петък, 13 май 2016 г.

умения на една майка на година и три месеца

Напоследък ми върви на списъци, та ето още един на нещата, които и не подозирах, че ще се науча да правя. Например:

- В състояние съм да продължа изречение, което съм прекъснала преди 15 минути, от думата, на която съм го прекъснала и без съществена загуба на смисъл и съдържание. Междувременно в 15-те минути съм: а) спасила бебето от пропадане вдън земи тилилейски; б) предотвратила съм изяждане на камък/буца пръст/пантоф/фас и още каквото можете и не можете да си представите; в) сменила съм памперс, измила съм дупе, преоблякла съм напълно или частично бебето и/или себе си; г) разрешила съм някоя вселенска трагедия, например опърничав панталон, нахлузен през главата и т.н;

- Да се изкъпя наполовина, защото бебето е спало 3 минути вместо очаквания един час;

- Да спя полуседнала, полулегнала, с едно отворено око, с половин будно съзнание; да заспя моменталически секунда след като съм издухала носа на едно хремаво, мрънкаво, не-знаещо-на-кой-свят-се-намира полуспящо, ревящо и дърпащо се нещо;

- Да чета на глас детска книжка през рамо, докато готвя леща с едната ръка и си суша косата с другата;

- Да интерпретирам бебешки език, повтаряйки една и съща дума до премаляване: баа = куче, маа = коте, ня ниш = няма нищо, брум-ба = кола, и така нататък, по 894,6 пъти на денонощие;

- Споспобна съм търпеливо да държа ръчичката на едно 86-сантиметрово човече, докато то съсредоточено и в стил "патешката" изкачва трите стъпала пред кварталното ресторантче, обръща се кръгом и слиза, изкачва, обръща се кръгом и слиза, изкачва и така поне половината време на света;

- Да прекарам последния малко повече от час от пътя София - Бургас в забавляване на скучаещо (разбирай, ревящо) бебе на задната седалка на колата, редувайки успешно: току-що съчинени песнички; измислен смешен език, наподобяващ смесица от пуешки и турски сериал; гъделичкане, кикотене и "дзаааак!" иззад половин лист хартия;

- Да я нацелувам едно хубаво, когато ми иде да я напердаша;

- Да кача трите етажа без асансьор, носейки 12-килограмово бебе-още-дете (което се дърпа във всички посоки, навежда се да слиза, като се държи за косата ми, напира да ми сваля очилата, бърка ми в ухото и прочие веселби), и освен него нося още чанта за количка и седемнайсет други чанти, коя през рамо, коя през крак и дори мога да отключа входната врата, без да пускам нищо на земята, ехеееей!

Едва ли някое от тези безценни умения ще ми послужи другаде в живота, но тук и сега в живота ми идват доста добре ;)




вторник, 26 април 2016 г.

to биберон или not to биберон

От известно време си мисля за всички онези "бебешки" стереотипи, с които съм живяла и не съм поставяла под въпрос. Докато не се появи нашето бебе. Тогава подхванах тази нова житейска задача по единствения начин, който знам, че работи за мен - започнах да трупам знание. Започнах да говоря с хора с опит, на които имам доверие, и с които имаме сходни ценности, и започнах/продължих да чета. И (не-изненадващо) се оказа, че неща, които са навлезли толкова масово и толкова отдавна, че се приемат като "правилният начин", всъщност съвсем не са това. Един от възможните начини - сигурно, но не и непременно най-добрият. A изборите, които родителите имат да правят за детето си, съвсем не са само за това в какво училище да учи, например, а са милиони, ежедневно, започват много преди раждането и в преобладаващата част човек никога не е 100% сигурен дали е избрал "правилно".

Изброените по-долу примери са част от нашия опит. Не твърдя, че нашите избори са "верните" избори, но те толкова ме изненадаха, когато ги направихме (защото се сборичкаха със стереотипите вътре в мен), че реших да ги събера тук. За да помня какво съм мислела "преди". За да си напомня, че не винаги онова, което се смята за "прието", Е.  Пък току-виж и някой друг намерил повод за размисъл.

