петък, 15 ноември 2013 г.

за писането и четенето на поезия

(намерих си това.. публикувано преди време в Литературен вестник.., зарадвах му се)

Когато пиша:
Поезията е сетиво. Още едно, с което съм дарена. Помага ми да разбера, когато и където другите сетива не стигат. Прави границата между реалността и невидимото прозирна – мога да надникна. Прави възможно изговарянето на неща, които иначе не бих. Прави ме за себе си по-близка, по-мъдра.

Когато чета:
Трябва да е лично, да ми говори, иначе ме отегчава. Да прочета стихотворение, после да го нося със себе си на лист или в книга, да ми е всред другите ежедневни неща.


Сетиво и хляб. Така я разбирам аз поезията.

сряда, 29 май 2013 г.

четвъртък, 23 май 2013 г.

още Костас Монтис, "Кого живея"

намерих си, преписала съм си още от тази невероятна книга, за която и преди съм писала тук.. прекрасен Костас Монтис, прекрасен:

--

Да знаете колко се затвори тази врата,
която се затвори..

--

Обикнах те в пълни подробности.

--

Не допускайте в себе си друга наклонност
освен склонността към любов.

--

с едно сърце, на което едно му говориш,
друго разбира.

--

Където и да ни докоснете,
обичаме.

--

Не си чака реда любовта, бута се.

--

Беше една разсеяна Пролет,
която оставяше където й падне нещата си.

--

Имахме едно волско нанагорнище.


(ще спра тук, на волското нанагорнище.. и без това е в разговорите тия дни..)

сряда, 22 май 2013 г.

Емоционалните години

От известно време насам си мисля много за това как върху календарното се наслагва емоционалното ни време.. и как то е циклично и.. се повтаря, докато не видим повторенията и не направим нещо с тях..

Миналата година "видях" цикъла от края на октомври и ноември.. сега "виждам" и априлско-майския. Ето и днес - още едно си припомних, от тези, големите.. и това ме доведе тук.
- един гигантски семеен катаклизъм, който всичко размести и нищо повече не беше същото
- една голяма отривиста лъжа, всъщност две
- един човек си отива, сънувам майка ми как плаче и знам, преди да ми кажат
- един дългоочакван отговор идва и.. ме притиска до стената.. за дълго
Трудностите, които белязват. Гледам си белезите тия дни, и като че ли за пръв път, в струпването, виждам какво ги е оставило..

вторник, 21 май 2013 г.

Америка+


Дойде ред! 

а ето тук може и мъничко да се послуша...

сряда, 15 май 2013 г.

малките неща от друг ъгъл



това видео ме свари толкова неподготвена... и така ме стопли, че ми се прииска пак да мога да го видя.. и вие да може да го видите :)


понеделник, 13 май 2013 г.

две-три малки

Покрай изборите вчера и резултатите днес и покрай някои лични събития напоследък, си мисля как понякога, независимо от изборите, които правим, независимо от цифрата, която задраскваме на вселенската бюлетина, кашата, в която се озоваваме, си е все същата. Разликата е, че си познаваме чудовищата и горе-долу знаем какво да очакваме от тях. Един плакат, като от протестите, голям къс от кашон, с надпис с черен маркер: докога?! Пъхам го зад гардероба, после се разколебавам, и го изхвърлям. Рециклирам, разбира се. (В друго време бих си казала, че е добре да заместя "докога?!"-то с "какво по-различно да направя?".. сега обаче не съм в настроение за това).

Пак сънувам, че съм сляпа. Знам какво означава. Знаенето не го прави по-леко, но пък мога по-бързо да се събудя. Събуждането също не го прави по-леко. Всеки избор влачи след себе си други избори. Написвам това и се сещам как преди няколко години участвах в една игра.. и.. ако приемем, че е възможно да получиш отговор на всеки въпрос, който зададеш.. и имаш право само на два въпроса, какво ще попиташ?.. Единият ми въпрос тогава беше: каква щях да бъда, ако бях правила други избори? Всякакви вселенски намигвания, да, да.

Иначе.. иначе. Почти четири месеца след излизането ми от болницата, вече мога спокойно да ходя, но още помня: да можеш да изкачиш стълбите, да повървиш по улиците, да изпревариш някой, който се движи по-бавно от теб, да отидеш до магазина и да напазаруваш.. (и малко преди това: да можеш да стоиш прав достатъчно дълго, за да си измиеш зъбите) са неща, които приемаме за ежедневна даденост. Докато не ни се отнемат. С приемането за даденост също имаме какво да си кажем. То на мен. Аз на него.

