наполовина пълна....

...е чашата на първата ни година заедно.

М. ме попита онзи ден: имаш ли усещането, че е минало толкова време?
Шест месеца.
Нямам.
Усещането е като за шест дни. И поне шест години.

*
Аз не съм от хората, които винаги са искали деца, умиляват се покрай други бебета, обичат да разглеждат и пазаруват бебешки дрешки/играчки, имат подход към децата и т.н. Обаче - ей ме на - шест (+ девет) месеца по-късно, във възторг съм от това мъничко човече, което влезе със залп в живота ни и почти не мога да си спомня какво беше преди нея, как беше преди нея, кога беше... Онзи, другият живот, го усещам някак чужд и непредставимо далече.

*
Дни преди да се роди дъщеря ни бяхме на рождения ден на Ники Б. Той носеше кесията си собственоръчно правени късметчета, подаде ми, изтеглих едно за мен, едно за нея. И К. си изтегли. На него се падна доброта, на мен - любвеобвилност, на нея - чудо.

*
Помня много ярко първото ни излизане "навън". Беше на третия ден след изписването, на шестия след раждането - февруарска неделя, много слънчева, направо пролет. Бях писала на Б. ..можеш ли да дойдеш? и тя разбра и дойде. Като ме прегърна, се разплаках, казах (на английски, защото не можех някак да го побера в думи на български "това", съвсем щеше да ме затисне) it's overwhelming, тя каза само i know. И после отговори на всичките ми въпроси, някои от тях записани на листче, пазя го "за поколенията". На листчето се мъдри и великия въпрос "какво да й обличам??". Той казва много за състоянието ми тогава, за липсата на адекватност, за усещането да си изгубен и да не знаеш, да се усещаш малък, направо мравка пред гигантската отговорност, която внезапно се е стоварила отгоре ти. (И, не, деветте месеца бременност не ме бяха подготвили за това, струва ми се - нищо не може да те подготви).

Същият този ден излязохме на малка разходка в парка и аз за пръв път носих дъщеря си навън не под сърцето си, а върху него. Помня колебливостта в стъпките си (разбрах тогава израза "да ходиш по яйчени черупки"), как спирах на всеки няколко крачки да проверявам дали диша в слинга, колко отчетливо се усещах друга. Светът навън си изглеждаше съвсем същият, какъвто го бях оставила преди няколко дни. А аз бях изстреляна от един живот, прелетяла бях през изпитанието, оцелях и се приземих в новия живот без грам да съм подготвена за него. Навън светът си беше същият, хората си бяха все така, а аз дори не бях сресана. И това беше само най-видимото несъответствие.

*
Оттогава минаха много дни. Въпросите не станаха по-малко, но станаха по-големи. Също и тя, а също някак си - и аз.

Помня как ми казваха в началото - растат като гъбки, наслаждавай се на всеки момент, докато се обърнеш - и са пораснали... а аз слушах и тайно си мислех "да, бе, да!". Обаче... да и още как! Събуждаш се сутрин - и е различно, през нощта човечето тайно от теб е пораснало, променило се е и това, което си забелязал вчера, вече не е, заместено е от друго, ново някое умение, звук, движение, тишина, любопитство или съсредоточеност.

*
Помня как през първите два месеца всяка седмица й омаляваха дрешките. И как се дивях и си мислех - какви са тези кройки, кой ги мисли тези дрехи, такива криви, нескопосани! А то - малки са й просто, ама кой да мисли трезво и съобразително и да се досети, че една седмица си е направо една година, ако не и повече, в бебешкия живот.

*
Ааах, първите дни в къщи! Какъв хаос само, какво небивало стълпотворение на новости и незнания! Велико беше и незабравимо! И непохватно, и неадекватно... И страшно, ама ние не си признавахме. Гледахме го страшното в очите и мигахме учестено. А страшно си беше. Първо хормоните, които напълно ми бяха отнесли главата и аз не чувах и не виждах (бебето плаче и нищо друго не съществува, ама наистина, някакъв вакуум наоколо и всичко друго е "отвъд"). Второ.. кой ти е сменял пелени, преобличал, къпал, хранил, гушкал, носил, приспивал, гледал новородено, кога? То е едно такова, почти прозрачно, мигличките му едва се виждат и изцяло от волята на някой друг зависи, самичко главата си не може да обърне, цялата отговорност е върху ти, върху ни... Както каза Р., с която родихме с десет дни разлика, при имането на деца възрастта пречи, защото си даваш сметка и за отговорността, и за последиците... друго си е да родиш на 21.

*
Едва на втората седмица се сдобих с "масичка на оцеляването". На нея имаше: храна и вода - поне литър и половина, телефон с интернет, зарядно за телефона, разклонител за зарядното, листове и химикал. Също салфетки и кърпи в неограничено количество. Вече знаех какво е да си затиснат от спящо бебе, което се пробужда (т.е. разплаква) от всяко по-сериозно размърдване. А никой не иска да събуди спящо бебе. Затова - масичката на една ръка разстояние, а аз вдишвам бебе, издишвам, вдишвам бебе, издишвам... и така месец и нещо. Блаженство и благодат.

*
И драми, разбира се, къде без драмите на всяка голяма промяна. Катаклизмично беше и всякак ни постави на изпитание, а ние уж големи, смислени хора. Ама къде ти - като ни помете бебешкия вихър, мина време преди да се уталожи всичко и да си намерят новите неща местата. А ние да намерим новите си места (поне да започнем, че то е процес и с един мах на магическата пръчка не става).

*
Най-често задаваният към нас с К. въпрос? Спите ли. Неважен въпрос, прикритие за истинските. Защото... ами да, спим. Къде повече, къде по-малко, къде заедно, къде поотделно, спим. Може би, обаче, това е най-лесното за питане. Смее ли някой да зададе съвсем реално надвисналия въпрос: какво ще го правите сега този живот, дето сте го създали? как ще го опазите, как ще му гарантирате любов, здраве, добруване, смислени приятелства, размах, простор, вълшебства и разлистване? Къде по-безопасно си е да попиташ: спите ли.

*
Помня първата инжекция. Как забиват иглата в нея, а пронизват мен. Още ме боли, месеци вече оттогава.

Помня и цитатът на Elizabeth Stone, на който попаднах случайно преди доста време и колко преувеличен ми се стори тогава. И колко съвсем истински "сега":

Making the decision to have a child - it is momentous. It is to decide forever to have your heart go walking around outside your body. 

*

Иначе... всякак съм в клишето. Заглеждам бебешки колички, раници и слингове по улиците, умилявам се от новородени, сърцето ми се топи като ме дари с беззъба бебешка усмивка, или се кикоти, докато баща й я гъделичка по един много специален негов си начин. Уча бебешки. И, разбира се, правя по хиляда сто и седемнайсет снимки на ден и говоря в множествено число. Макар това последното да се опитвам съзнателно да го избягвам или поне да е в умерени граници - винаги ми се е струвало нелепо да кажеш "ака ни се". 

*

През тези шест месеца имаше дни на велики постижения (трябва ли да казвам, че се предефинира идеята ми за постижение?). Успявах понякога да изрежа ноктите и на двете й ръце в рамките на един час или пък - да закуся преди да е станало обяд. Но също и други велики неща, например да не успея да си взема душ преди да дойдат гостите или пък да трябва да изляза, без да обуя втория си чорап, защото... ами защото не дава бебето!

*
Докато дописвам това (след няколко дни и нощи тук-там писане), тя се търкаля като пумпалче върху одеалце на пода. Все повече шава, любопитства, открива. Изпълзява извън одеалцето. Все по-навън в света, който все по-малко мога да контролирам. Трябва да свикна с това, гледам я и си повтарям.

*

Чета си сега тук написаното и виждам как много изречения започват с "помня". Все едно говоря за случки, които са били някъде много отдавна. Но да - огъва се усещането за време, всякак се огъва. А ми е важно да помня/напиша, защото уж дните си приличат, а новите неща са като лавина и онези за помнене лесно се затрупват. 

*
Още едно, последно засега, "помня". Помня първия път, в който влязох в стаята и я намерих не там, където я бях оставила. Беше през този - шестият месец. Прескочи ми сърцето. После се зарадвах. А тя беше толкова доволна от себе си - успяла беше да се обърне и да се завърти съвсем сама. Сияеше просто.

Мисля си сега, че сигурно е много "родителско" това - едновременно да ти прескача сърцето от тревога и да подскача от радост. Мисля си също и за моите родители, за моята майка (и за малките и големи глупости, които съм вършила) - колко ли пъти са били разпънати между двете емоции.

Изобщо - уча се и аз. Има за учене.

*
Отвреме-навреме се улавям, че още си повтарям - имаме бебе. Имам дъщеря.

*

Понякога, на заспиване, си мисля за това ново измерение на пълнотата. Така изглежда:

цяла

неговото дишане отдясно.

