Покрай изборите вчера и резултатите днес и покрай някои лични събития напоследък, си мисля как понякога, независимо от изборите, които правим, независимо от цифрата, която задраскваме на вселенската бюлетина, кашата, в която се озоваваме, си е все същата. Разликата е, че си познаваме чудовищата и горе-долу знаем какво да очакваме от тях. Един плакат, като от протестите, голям къс от кашон, с надпис с черен маркер: докога?! Пъхам го зад гардероба, после се разколебавам, и го изхвърлям. Рециклирам, разбира се. (В друго време бих си казала, че е добре да заместя "докога?!"-то с "какво по-различно да направя?".. сега обаче не съм в настроение за това).
Пак сънувам, че съм сляпа. Знам какво означава. Знаенето не го прави по-леко, но пък мога по-бързо да се събудя. Събуждането също не го прави по-леко. Всеки избор влачи след себе си други избори. Написвам това и се сещам как преди няколко години участвах в една игра.. и.. ако приемем, че е възможно да получиш отговор на всеки въпрос, който зададеш.. и имаш право само на два въпроса, какво ще попиташ?.. Единият ми въпрос тогава беше: каква щях да бъда, ако бях правила други избори? Всякакви вселенски намигвания, да, да.
Иначе.. иначе. Почти четири месеца след излизането ми от болницата, вече мога спокойно да ходя, но още помня: да можеш да изкачиш стълбите, да повървиш по улиците, да изпревариш някой, който се движи по-бавно от теб, да отидеш до магазина и да напазаруваш.. (и малко преди това: да можеш да стоиш прав достатъчно дълго, за да си измиеш зъбите) са неща, които приемаме за ежедневна даденост. Докато не ни се отнемат. С приемането за даденост също имаме какво да си кажем. То на мен. Аз на него.
Изобщо: не скучая никак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар