Показват се публикациите с етикет дъщеря. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет дъщеря. Показване на всички публикации

петък, 13 май 2016 г.

умения на една майка на година и три месеца

Напоследък ми върви на списъци, та ето още един на нещата, които и не подозирах, че ще се науча да правя. Например:

- В състояние съм да продължа изречение, което съм прекъснала преди 15 минути, от думата, на която съм го прекъснала и без съществена загуба на смисъл и съдържание. Междувременно в 15-те минути съм: а) спасила бебето от пропадане вдън земи тилилейски; б) предотвратила съм изяждане на камък/буца пръст/пантоф/фас и още каквото можете и не можете да си представите; в) сменила съм памперс, измила съм дупе, преоблякла съм напълно или частично бебето и/или себе си; г) разрешила съм някоя вселенска трагедия, например опърничав панталон, нахлузен през главата и т.н;

- Да се изкъпя наполовина, защото бебето е спало 3 минути вместо очаквания един час;

- Да спя полуседнала, полулегнала, с едно отворено око, с половин будно съзнание; да заспя моменталически секунда след като съм издухала носа на едно хремаво, мрънкаво, не-знаещо-на-кой-свят-се-намира полуспящо, ревящо и дърпащо се нещо;

- Да чета на глас детска книжка през рамо, докато готвя леща с едната ръка и си суша косата с другата;

- Да интерпретирам бебешки език, повтаряйки една и съща дума до премаляване: баа = куче, маа = коте, ня ниш = няма нищо, брум-ба = кола, и така нататък, по 894,6 пъти на денонощие;

- Споспобна съм търпеливо да държа ръчичката на едно 86-сантиметрово човече, докато то съсредоточено и в стил "патешката" изкачва трите стъпала пред кварталното ресторантче, обръща се кръгом и слиза, изкачва, обръща се кръгом и слиза, изкачва и така поне половината време на света;

- Да прекарам последния малко повече от час от пътя София - Бургас в забавляване на скучаещо (разбирай, ревящо) бебе на задната седалка на колата, редувайки успешно: току-що съчинени песнички; измислен смешен език, наподобяващ смесица от пуешки и турски сериал; гъделичкане, кикотене и "дзаааак!" иззад половин лист хартия;

- Да я нацелувам едно хубаво, когато ми иде да я напердаша;

- Да кача трите етажа без асансьор, носейки 12-килограмово бебе-още-дете (което се дърпа във всички посоки, навежда се да слиза, като се държи за косата ми, напира да ми сваля очилата, бърка ми в ухото и прочие веселби), и освен него нося още чанта за количка и седемнайсет други чанти, коя през рамо, коя през крак и дори мога да отключа входната врата, без да пускам нищо на земята, ехеееей!

Едва ли някое от тези безценни умения ще ми послужи другаде в живота, но тук и сега в живота ми идват доста добре ;)




вторник, 26 април 2016 г.

to биберон или not to биберон

От известно време си мисля за всички онези "бебешки" стереотипи, с които съм живяла и не съм поставяла под въпрос. Докато не се появи нашето бебе. Тогава подхванах тази нова житейска задача по единствения начин, който знам, че работи за мен - започнах да трупам знание. Започнах да говоря с хора с опит, на които имам доверие, и с които имаме сходни ценности, и започнах/продължих да чета. И (не-изненадващо) се оказа, че неща, които са навлезли толкова масово и толкова отдавна, че се приемат като "правилният начин", всъщност съвсем не са това. Един от възможните начини - сигурно, но не и непременно най-добрият. A изборите, които родителите имат да правят за детето си, съвсем не са само за това в какво училище да учи, например, а са милиони, ежедневно, започват много преди раждането и в преобладаващата част човек никога не е 100% сигурен дали е избрал "правилно".

Изброените по-долу примери са част от нашия опит. Не твърдя, че нашите избори са "верните" избори, но те толкова ме изненадаха, когато ги направихме (защото се сборичкаха със стереотипите вътре в мен), че реших да ги събера тук. За да помня какво съм мислела "преди". За да си напомня, че не винаги онова, което се смята за "прието", Е.  Пък току-виж и някой друг намерил повод за размисъл.

