега щях да нарисувам едно момиче, тънко като клонка. То изглежда все едно не е много стабилно, както е стъпило на земята.., все едно се полюлява.., а очите му големи-големи.. заемат почти цялото му лице. Изглежда малко уплашено. Не е ясно от какво.
Когато преди няколко вечери я попитали от какво се страхува, тя казала: големите страхове, като застанат с лице към теб, не можеш да ги видиш, само ги усещаш като мъхесто и скупчено кълбо по средата на тялото си.. и като се опиташ да им дадеш имена, те се завъртат около себе си и изчезват в облак дъждовни капки. Вечерта като си останеш насаме, пак ги усещаш как ти дишат някъде близо до ухото.
Така, както я рисувам сега, тя още помни какво е казала, по очите й личи.
А някъде в най-дълбокото й се спотайват едни думи, които тя не знае чула ли е, сънувала ли е, измислила ли е. И понеже много време е минало, вече почти ги е забравила. Сега тихо се радва, без да знае, че радостта е поради тях.
Косата й е дълга и права и съвсем лекичко полюшната - от вятър ли, от ръка ли, не е ясно.
На лявото й рамо една пеперуда е кацнала едва-едва. Пауново око. По-голяма е от нея. И по-лека.
Мисля, че се казва Дре. Може и да греша. Умее да чете знаци, но понякога забравя.
За първи път я срещам.
Чудя се дали имам право да й кажа, че единственият начин да премине и да разбере, е.. напряко през хладното на страха?.. и че да не знаеш и да не знаеш могат да бъдат две различни неща?
Или нищо да не й казвам.
По-късно ще реша. Сега само я наблюдавам. Тя знае.
...
Имах порив да напиша как понякога - както сега - много ми се иска да мога да рисувам.., да се изразявам в образи.
Ако можех, сега щях да нарисувам едно момиче, тънко като клонка. То изглежда все едно не е много стабилно, както е стъпило на земята.., все едно се полюлява.., а очите му големи-големи.. заемат почти цялото му лице. Изглежда малко уплашено. Не е ясно от какво.
Когато преди няколко вечери я попитали от какво се страхува, тя казала: големите страхове, като застанат с лице към теб, не можеш да ги видиш, само ги усещаш като мъхесто и скупчено кълбо по средата на тялото си.. и като се опиташ да им дадеш имена, те се завъртат около себе си и изчезват в облак дъждовни капки. Вечерта като си останеш насаме, пак ги усещаш как ти дишат някъде близо до ухото.
Така, както я рисувам сега, тя още помни какво е казала, по очите й личи.
А някъде в най-дълбокото й се спотайват едни думи, които тя не знае чула ли е, сънувала ли е, измислила ли е. И понеже много време е минало, вече почти ги е забравила. Сега тихо се радва, без да знае, че радостта е поради тях.
Косата й е дълга и права и съвсем лекичко полюшната - от вятър ли, от ръка ли, не е ясно.
На лявото й рамо една пеперуда е кацнала едва-едва. Пауново око. По-голяма е от нея. И по-лека.
Мисля, че се казва Дре. Може и да греша. Умее да чете знаци, но понякога забравя.
За първи път я срещам.
Чудя се дали имам право да й кажа, че единственият начин да премине и да разбере, е.. напряко през хладното на страха?.. и че да не знаеш и да не знаеш могат да бъдат две различни неща?
Или нищо да не й казвам.
По-късно ще реша. Сега само я наблюдавам. Тя знае.
Абонамент за:
Публикации (Atom)