Изобщо: не скучая никак.


петък, 5 април 2013 г.

the meaning of life

(и понеже всичко във фейсбук е толкова преходно, ако че и да остава някъде във виртуалията "завинаги".., копирам си откъс от този текст от там, защото знам - ще искам и друг път да си го чета и препрочитам..)

..“Kindness” covers all of my political beliefs. No need to spell them out. I believe that if, at the end, according to our abilities, we have done something to make others a little happier, and something to make ourselves a little happier, that is about the best we can do. To make others less happy is a crime. To make ourselves unhappy is where all crime starts. We must try to contribute joy to the world. That is true no matter what our problems, our health, our circumstances. We must try. I didn’t always know this and am happy I lived long enough to find it out.

събота, 30 март 2013 г.

Птица

Миналата зима, когато навън беше минус 20, и имаше сняг, който изглеждаше като да си остане на безформени вледенени късове поне до лятото.. една сутрин отворих прозореца - да проветря за 30 секунди;) и чух отвън да пее птица. В клоните на смръзнатото голо дърво отсреща. На минус 20. И си казах: ако тя може, на мен какво ми е оправданието?

Припомням си я често напоследък.

четвъртък, 28 март 2013 г.

За щедростта..

..си спомням.

За Ц., с която сме се запознали преди месец, и сме се виждали лично всичко на всичко веднъж, тя самата е в Ню Йорк от 10 дни и в лудницата на този град.. и въпреки това ми търси квартира, ходи на огледи, харесва място, предплаща депозита от собствените си пари, посреща ме на летището, завежда ме там с все куфарите, и после ме води у тях - 50 минути с автобус, да ме нахрани със супа, и ме връща обратно - 50 минути с автобус за двете ни, още толкова после пак за нея..

За първата ми хазайка в Ню Йорк, емигрантка от Перу, възрастна, с крехък английски, все още работеща дълго и уморително всеки ден през седмицата.., която заспива седнала в чакалнята на спешното, и въпреки това не иска да си тръгне в 2 сутринта, когато аз излизам и й казвам, че не, няма да стане бързо..

За б., който шофира цяла една нощ след пълна работна седмица, спи няколко часа, натоварва багажа ми и мен, и шофира още толкова наобратно, защото аз няма как иначе да се преместя точно тогава точно толкова много в пространството..

За М., която ме прибира да живея у тях, когато светът изглежда студено и враждебно място..

За М., която зарязва всичко, и в багажа с диск със смешни филми, музика, списък с места и неща за правене, шеги и смелост, идва да живее у нас за цяла седмица..

За едни четиринадесет човека, които направиха така, че "Азбука на завръщането" да я има на хартия..

За А., който ме познава лично от два дни, иначе знае за мен само служебно.. поглежда ме в очите и пита: ще си плащаш ли сметките? и после включва още един телефонен номер към договора на телефона си, с месечен лимит 50 долара за срок от две години..

За Б., която казва: идвам, до 15 минути съм при теб..

За В., която казва: идвам, до 15 минути съм при теб..

За К., който заспива на дивана, докато аз събирам багаж, и после едно по едно и внимателно пренася всичко, първо надолу по стълбите, после нагоре по стълбите, от единия ъгъл на картата на града до другия, цял един ден и после почти още толкова..

За W., който казва: ако няма друг начин, ще ти дам назаем 6,000 долара. Другият начин се намира, но тези думи са все още безценни..

За В., която настаняват на съседното легло в болницата. Тя може да ходи малко повече от мен и ми грабва и мие чинията и вилицата след почти всяко ядене..

За Б. и: ела да спиш у нас..

За W., който ни прибира у дома си за седмица: двама почти непознати чужденци, защото хотелът, в който сме настанени, е в опасната част на града и пред прозореца ни първо горя, а после избухна кола.. Аз спя в стаята на дъщеря му, Т. - в стаята на сина му, и се храним всички заедно, като семейство..

За sms-ът на И., дни по-късно: още не съм те пуснал..

И още, и още..

Тези хора, с големите си сърца, правят света едно по-добро място, правят мен един по-друг човек.