Бебето винаги е с биберон в устата. По картички, книги, сайтове на фирми, производителки на биберони, сигурно. Но много бебета не са. И нашето не е. Защо? Защото искахме да чуваме всички гукания, които издаваше. И защото предпочитахме да я гушкаме, носим, люлеем, гъделичкаме, да й пеем и всякакви други алтернативни начини да я успокоим, когато се разстроеше. И защото - най-вече - тя имаше категорично мнение по въпроса. Обаче - аз подарявала ли съм тъкмо биберони, когато се родиха близначките на една от най-близките ми приятелки? Подарявала съм. У нас биберони имаше ли, когато се роди дъщеря ни? Имаше. Защо? Защото друго не съм знаела тогава. Сега знам и знам, че може и без. Няма да навлизам по-дълбоко в темата (какво замества биберонът, какво представлява, какви навици и проблеми може да създаде и т.н.). Може без. Това за мен беше откритие.

Ако се носи изобщо, бебето се носи в кенгуру и крайниците му безпомощно стърчат във всички посоки, но това е ок. Не, не е ок. За детето не е ок, за миниатюрните му тазобедрени ставички не е ок, за бързо пренатоварващото му се мозъче не е ок, за кръста на майка му и/или баща му не е ок, и за гръбначните стълбове на всички замесени не е ок. Обаче аз разглеждах ли кенгура за нашето бебе? Разглеждах. Взехме ли й? Не й взехме. Защо? Защото пратих на една опитна майка-верен другар избраното кенгуру и тя каза: абсурд, в никакъв случай!, ето: образовай се! и ми прати да чета. И аз четох, четох и в крайна сметка носихме първо в слинг, после в ергономична раница. Още носим в ергономична раница. Личният ми рекорд е 6 часа с една кратка почивка "на крак". Рекордът беше поставен поради Неволята и станалата известна сред хората, с които я споделихме, като "разходката с неочакваните кални бани край Етрополе". Единственото, което ме болеше след 6-часовото носене, бяха мускулите на краката. И не толкова от бебето (тогава скромните 10 кг), а от безкрайния преход, стръмните баири и неизбродната кал. И още - едва след появата на дъщеря ни и неколкомесечно носене си дадох сметка, че никога не съм виждала бебе, спящо в кенгуру. А бебета спят, спят мноооооого и сладко в слингове и ерго-раници.

Бебето спи в свое отделно креватче. Затова едно от първите неща, които купихме за дъщеря ни, докато бях бременна, беше бебешко креватче. Мисълта за другия начин - в семейното легло, ме напрягаше преди да родя. След като родих ми се видя като най-естественото нещо на света. Защото не исках да се отделям от това миниатюрно почти прозрачно мъниче за цялата нощ и да го оставя в огромното празно легло, самичко (бебешките креватчета са огромни за новороденото бебе, но аз не знаех това "преди"). Освен това, то е живяло девет месеца под сърцето ми и сега изведнъж - в креватче? Освен това - нали го проверявам по триста пъти на нощ дали диша, трябва ли да ставам всеки път? Освен това - то суче през нощта, защо трябва да ставам всеки път? Докато беше съвсем мъничка, дъщеря ни спеше до нас на спалнята. Като стана на 6 месеца я преместихме в креватчето. Изкарахме така една седмица, в споделени мъки. Сега спи до нас, на долепено до спалнята бебешко креватче със свалена една преграда. Така имаме едно голямо скачено легло. Няма по-сладко нещо от събуждащо се сутрин наспано бебе. Ей тук - на едно дишане разстояние.

Бебето се храни от шише с биберон. Да, но това е избор на майката, понякога свободно направен, но често наложен й от някаква принуда, незнание, липса на подкрепа, педиатри, настойчиво препоръчващи адаптирани млека, или здравословен проблем. Най-естественото и най-ценното за бебето е да се храни с майчино мляко. За многоизмерните ползи от кърмата и съпътстващото я гушкане на мама и бебе идея си нямах и доста време четях у дома на глас на К. и се дивях. Да не говорим, че е най-лесното, най-подръчното, най-бързото, най-съобразено с нуждите на бебето, най-винаги-наличното, най-гушкавото и всичкото още най- ядене на света. Добавя и имунитет и е на практика инвестиция в здравето на детето. Едва сега разбрах онези майки, които в живота ми "преди" са ми споделяли колко им е мъчно, че не са могли да кърмят. В безхаберието си тогава си мислех какво толкова. Сега знам: МНОГО толкова.