нейното дишане отляво.

прошка

В деня за прошка си припомних, случайно или по-скоро не, един свой текст, писан отдавна и публикуван в електронното издание на Ах, Мария.. Слагам го по-долу.. Една кратка разходка по-късно си припомних цитат от великолепния "Рапорт пред Ел Греко" на Никос Казандзакис.. цитирам по памет: млад бях тогава, в ябълката на живота нямаше червей..

София, личен екземпляр

1. София на първите неща

Бях на 17. Идвах от град с около 5 000 души население, разположен в ъгъла на картата между Дунав и Черно море. В този град познавах всички улици и никога не се бях губила. Беше невъзможно да се загубя там, толкова малък и обозрим, познат и сигурен.

Прекарах първата си година в почти дву-милионна София непрекъснато озовавайки се на непознати места. Всяка улица беше непозната. Всяка сграда. Всяка градинка. И всяко загубване беше предпоследно.

Бях приета – студентка в Софийския университет. Последвах някакво интуитивно желание тогава, избирайки сравнително новата и все още неясна специалност „Културология”. През 5-те години на следването си упражнявах всякакви варианти на обяснения какво е това. Какво учиш? О, КУРОРТОлогия? Свързано ли е с туризма? Сигурно е много интересно... Умът ми не го побираше. Да измислиш нова дума само и само да направиш непознатото по-близко по звучене. Както и да е. За друго исках да разкажа.

За София на първите неща. Всъщност не беше трудно за този град да ми предложи цели камари от нови неща.. Бях току-що завършила училище. За първи път се отделях от семейството си. За първи път живеех с непознати хора – в първите квартири. Идвах от просторна къща с 6 души в пълен състав, плюс котка и куче, огромен двор с всякакви зеленини и цял отбор плодни дръвчета. София ме посрещна със стая за трима в Студентски град и една преградка на гардероб за мое ползване. На 5-тия етаж на блок 51 чувах, когато в съседната стая си дърпаха пердетата, толкова тънки, почти хартиени, бяха стените.

На тръгване от родния град за първи път видях всичко, което притежавам, надлежно подредено и запечатано в кашони и чували. Спретната купчина. Напомни ми за сцена от отдавнашен филм, в който героинята седеше върху куфара си на тротоара, а до нея – една лампа с абажур и една кошница книги. Моята купчина беше нагледен урок по сбогуване. Нямам отчетлив спомен. Само за трескавост и тревожност. Цяла нощ пътуваме за София с микробуса на семеен приятел, умълчали сме се след първоначалната суетня, а отзад кашоните се сурнат и пеят по дупките и завоите.

За първи път ползвах градски транспорт, за да стигна от Централна гара до Университета и после от Университета до Студентски град. Установих колко ми е непривично чужди хора да застават толкова близо до мен. На дистанция, която доскоро беше само за близките и роднините, стъпваха непознати. Бавно, но повсеместно, градът превземаше пространствата ми, подменяше навиците, изпитваше способността ми да се удивлявам, да приемам, да се променям. Учех се да пресичам на светофари – нямах никакви рефлекси на пешеходец в развълнуван град. Моето детство беше преминало в игри на улица, по която минаваха по няколко коли дневно. Отчетливо помня как някъде в първите седмици след пристигането ми в София, случаен човек ми спаси живота, втурвайки се към мен и издърпвайки ме буквално изпод носа на един дрънчащ и фучащ трамвай. Толкова бях зашеметена от всичко. Не чувах, не виждах, сетивата ми отказваха и инстинктите ми за самосъхранение не бяха по местата си. Да си плащам сметките. Да готвя. Да разпределям месечния си бюджет. Да се ориентирам в непознати пространства. Да се ориентирам в непознати хора. Да общувам с непознати. Само непознати – всеки ден. Отвсякъде. Да се грижа сама за себе си. Не съм сигурна, че бях готова. Не съм сигурна, че има друг начин да станеш готов.

София на първите приятели, които не живеят на моята улица, родителите ни не са стари познайници, не са роднини и не сме учили в един клас в училище. И нищичко не знам за тях, освен каквото те решат да ми кажат, покажат. София на грешните преценки за хората, на светлите наивности. На мъжа, който ме откарва с колата си с дипломатически номера в друга посока и аз едва се изскубвам от ръцете му на вратата. Намирам в джоба си пъхнат един от арабските му сладкиши. Истински бил. Били му ги пратили с колет роднини. Изхвърлям го в първата кофа за боклук, без да го погледна. Уча урока си по по-трудния начин.

София на първата голяма раздяла. Бяхме издържали критичното за повечето двойки изпитание на преместването – аз от моя си град, той от неговия. Аз пристигам първа, после той, напускам общежитието, сменяме квартири, вземаме си котка от клоните на едно февруарско дърво, две години по-късно и собствено жилище, избираме точно това, защото аз влизам и още с влизането разбирам – ето на този стол срещу прозореца, от който се вижда Витоша, искам пак да мога да седна. Той се страхува от мен, когато му обръщам гръб. Иначе се страхува за мен, защото често се губя из София. И аз се страхувам за себе си. В края на шестата ни година заедно, сънят се появи. Седмици наред сънувах как събирам багажа си и подреждам кашоните и куфарите в коридора – около входната врата. Извисяваха се над мен като тъмна, безформена планина. Стоях вцепенена в съня си и не можех да отворя вратата. Не знаех накъде води. Имаше ли стълби зад нея, нямаше ли. Беше ме страх. Събуждах се и още ме беше страх.

Един ден наяве излязох. Той ме молеше да остана. Да се върна. Не се върнах. Не знаех къде отивам. Само знаех, че мястото ми не е там. Не е там.

Един детайл от деня на излизането е като татуиран в паметта ми. Багажът е свален, заминаването неизбежно. Аз му връщам ключовете за апартамента. Той настоява да ги задържа. Отказвам. Тръгвам си. Той хуква по мен. Натъпква ключовете дълбоко в последната чанта с багаж в ръцете ми. В онзи момент ми е по-важно да си тръгна, отколкото да влизам в разговор отново. Ключовете си тръгват с мен. Остават с мен.

Години наред живях спокойна, че има къде да се върна, да си отключа и да вляза. После се успокоих. Разбрах, че единственото сигурно място на този свят не е извън мен, а вътре. Когато разбрах това, изхвърлих много от талисманите на миналото. Ключовете също. По много и най-различни начини ми олекна.

2. Бездомникът

Една вечер – беше късно, с мъжа, с който живеех тогава, се бяхме скарали. Без крясъци, но грозно, дълбоко. Имах нужда от въздух, имах нужда да дишам. Излязох. Живеехме близо до книжния площад „Славейков”. Пресякох „Раковска” и просто седнах на една от дървените му пейки. Беше студено, въздухът рядък, малко преди полунощ. През деня този площад целия диша и трепти – толкова е пълен с всякакви книги и всякакви хора. Сега обаче книгите ги нямаше. И хората ги нямаше. Пейките до една бяха празни. Само аз и уличните лампи.

Не съм сигурна колко време съм стояла, когато го видях да се приближава. Беше скитник – личеше му. Не исках да идва. Но той идваше. Поиска ми огънче – тогава още пушех. Поиска ми цигара. Дадох му и двете. Знаех, че поне една цигара време сега ще иска да си говорим. Мъж на около 50 години. Може би малко повече. Не знам. Със скитниците и бездомниците никога не съм сигурна. Започна да говори. Първо както си стоеше прав, но постепенно се отпусна и седна до мен на пейката... Аз съм толкова изтощена от събитията в собствения ми живот, толкова зашеметена от тази внезапна близост, че не мога да събера сили да го прекъсна. А той ми заразказва живота си. Жена му, която го напуснала... Как тя си отишла, а той постоял-постоял в празното жилище. Ставало му все по-празно. От ден на ден като че ли повече празнота се наслоявала. И не издържал. Заключил. Тръгнал. Дошъл в София. Спял по пейките. Имал една-две любовници. Понякога го прибирали. Понякога не.

Имах своя драма онази вечер – нямах уши за чуждите и само исках да се махне. Усилваше чувството ми за самота. Посред нощ, говоря си с един бездомен човек на пуст площад. Какво може да е по-самотно от това?

Човекът замълча. Размърда се, приближи се още. Аз се притесних. Исках да си тръгна, но някак.. без да го обидя. Все пак нищо не ми беше направил. Беше самотен, говореше му се. И тогава той каза: Имам апартамент в Правец. На мое име. Седи празен. Не е голям, но мебели си има. Не съм го давал под наем. Не ми се връща там. Не ми трябва. За какво ми е. Ама ключовете са у мен. Ако нямаш къде да отидеш – ето давам ти ги. И адреса ще ти напиша. Пари няма да ти искам. Нищо няма да ти искам. На мен нищо не ми трябва.

Погледнах го – подаваше ми връзка ключове.