неделя, 17 март 2013 г.

прошка


В деня за прошка си припомних, случайно или по-скоро не, един свой текст, писан отдавна и публикуван в електронното издание на Ах, Мария.. Слагам го по-долу.. Една кратка разходка по-късно си припомних цитат от великолепния "Рапорт пред Ел Греко" на Никос Казандзакис.. цитирам по памет: млад бях тогава, в ябълката на живота нямаше червей..


София, личен екземпляр

1. София на първите неща

Бях на 17. Идвах от град с около 5 000 души население, разположен в ъгъла на картата между Дунав и Черно море. В този град познавах всички улици и никога не се бях губила. Беше невъзможно да се загубя там, толкова малък и обозрим, познат и сигурен.

Прекарах първата си година в почти дву-милионна София непрекъснато озовавайки се на непознати места. Всяка улица беше непозната. Всяка сграда. Всяка градинка. И всяко загубване беше предпоследно.

Бях приета – студентка в Софийския университет. Последвах някакво интуитивно желание тогава, избирайки сравнително новата и все още неясна специалност „Културология”. През 5-те години на следването си упражнявах всякакви варианти на обяснения какво е това. Какво учиш? О, КУРОРТОлогия? Свързано ли е с туризма? Сигурно е много интересно... Умът ми не го побираше. Да измислиш нова дума само и само да направиш непознатото по-близко по звучене. Както и да е. За друго исках да разкажа.

За София на първите неща. Всъщност не беше трудно за този град да ми предложи цели камари от нови неща.. Бях току-що завършила училище. За първи път се отделях от семейството си. За първи път живеех с непознати хора – в първите квартири. Идвах от просторна къща с 6 души в пълен състав, плюс котка и куче, огромен двор с всякакви зеленини и цял отбор плодни дръвчета. София ме посрещна със стая за трима в Студентски град и една преградка на гардероб за мое ползване. На 5-тия етаж на блок 51 чувах, когато в съседната стая си дърпаха пердетата, толкова тънки, почти хартиени, бяха стените.

На тръгване от родния град за първи път видях всичко, което притежавам, надлежно подредено и запечатано в кашони и чували. Спретната купчина. Напомни ми за сцена от отдавнашен филм, в който героинята седеше върху куфара си на тротоара, а до нея – една лампа с абажур и една кошница книги. Моята купчина беше нагледен урок по сбогуване. Нямам отчетлив спомен. Само за трескавост и тревожност. Цяла нощ пътуваме за София с микробуса на семеен приятел, умълчали сме се след първоначалната суетня, а отзад кашоните се сурнат и пеят по дупките и завоите.

За първи път ползвах градски транспорт, за да стигна от Централна гара до Университета и после от Университета до Студентски град. Установих колко ми е непривично чужди хора да застават толкова близо до мен. На дистанция, която доскоро беше само за близките и роднините, стъпваха непознати. Бавно, но повсеместно, градът превземаше пространствата ми, подменяше навиците, изпитваше способността ми да се удивлявам, да приемам, да се променям. Учех се да пресичам на светофари – нямах никакви рефлекси на пешеходец в развълнуван град. Моето детство беше преминало в игри на улица, по която минаваха по няколко коли дневно. Отчетливо помня как някъде в първите седмици след пристигането ми в София, случаен човек ми спаси живота, втурвайки се към мен и издърпвайки ме буквално изпод носа на един дрънчащ и фучащ трамвай. Толкова бях зашеметена от всичко. Не чувах, не виждах, сетивата ми отказваха и инстинктите ми за самосъхранение не бяха по местата си. Да си плащам сметките. Да готвя. Да разпределям месечния си бюджет. Да се ориентирам в непознати пространства. Да се ориентирам в непознати хора. Да общувам с непознати. Само непознати – всеки ден. Отвсякъде. Да се грижа сама за себе си. Не съм сигурна, че бях готова. Не съм сигурна, че има друг начин да станеш готов.

София на първите приятели, които не живеят на моята улица, родителите ни не са стари познайници, не са роднини и не сме учили в един клас в училище. И нищичко не знам за тях, освен каквото те решат да ми кажат, покажат. София на грешните преценки за хората, на светлите наивности. На мъжа, който ме откарва с колата си с дипломатически номера в друга посока и аз едва се изскубвам от ръцете му на вратата. Намирам в джоба си пъхнат един от арабските му сладкиши. Истински бил. Били му ги пратили с колет роднини. Изхвърлям го в първата кофа за боклук, без да го погледна. Уча урока си по по-трудния начин.