Бебето се храни на строго определени интервали от време. Ммм, не. Бебето се храни, когато е гладно, ако има кой да му даде. И аз се храня, когато съм гладна, ако има налична храна. Затова и дъщеря ни така се храни. Аз откъде да знам тя кога е гладна? Разчитам тя да ми каже. А тя знае и още как! Ако някой тръгне на мен да ми казва кога съм гладна, че тогава да ям, къде ще му излезе края? (Да, знам за обедните почивки през работно време, но това да не би пък да ви харесва?).

Първата "друга" храна на бебето е пюре и то "от 4-тия месец". Загребва се с лъжица от малко бурканче с шарен етикет и лъжицата се пъха в устата на бебето. Първо една лъжица, след два дни - две, след три дни - три... и така до кой знае кога. За захранване, водено от бебето, не бях и сънувала. За препоръката захранването да е след 6-тия месец и аргументите в полза на това - също. За препоръката кърменето да продължи като допълваща храна поне до 2-рата година - също. Обаче сънувах. Първата не-мляко храна на дъщеря ни беше, по забавно стечение на обстоятелствата, запечен на фурна асперж. Тя беше на 6 месеца и половина. Сега, на година и почти три месеца, тя се храни сама, включително, когато яденето е супа; ползва вилица, лъжица и, разбира се - пръстчета, яде с апетит, отказва храна само, ако се е нахранила/не е гладна или, ако предлаганата храна не е подходяща за стомахчето й в момента. Да, удивителното е, че някак разбира и знае. Беше на 8 месеца, когато отказа от иначе обичаните круши, а после се оказа, че стомахчето й е разстроено. Предпочита да не яде, когато нещо не й е добре. Има си своите периоди на повече и по-малко. След няколко случая, пoдобни на този с крушата, по-спокойно й се доверявам.

Памперсите са единственият съвременен начин. Напротив. Те са просто един от начините. Друг съвременен начин са пелените за многократна употреба. И не си представяйте метри тензух. Те са красиви, пъстри, всякакви, приличат на гащички и са си цяла мини-"наука". Имат си многобройни фенове и в България. У дома сме на смесен вариант, защото решихме, че по-добре се вписва в начина ни на живот.

Майката има нужда от цял набор сложно-съставни уреди, които да й помогнат да опази живота на бебето, начело със стерилизатор и помпа за кърма. У нас нямаме. Не сме ползвали. Оцеляхме. Дъщеря ни е изключително кърмена. И тук нещо сериозно и важно: ако сте жена, бременна или наскоро родила, и някой ви каже, че трябва задължително да се цедите след всяко кърмене, не му вярвайте. Четете, питайте. На мен това за безкрайното цедене ми го каза и лекар, без да имаме какъвто и да било проблем с кърменето. Слава Богу, това стана много след като Б. ми беше подарила консултация с консултант по кърмене, бях родила, кърмех успешно от пет месеца и този непоискан съвет не успя да отрови живота ми и да ме откаже бързо-бързо от кърменето. Познавам майки, които не са имали този късмет.

Новороденото не се изнася навън "наведнъж" - започва се с кратки отскоци до терасата и обратно. И после, напролет, евентуално. Майка ми още разказва как брат ми, роден през септември, не е изнасян цяла зима, защото "не може". Оттогава са минали около 40 години. Още има педиатри, които съветват същото. Дъщеря ни, родена през февруари, я изведохме на разходка на шестия ден. И, въпреки че знаех, че може, пак се притеснявах и пак гледах тревожно часовника. Само 40 години са минали, все пак.

Бебето не се изнася навън, ако е студено, вали дъжд, духа вятър, има сняг, вие вук. Изнася се и още как. Стига то и придружаващите го възрастни да са в подходящо облекло. И поне на един от присъстващите да му е приятно ;). Не се извежда малко бебе навън само при мъгла - заради всички вредни частици и газове, които остават в ниското - там, където миниатюрничките му бели дробове се пълнят с въздух.

Бебето се къпе всяка вечер, после му се пудри дупето, маже се с три килограма скъпо мазило и едва след това може да се слага да спи. Когато в клиниката, в която родих, попитах защо трябва да се къпе всяка вечер, ми отговориха: хигиенен душ, така, както вие си вземате душ всеки ден, така и бебето. Нито дума за това, че, докато аз съм се возила в метро, натискала съм копчето на асансьора в блока, препотила съм се от напрежение, спънала съм се в снажен софийски тротоар, разменяла съм банкноти без гумени ръкавици, бебето кротко си е лежало в прясно изпраните завивки, дупето му е било надлежно измито при всеки изискващ това случай и най-мръсното нещо, което е пипало, е собствената му кожа. Да, сега къпем дъщеря ни понякога малко по-често от веднъж седмично. Например, когато си е изсипала лопатка пясък или купа грахова супа върху главата. През останалото време обичаме да ни мирише на бебе :).





неделя, 27 март 2016 г.

Sarah Manguso on matherhood

Ако не сте попадали на brainpickings, поправете се ;-). Съкровищница и то каква!
Цитатът по-долу е от ежегодната статия с най-добрите книги на годината. Ongoingness: The End of a Diary е от списъка за 2015та
"Then something happened — something utterly ordinary in the grand human scheme that had an extraordinary impact on [Sarah] Manguso’s private dance with memory and mortality: she became a mother. She writes:
I began to inhabit time differently. […]
I used to exist against the continuity of time. Then I became the baby’s continuity, a background of ongoing time for him to live against. I was the warmth and milk that was always there for him, the agent of comfort that was always there for him.
My body, my life, became the landscape of my son’s life. I am no longer merely a thing living in the world; I am a world. […]
Time kept reminding me that I merely inhabit it, but it began reminding me more gently.

събота, 5 декември 2015 г.

(почти) десет

За дъщеря ни, която е на (почти) десет месеца, аз, мисля, съм всемогъща.

Тук съм винаги.
Мога да правя най-вкусната, най-ценната и специално за нея храна - от нищо.
Владея телепатия и телекинеза.
Мога да отида, където си поискам.
Мога да правя светлото тъмно и обратно.
Мога да отварям и да затварям врати.
Разпознавам кучетата от котките.
Мога да се появявам иззад лист хартия.
Мога да отнемам болката.

От всичките тези наистина мога да правя единствено мляко от (почти) нищо. Толкова дни и нощи по-късно, продължава да е чудо само по себе си.
Всички останали... де да можех (особено последното).

Колкото повече тя пораства и разбира, толкова повече аз ще се превръщам в най-обикновен човек.
Докато, може би, един ден си сменим местата.


петък, 25 септември 2015 г.

седем и нещо

Седем (месеца) и нещо се оказа важна възраст. 

На седем и нещо дъщеря ни откри:
- празното пространство и земното притегляне - падна от леглото, което беше последвано от подобаващ (гръмовен) рев и (гръмовен) родителски потрес; 
- посоките на движение и свободното придвижване - пропълзя: първо назад, после напред и после навсякъде;
- удоволствието от яденето с една ръка, докато удряш по масата с другата;
- сянката си - и доволно потанцува по стената с този изумително синхронен партньор;
- стъклената врата към терасата. Отне ми известно време, докато разбера, че настоятелно се опитва да мине през нея и не разбира защо не й се получава.

Освен това редактира първия ръкопис в живота си със съответните за тази дейност размах и всеотдайност. Благодарим на Б. за великодушно предоставената възможност ;)

И.. за мое и на К. тъгуване - спря да мирише на бебе. Така внезапно стана, че още не можем да го повярваме.

Иначе - все по-често се улавям, че се питам в какъв ли човек ще се превърне. Заглеждам тинейджъри по улиците и се чудя дали ще е като някой от тях. Или друга. Аз какво искам, ние какво искаме и дали това има значение. И доколко имаме "контрол" (кавичките не са случайни).

И също - понякога ме тресва осъзнаването, че за пръв път в живота си вземам толкова решения за някой друг. 

А понякога е добре просто да си лягам.