Един скитник току-що ми беше предложил да ме приюти. Доплака ми се. Сигурно в неговите очи изглеждах по-бездомна и по-окаяна и от него самия.

Тогава, както си стоях в рехавия поради уличните лампи мрак и гледах ръката му с ключовете, разбрах. Трябваше да се погрижа някак по-другояче за себе си.


3. Тръгвам, връщам се, джобовете ми пълни

Поради работата си пътувам много из страната. Ту тръгвам от София, ту се връщам в нея. Понякога ми липсва, понякога се радвам, че се отдалечавам.

Помня много срещи и много разговори с хора в този град. Много близки приятели, или пък случайни хора, срещнати на неочаквани места. Но два от най-важните разговори на изминалата година се случиха извън София. И всеки един от тях, по свой си начин, мe спаси.

Беше късна вечер, късно лято. Град на юг, малък, тих, спокоен. Хората се разхождаха бавно, времето също. Вече беше тъмно, липите тежаха от миризма, жегата още опиваше и лепнеше. Седяхме близо, през последните няколко часа, прекарани заедно, бяхме се приближили в думите си съвсем. И тогава той каза: Ако бягаш от нещо вътре в теб, няма как да избягаш в някой извън теб... Замълча за миг, посегна и си запали цигара. Това, което можеш да направиш, е да останеш насаме със себе си за дълго време. Да се погледнеш. Да си поговориш. Надълбоко да се вгледаш. Понякога ще се случи да скимтиш от самота. Да дращиш въздуха. Да се прегъваш. Това, което ще те изправи, е да се срещнеш лице в лице. Да се научиш да живееш със себе си. Да започне да ти харесва. Да се зарадваш. Радостта да трае.

Толкова е просто. Толкова е трудно.

..

Родопите бяха през същото лято, около месец по-рано. Няколко дни вече пътувах служебно, когато една вечер ми се обадиха по телефона, че мой близък човек си е отишъл. Внезапно. Бях на другия край на страната, посред една планина, затворена в една хотелска стая. Времето до сутринта ми се видя безкрайно стръмно и безкрайно далече... Преди да тръгна обратно към София, имах още една служебна среща на другия ден. Трябваше да премина някак през нея. На сутринта вече можех да дишам, бях поспала последните два часа. Само очите ми бяха подути. Дълъг душ. Облякох се, сложих си възможно най-непроницаемото лице, поех дълбоко въздух, излязох от стаята. Помня, че вървяхме, водих незапомнени разговори, времето минаваше. Изведнъж се оказа, че няма как да се продължи по асфалтираната улица, трябва да се мине напряко – по пътеката, през мокрите от росата треви. Събух обувките с токчетата, запретнах крачолите на панталона, около мен мокра мащерка и други непознати зеленини, пчели, пеперуди и песен на птици. Пътеката стигна малка полянка. На полянката една смалена от годините много възрастна жена, един още по-възрастен мъж и една крава. Жената ме заговори – там непознати хора едва ли често минаваха. Не помня какво си казахме. И ей така – от нищото, тя идва при мен, хваща ме през лакътя, потупва дланта ми с грапавата си ръка и казва: Да знаеш, мойто момиче, на човек понякога малко хляб и малко водица му трябва, за да е щастлив.


4. София на повторенията

(Няколко години по-рано)
Вървях по моста „Чавдар” в посока от кв. Хаджи Димитър към центъра на града. Бях облечена цялата в черно. Струва ми се, че ако затворя очи, и сега мога да се видя: черен панталон, черна блуза, късо черно яке, черна раница, черни равни обувки. Беше началото на март, около осем сутринта, движението в София набираше сила, около мен свистяха коли. Аз трябваше да бъда в някой от преминаващите тролеи и да отивам както всички тези хора на работа. Но не отивах. Имах едно единствено бяло петно по себе си – стисках в ръка бяла хартиена носна кърпа, плачех. Мостът „Чавдар” е доста неприветливо парче от софийския пейзаж, особено ако се минава пеш – нищо чудно, че други освен мен нямаше. А може и да е имало, просто аз да съм нямала очи за тях. Онази сутрин цялата бях изпълнена отвътре само от една гледка и за нищо друго място не беше останало. Няколко отчетливи дупчици в средата на петно като мътна синина. И още няколко отчетливи дупчици в средата на друго петно като мътна синина. Игли.

Вървях по моста „Чавдар”, без да знам този мост кои две части на живота ми свързва. Еднопосочен ли е. Колко точно съм жива.