София на първата голяма раздяла. Бяхме издържали критичното за повечето двойки изпитание на преместването – аз от моя си град, той от неговия. Аз пристигам първа, после той, напускам общежитието, сменяме квартири, вземаме си котка от клоните на едно февруарско дърво, две години по-късно и собствено жилище, избираме точно това, защото аз влизам и още с влизането разбирам – ето на този стол срещу прозореца, от който се вижда Витоша, искам пак да мога да седна. Той се страхува от мен, когато му обръщам гръб. Иначе се страхува за мен, защото често се губя из София. И аз се страхувам за себе си. В края на шестата ни година заедно, сънят се появи. Седмици наред сънувах как събирам багажа си и подреждам кашоните и куфарите в коридора – около входната врата. Извисяваха се над мен като тъмна, безформена планина. Стоях вцепенена в съня си и не можех да отворя вратата. Не знаех накъде води. Имаше ли стълби зад нея, нямаше ли. Беше ме страх. Събуждах се и още ме беше страх.

Един ден наяве излязох. Той ме молеше да остана. Да се върна. Не се върнах. Не знаех къде отивам. Само знаех, че мястото ми не е там. Не е там.

Един детайл от деня на излизането е като татуиран в паметта ми. Багажът е свален, заминаването неизбежно. Аз му връщам ключовете за апартамента. Той настоява да ги задържа. Отказвам. Тръгвам си. Той хуква по мен. Натъпква ключовете дълбоко в последната чанта с багаж в ръцете ми. В онзи момент ми е по-важно да си тръгна, отколкото да влизам в разговор отново. Ключовете си тръгват с мен. Остават с мен.

Години наред живях спокойна, че има къде да се върна, да си отключа и да вляза. После се успокоих. Разбрах, че единственото сигурно място на този свят не е извън мен, а вътре. Когато разбрах това, изхвърлих много от талисманите на миналото. Ключовете също. По много и най-различни начини ми олекна.

2. Бездомникът

Една вечер – беше късно, с мъжа, с който живеех тогава, се бяхме скарали. Без крясъци, но грозно, дълбоко. Имах нужда от въздух, имах нужда да дишам. Излязох. Живеехме близо до книжния площад „Славейков”. Пресякох „Раковска” и просто седнах на една от дървените му пейки. Беше студено, въздухът рядък, малко преди полунощ. През деня този площад целия диша и трепти – толкова е пълен с всякакви книги и всякакви хора. Сега обаче книгите ги нямаше. И хората ги нямаше. Пейките до една бяха празни. Само аз и уличните лампи.

Не съм сигурна колко време съм стояла, когато го видях да се приближава. Беше скитник – личеше му. Не исках да идва. Но той идваше. Поиска ми огънче – тогава още пушех. Поиска ми цигара. Дадох му и двете. Знаех, че поне една цигара време сега ще иска да си говорим. Мъж на около 50 години. Може би малко повече. Не знам. Със скитниците и бездомниците никога не съм сигурна. Започна да говори. Първо както си стоеше прав, но постепенно се отпусна и седна до мен на пейката... Аз съм толкова изтощена от събитията в собствения ми живот, толкова зашеметена от тази внезапна близост, че не мога да събера сили да го прекъсна. А той ми заразказва живота си. Жена му, която го напуснала... Как тя си отишла, а той постоял-постоял в празното жилище. Ставало му все по-празно. От ден на ден като че ли повече празнота се наслоявала. И не издържал. Заключил. Тръгнал. Дошъл в София. Спял по пейките. Имал една-две любовници. Понякога го прибирали. Понякога не.

Имах своя драма онази вечер – нямах уши за чуждите и само исках да се махне. Усилваше чувството ми за самота. Посред нощ, говоря си с един бездомен човек на пуст площад. Какво може да е по-самотно от това?

Човекът замълча. Размърда се, приближи се още. Аз се притесних. Исках да си тръгна, но някак.. без да го обидя. Все пак нищо не ми беше направил. Беше самотен, говореше му се. И тогава той каза: Имам апартамент в Правец. На мое име. Седи празен. Не е голям, но мебели си има. Не съм го давал под наем. Не ми се връща там. Не ми трябва. За какво ми е. Ама ключовете са у мен. Ако нямаш къде да отидеш – ето давам ти ги. И адреса ще ти напиша. Пари няма да ти искам. Нищо няма да ти искам. На мен нищо не ми трябва.

