Вместо да изляза в обедна почивка днес, разглеждах блогове на хора, които рисуват.. или апликират.. или.. как се нарича, когато, например, направиш кукла от хартия?
...
Имах порив да напиша как понякога - както сега - много ми се иска да мога да рисувам.., да се изразявам в образи.
Ако можех, сега щях да нарисувам едно момиче, тънко като клонка. То изглежда все едно не е много стабилно, както е стъпило на земята.., все едно се полюлява.., а очите му големи-големи.. заемат почти цялото му лице. Изглежда малко уплашено. Не е ясно от какво.
Когато преди няколко вечери я попитали от какво се страхува, тя казала: големите страхове, като застанат с лице към теб, не можеш да ги видиш, само ги усещаш като мъхесто и скупчено кълбо по средата на тялото си.. и като се опиташ да им дадеш имена, те се завъртат около себе си и изчезват в облак дъждовни капки. Вечерта като си останеш насаме, пак ги усещаш как ти дишат някъде близо до ухото.
Така, както я рисувам сега, тя още помни какво е казала, по очите й личи.
А някъде в най-дълбокото й се спотайват едни думи, които тя не знае чула ли е, сънувала ли е, измислила ли е. И понеже много време е минало, вече почти ги е забравила. Сега тихо се радва, без да знае, че радостта е поради тях.
Косата й е дълга и права и съвсем лекичко полюшната - от вятър ли, от ръка ли, не е ясно.
На лявото й рамо една пеперуда е кацнала едва-едва. Пауново око. По-голяма е от нея. И по-лека.
Мисля, че се казва Дре. Може и да греша. Умее да чете знаци, но понякога забравя.
За първи път я срещам.
Чудя се дали имам право да й кажа, че единственият начин да премине и да разбере, е.. напряко през хладното на страха?.. и че да не знаеш и да не знаеш могат да бъдат две различни неща?
Или нищо да не й казвам.
По-късно ще реша. Сега само я наблюдавам. Тя знае.
Няма коментари:
Публикуване на коментар