Няколко дни по-късно се върнах.

Тръгнах си.
Върнах се.
Тръгнах си.
Разбрах, че тази битка не е моя.
Тръгнах си.

Помня как си повтарях – защо все на мен, защо пак на мен, какво съм направила, защо... тези думи по много пъти, примесени с хлипове и неудържимо треперене на тялото. Сега, години по-късно, знам, че тези въпроси до един са погрешни. До един са погрешни. Тогава нямаше как да знам. Не знаех какво да питам. Не знаех, че според както зададеш въпроса, такъв ще бъде и отговора. Не знаех.

..

(Няколко години по-късно)
Понякога ни се случват неща, които изглеждат все едно да се повтарят. Не са съвсем същите. Сюжетът е същият, детайлите са различни. Като в игра, в която имате 20 сламки и задачата ви е да направите къща. Къщите накрая са различни, материалът обаче е същия. Крайният резултат и той. Къща. Имате прекрасна връзка. Обичате се. Правите покрив от сламките. За вас. С любов. Започвате да живеете в къщата. Имате си прозорец, който гледа към изгрева. Може би дори два прозореца. Комин за уют и котка на прозореца за разкош. Не минава много и нещо се счупва. Ранявате се дълбоко. Заравяте всичко. Един ден заровеното избухва в лицата ви. Сламки хвърчат наоколо. Къщата се сгромолясва. Боли. Не знаете откъде ви е споходило. Отвън ли дойде, отвътре ли. Помита ви порой от емоции, парчета надежда и други отломки. Като ви минат синините и ви пресъхнат очите, вдигате няколко сламки от земята. Започвате наново. Същото. Строите къща.

Само от време на време ви полазва смътното чувство, че нещо се повтаря. Че този филм вече сте го гледали, че в тази къща вече сте били.

Така бях. Години наред. Години с един и същ човек. После с друг един и същ. После с друг един и същ. Като ги погледнах един ден – всичките си приличат. Не хората. Не те. Времето ми с тях. Аз.

И тогава накацаха по мен спомените за онези филми. Все вариации по темата: героят се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещо ужасно, той е съкрушен, лута се насам, лута се натам, докато не заспи от изтощение. На сутринта се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещото ужасното, той разбира, че не е сън, а повторение, пак се лута, пак заспива от изтощение. Събужда се, денят му е съвсем същия, той знае, че нещото ужасното ще се случи, опитва се да го предотврати, не успява, то се случва, лута се, заспива.... И така много дни – едни и същи. Героят променя нещо, променя друго, променя, опитва... Ужасното събитие все пак се случва. Докато накрая… Накрая той разбира, че всъщност това, което трябва да промени не е извън него. Че той е единственото, което неизменно се повтаря... Не може да ти се случва все едно и също, ти да си оставаш същия, и да искаш твоят собствен филм да се развие различно. Не може. Трябва да напишеш сценария, наново. Трябва да напишеш себе си, наново. Да се промениш. Да си простиш. Да простиш на другите. Да простиш на повторенията. Да ги оставиш на мира. Да продължиш напред.


5. Малка лятна история за лека нощ

… тя се случва по никое време, в един много притъмнял софийски парк, на гърба на църквата „Св. Седмочисленици”. По дърветата птиците вече се приспиват. Хората са се разотишли. А петгодишният син на една много близка приятелка тича с всичка сила към мен и вика: Гледай! Гледай! Ще ти направя падаща звезда! и хвърля един голям почти колкото него плюшен мечок в сгъстения летен въздух. Мечокът се откъсва от ръцете му, завърта се високо, полита обратно, момчето го хваща, когато е почти до земята, прегръща го, миг по-късно ми го подава сияещ и казва: За теб е.

Пожелай си нещо.

сърца

Тази сутрин се събудих със спомена как в една студена вечер в мраморната къща на моята приятелка-индийката през декември 2011 нейната четиригодишна племенница ми нарисува четири сърца. Подавайки ми рисунката, малката Гитика каза: If one of them gets broken, you will still have three more to live with.

how will we love

гледам това, минава полунощ. в унисон е с разговорите, мислите, делата и четивата от напоследък.

- what happens to commitment in a disposable society?
- the code for marriage is.. false expectations (that the other person will fulfil all your needs)
- the "frustration attraction"..
- sometimes the best relationships don't always feel as the best to be in (dealing with conflict)
- a relationship problem is.. not being able to go through a problem
..ще довършвам явно и поста и видеото някоя друга след-полунощ..