Погледнах го – подаваше ми връзка ключове.

Един скитник току-що ми беше предложил да ме приюти. Доплака ми се. Сигурно в неговите очи изглеждах по-бездомна и по-окаяна и от него самия.

Тогава, както си стоях в рехавия поради уличните лампи мрак и гледах ръката му с ключовете, разбрах. Трябваше да се погрижа някак по-другояче за себе си.


3. Тръгвам, връщам се, джобовете ми пълни

Поради работата си пътувам много из страната. Ту тръгвам от София, ту се връщам в нея. Понякога ми липсва, понякога се радвам, че се отдалечавам.

Помня много срещи и много разговори с хора в този град. Много близки приятели, или пък случайни хора, срещнати на неочаквани места. Но два от най-важните разговори на изминалата година се случиха извън София. И всеки един от тях, по свой си начин, мe спаси.

Беше късна вечер, късно лято. Град на юг, малък, тих, спокоен. Хората се разхождаха бавно, времето също. Вече беше тъмно, липите тежаха от миризма, жегата още опиваше и лепнеше. Седяхме близо, през последните няколко часа, прекарани заедно, бяхме се приближили в думите си съвсем. И тогава той каза: Ако бягаш от нещо вътре в теб, няма как да избягаш в някой извън теб... Замълча за миг, посегна и си запали цигара. Това, което можеш да направиш, е да останеш насаме със себе си за дълго време. Да се погледнеш. Да си поговориш. Надълбоко да се вгледаш. Понякога ще се случи да скимтиш от самота. Да дращиш въздуха. Да се прегъваш. Това, което ще те изправи, е да се срещнеш лице в лице. Да се научиш да живееш със себе си. Да започне да ти харесва. Да се зарадваш. Радостта да трае.

Толкова е просто. Толкова е трудно.

..

Родопите бяха през същото лято, около месец по-рано. Няколко дни вече пътувах служебно, когато една вечер ми се обадиха по телефона, че мой близък човек си е отишъл. Внезапно. Бях на другия край на страната, посред една планина, затворена в една хотелска стая. Времето до сутринта ми се видя безкрайно стръмно и безкрайно далече... Преди да тръгна обратно към София, имах още една служебна среща на другия ден. Трябваше да премина някак през нея. На сутринта вече можех да дишам, бях поспала последните два часа. Само очите ми бяха подути. Дълъг душ. Облякох се, сложих си възможно най-непроницаемото лице, поех дълбоко въздух, излязох от стаята. Помня, че вървяхме, водих незапомнени разговори, времето минаваше. Изведнъж се оказа, че няма как да се продължи по асфалтираната улица, трябва да се мине напряко – по пътеката, през мокрите от росата треви. Събух обувките с токчетата, запретнах крачолите на панталона, около мен мокра мащерка и други непознати зеленини, пчели, пеперуди и песен на птици. Пътеката стигна малка полянка. На полянката една смалена от годините много възрастна жена, един още по-възрастен мъж и една крава. Жената ме заговори – там непознати хора едва ли често минаваха. Не помня какво си казахме. И ей така – от нищото, тя идва при мен, хваща ме през лакътя, потупва дланта ми с грапавата си ръка и казва: Да знаеш, мойто момиче, на човек понякога малко хляб и малко водица му трябва, за да е щастлив.


4. София на повторенията

(Няколко години по-рано)
Вървях по моста „Чавдар” в посока от кв. Хаджи Димитър към центъра на града. Бях облечена цялата в черно. Струва ми се, че ако затворя очи, и сега мога да се видя: черен панталон, черна блуза, късо черно яке, черна раница, черни равни обувки. Беше началото на март, около осем сутринта, движението в София набираше сила, около мен свистяха коли. Аз трябваше да бъда в някой от преминаващите тролеи и да отивам както всички тези хора на работа. Но не отивах. Имах едно единствено бяло петно по себе си – стисках в ръка бяла хартиена носна кърпа, плачех. Мостът „Чавдар” е доста неприветливо парче от софийския пейзаж, особено ако се минава пеш – нищо чудно, че други освен мен нямаше. А може и да е имало, просто аз да съм нямала очи за тях. Онази сутрин цялата бях изпълнена отвътре само от една гледка и за нищо друго място не беше останало. Няколко отчетливи дупчици в средата на петно като мътна синина. И още няколко отчетливи дупчици в средата на друго петно като мътна синина. Игли.

Вървях по моста „Чавдар”, без да знам този мост кои две части на живота ми свързва. Еднопосочен ли е. Колко точно съм жива.

Няколко дни по-късно се върнах.

Тръгнах си.
Върнах се.
Тръгнах си.
Разбрах, че тази битка не е моя.
Тръгнах си.

Помня как си повтарях – защо все на мен, защо пак на мен, какво съм направила, защо... тези думи по много пъти, примесени с хлипове и неудържимо треперене на тялото. Сега, години по-късно, знам, че тези въпроси до един са погрешни. До един са погрешни. Тогава нямаше как да знам. Не знаех какво да питам. Не знаех, че според както зададеш въпроса, такъв ще бъде и отговора. Не знаех.

..

(Няколко години по-късно)
Понякога ни се случват неща, които изглеждат все едно да се повтарят. Не са съвсем същите. Сюжетът е същият, детайлите са различни. Като в игра, в която имате 20 сламки и задачата ви е да направите къща. Къщите накрая са различни, материалът обаче е същия. Крайният резултат и той. Къща. Имате прекрасна връзка. Обичате се. Правите покрив от сламките. За вас. С любов. Започвате да живеете в къщата. Имате си прозорец, който гледа към изгрева. Може би дори два прозореца. Комин за уют и котка на прозореца за разкош. Не минава много и нещо се счупва. Ранявате се дълбоко. Заравяте всичко. Един ден заровеното избухва в лицата ви. Сламки хвърчат наоколо. Къщата се сгромолясва. Боли. Не знаете откъде ви е споходило. Отвън ли дойде, отвътре ли. Помита ви порой от емоции, парчета надежда и други отломки. Като ви минат синините и ви пресъхнат очите, вдигате няколко сламки от земята. Започвате наново. Същото. Строите къща.

Само от време на време ви полазва смътното чувство, че нещо се повтаря. Че този филм вече сте го гледали, че в тази къща вече сте били.

Така бях. Години наред. Години с един и същ човек. После с друг един и същ. После с друг един и същ. Като ги погледнах един ден – всичките си приличат. Не хората. Не те. Времето ми с тях. Аз.

И тогава накацаха по мен спомените за онези филми. Все вариации по темата: героят се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещо ужасно, той е съкрушен, лута се насам, лута се натам, докато не заспи от изтощение. На сутринта се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещото ужасното, той разбира, че не е сън, а повторение, пак се лута, пак заспива от изтощение. Събужда се, денят му е съвсем същия, той знае, че нещото ужасното ще се случи, опитва се да го предотврати, не успява, то се случва, лута се, заспива.... И така много дни – едни и същи. Героят променя нещо, променя друго, променя, опитва... Ужасното събитие все пак се случва. Докато накрая… Накрая той разбира, че всъщност това, което трябва да промени не е извън него. Че той е единственото, което неизменно се повтаря... Не може да ти се случва все едно и също, ти да си оставаш същия, и да искаш твоят собствен филм да се развие различно. Не може. Трябва да напишеш сценария, наново. Трябва да напишеш себе си, наново. Да се промениш. Да си простиш. Да простиш на другите. Да простиш на повторенията. Да ги оставиш на мира. Да продължиш напред.


5. Малка лятна история за лека нощ

… тя се случва по никое време, в един много притъмнял софийски парк, на гърба на църквата „Св. Седмочисленици”. По дърветата птиците вече се приспиват. Хората са се разотишли. А петгодишният син на една много близка приятелка тича с всичка сила към мен и вика: Гледай! Гледай! Ще ти направя падаща звезда! и хвърля един голям почти колкото него плюшен мечок в сгъстения летен въздух. Мечокът се откъсва от ръцете му, завърта се високо, полита обратно, момчето го хваща, когато е почти до земята, прегръща го, миг по-късно ми го подава сияещ и казва: За теб е.

Пожелай си нещо.


вторник, 19 февруари 2013 г.

a different street



Autobiography in Five Short Chapters
                                       by Portia Nelson

Chapter One
I walk down the street.
There is a deep hole in the sidewalk.
I fall in.
I am lost... I am helpless.
It isn't my fault.
It takes forever to find a way out.

Chapter Two
I walk down the same street.
There is a deep hole in the sidewalk.
I pretend i do not see it.
I fall in again.
I can't believe i am in this same place.
But it isn't my fault.
It still takes a long time to get out.

Chapter Three
I walk down the same street.
There is a deep hole in the sidewalk.
I see it is there.
I fall in... it is a habit... but my eyes are open.
I know where i am.
It is my fault.
I get out immediately.

Chapter Four
I walk down the same street.
There is a deep hole in the sidewalk.
I walk round it.

Chapter Five
I walk down a different street.


неделя, 17 февруари 2013 г.

неочаквани скоби

След неочакваната скоба, която животът ми предложи, завръщането към "нормалността" от "преди" е само отчасти възможно.. Или по-скоро, има една нова нормалност, която постепенно уляга, намества се, ръбовете й се изглаждат, и така. Защото аз-сега съм различна от аз-преди, дори и само заради това, че съм преживяла, каквото съм преживяла. И да се върна към всичко предишно, връщам се с тази нова опитност по кожата. Нов филтър за света и нещата му.

Много пъти през предходните седмици си припомнях, че трябва да сме благодарни, заради всички нещастия, които не са ни застигнали.. и още толкова пъти ми го припомниха до един (не)случайните филми, изгледани в дните "след". Приех символично това, че във всеки филм имаше болници, хора, които разхождаха системи с банки, вливащи се във вените им, лекари, диагнози, и - разбира се, many reality checks. Защото сравнението дава перспектива и можеш да си кажеш: платих, но с малко ми се размина.

Другото напомняне бяха думите (вероятно също цитат), придружени с намигане, на един човек, който с много съм запомнила.., и който вече го няма "тук"..: "не плюй, не псуй, а благодари на началника си за изпитанията".. И още, и още. Но стига.

Сега да кажа само: благодаря за изпитанията, както и за всички по-големи, които ми се разминаха.

сряда, 13 февруари 2013 г.

..


22 дни живях под табелка с надпис
Галина Николова
алергична към Penicillin

22 нощи сънувах всичко
и се събуждах всякак
и половината време на въпроса
как изкарахте нощта? отговарях
изкарах

на 23-тия ден
болничните чаршафи се сменят
табелката се изхвърля
и всичко се забърсва старателно
за да не остане нито следа от мен

а аз си отивам в къщи
да си припомня
всички други неща
(освен алергична към пеницилин)
които Галина Николова е.

слава Богу.

неделя, 6 януари 2013 г.

припомняне на Индия

[намерих бележките си от Индия.. и ми се прииска да ги споделя.. по това време миналата година още се усещаше в кожата ми мирис на техни подправки и избледняваха следите от къна по ръцете ми..]

18-ти декември, 7:40 сутринта


Да, колкото и невероятно да ми изглежда.. аз съм в New Delhi, Индия. Днес е втората ми сутрин тук. Събудих се.. навън се чуваше (още се чува) непознат хор на птици и нещо, което ми се струва като "писукане" на маймуни. От другите стаи се чуват гласове. Първо помислих, че Р. и майка й си говорят.. но по-вероятно е домашната прислужница да е дошла и единият глас да е неин..

Множество нови неща. Нови и различни.

Да започна подред? ;)

Преди да излетя от София, на летището усетих.. тръпката на приключението :). Това, за което Никос Казандзакис говори: В главата ми отново повя вятърът на странстването; докога този вятър ще вее в главата ми? Да даде Господ, докато умра! Каква радост е само да се откъсваш от сушата, да заминаваш! Да срязваш въжето, с което си вързан за сигурността, да заминаваш! Да гледаш назад и да виждаш как планините и любимите ти същества се отдалечават. И с този цитат пъхнат в джоба за кураж се качих в самолета.

Три излитания и кацания по-късно - София -> Букурещ -> Доха (Катар) -> Делхи.. ето ме в Делхи.

На третото прекачване вече съм много, много изморена, заспивам.. Събудих се като наближи време за кацане, тогава видях, че в самолета от Доха до Делхи бяха пътували предимно "други" хора.. много слаби и дребни, много мургави, няколко много възрастни мъже и жени в черни дрехи, забулени и закачулени, приличат на стафиди, наметнати с изглеждащи мръсни и с неопределим цвят "хавлии".. притесни ме усещането за непознато, което ме повя от тях..

Вече съм отчетливо малцинство - по кожа, ръст, коса, дрехи и.. всичко.. различна сред пътниците повечето мургави и другоземни (сега като се замисля, те по-скоро са си били "тукашни", а аз другоземна, но.. тогава така го усетих).

Преди да кацнем, един от стюардите напръска обилно по цялото протежение на самолета с дезинфектант. Пилотът го анонсира с: "we have to, we apologize for the inconvenience". И стюардът с широка усмивка мина с големия спрей.  И без това си донесох страхове за болести и бактерии, които прихванах след всички разговори с хора идвали насам и неидвали...предпочитам да бях проспала този момент ;).

Първи впечатления: на митницата, над служителите от паспортен контрол... поредица от гигантски (горе-долу колкото един едър човек) ръце, в различни мудри... допускам, част от тях, благославящи... После: мъжката и женската тоалетна на летището са обозначени с "фото-тапет" на цяла стена. Зачудих се дали, ако не отговарям изобщо на изображението, все пак мога да вляза ;)

Р. ме посрещна на летището. Безкрайно се зарадвах (и, признавам си, си отдъхнах) да я видя - едно познато лице сред този непознат свят.

Навън от летището първото, което виждам, е.. прах. Въздухът е много, много прашен и.. "видим" - с лек жълтеникав отенък. Всичко е покрито с прах, всичко, и цветовете изглеждат по-мътни някак.. прахът придава на всичко отенък на нереалност.. и хората, необичайно топлото (по моите декемврийски критерии) време, растенията.. всичко се слива в морето от прах.. Вдишвам-издишвам чуждостта.

Р. е поръчала такси. Колата е стара, в по-добрите си години е била черна на цвят, шофьорът е с чалма, по предното стъкло висят всякакви дрънкулки.. вливаме се в потока от прах и клаксони. Непресекваща какофония, движението е от ляво, като в Англия, но всъщност е от всички посоки ;). Много рикши, моторизирани (auto-rickshaw) и не, всякакви модели и форми велосипеди, мотопеди, мотори и разни неузнаваеми превозни средства, накачулени в някои случаи с един, но най-често - с безброй пътници и всевъзможни представими и непредставими товари..

Сетивата ми са малко притъпени от пътуването, умората, различното, новото, да видя Р. след повече от година.. (след като наистина се бях сбогувала с нея "като за последно" в Ню Йорк), хаотичността наоколо, звуците, и всичко... и не разбирам съвсем как и кога пристигаме. Пред къщата на майката на Р., където ще отседна, расте високо палмово дърво.

Първият човек, когото виждам в къщата, се оказва домашната прислужница.. Р. ми обеснява, че е масово за хората от средната класа да имат домшана прислужница, шофьор, детегледачка и градинар.. И че те дори нямат шофьор (детегледачка също, но просто защото Р. и сестра й са вече големи)! Също разбирам, че е лесно да ги разпознаеш (след първите дни и на мен ми става лесно): те са от по-низша каста, по-дребни заради постоянното недохранване, по-зле облечени, мноого слаби и клечести, и в много от случаите - с доста по-тъмен цвят на кожата..

Домашната прислужница приготвя люти питки - роти - за закуска. Хапваме с домашно кисело мляко, докато Р. ми обеснява как в къщата се ползва за готвене само минерална или преварена вода, вероятно предусетила моите притеснения на чужденка, google-вала съвети за пътуващи до Индия... Внезапно в кухнята настава суматоха - оказва се, че една маймуна е влязла през прозореца и е откраднала връзка банани. В момента, в който ние с Р. отиваме, маймуната седи най-невъзмутимо на перваза, на два метра от всички нас, захвърля нахапан и недояден банан, подхваща втори и, докато го бели с отсечени движения, Р. ми казва, че маймуните могат да бъдат много агресивни, затова е по-добре да ги оставиш да вземат, каквото са си наумили, отколкото да рискуваш да ги предизвикаш...

Това маймунско "събитие" пренасища сетивата ми, повече не мога да поема и.. заспивам за няколко часа.

Добре дошла в Индия, казвам си, докато се унасям.