Бебето винаги е с биберон в устата. По картички, книги, сайтове на фирми, производителки на биберони, сигурно. Но много бебета не са. И нашето не е. Защо? Защото искахме да чуваме всички гукания, които издаваше. И защото предпочитахме да я гушкаме, носим, люлеем, гъделичкаме, да й пеем и всякакви други алтернативни начини да я успокоим, когато се разстроеше. И защото - най-вече - тя имаше категорично мнение по въпроса. Обаче - аз подарявала ли съм тъкмо биберони, когато се родиха близначките на една от най-близките ми приятелки? Подарявала съм. У нас биберони имаше ли, когато се роди дъщеря ни? Имаше. Защо? Защото друго не съм знаела тогава. Сега знам и знам, че може и без. Няма да навлизам по-дълбоко в темата (какво замества биберонът, какво представлява, какви навици и проблеми може да създаде и т.н.). Може без. Това за мен беше откритие.

Ако се носи изобщо, бебето се носи в кенгуру и крайниците му безпомощно стърчат във всички посоки, но това е ок. Не, не е ок. За детето не е ок, за миниатюрните му тазобедрени ставички не е ок, за бързо пренатоварващото му се мозъче не е ок, за кръста на майка му и/или баща му не е ок, и за гръбначните стълбове на всички замесени не е ок. Обаче аз разглеждах ли кенгура за нашето бебе? Разглеждах. Взехме ли й? Не й взехме. Защо? Защото пратих на една опитна майка-верен другар избраното кенгуру и тя каза: абсурд, в никакъв случай!, ето: образовай се! и ми прати да чета. И аз четох, четох и в крайна сметка носихме първо в слинг, после в ергономична раница. Още носим в ергономична раница. Личният ми рекорд е 6 часа с една кратка почивка "на крак". Рекордът беше поставен поради Неволята и станалата известна сред хората, с които я споделихме, като "разходката с неочакваните кални бани край Етрополе". Единственото, което ме болеше след 6-часовото носене, бяха мускулите на краката. И не толкова от бебето (тогава скромните 10 кг), а от безкрайния преход, стръмните баири и неизбродната кал. И още - едва след появата на дъщеря ни и неколкомесечно носене си дадох сметка, че никога не съм виждала бебе, спящо в кенгуру. А бебета спят, спят мноооооого и сладко в слингове и ерго-раници.

Бебето спи в свое отделно креватче. Затова едно от първите неща, които купихме за дъщеря ни, докато бях бременна, беше бебешко креватче. Мисълта за другия начин - в семейното легло, ме напрягаше преди да родя. След като родих ми се видя като най-естественото нещо на света. Защото не исках да се отделям от това миниатюрно почти прозрачно мъниче за цялата нощ и да го оставя в огромното празно легло, самичко (бебешките креватчета са огромни за новороденото бебе, но аз не знаех това "преди"). Освен това, то е живяло девет месеца под сърцето ми и сега изведнъж - в креватче? Освен това - нали го проверявам по триста пъти на нощ дали диша, трябва ли да ставам всеки път? Освен това - то суче през нощта, защо трябва да ставам всеки път? Докато беше съвсем мъничка, дъщеря ни спеше до нас на спалнята. Като стана на 6 месеца я преместихме в креватчето. Изкарахме така една седмица, в споделени мъки. Сега спи до нас, на долепено до спалнята бебешко креватче със свалена една преграда. Така имаме едно голямо скачено легло. Няма по-сладко нещо от събуждащо се сутрин наспано бебе. Ей тук - на едно дишане разстояние.

Бебето се храни от шише с биберон. Да, но това е избор на майката, понякога свободно направен, но често наложен й от някаква принуда, незнание, липса на подкрепа, педиатри, настойчиво препоръчващи адаптирани млека, или здравословен проблем. Най-естественото и най-ценното за бебето е да се храни с майчино мляко. За многоизмерните ползи от кърмата и съпътстващото я гушкане на мама и бебе идея си нямах и доста време четях у дома на глас на К. и се дивях. Да не говорим, че е най-лесното, най-подръчното, най-бързото, най-съобразено с нуждите на бебето, най-винаги-наличното, най-гушкавото и всичкото още най- ядене на света. Добавя и имунитет и е на практика инвестиция в здравето на детето. Едва сега разбрах онези майки, които в живота ми "преди" са ми споделяли колко им е мъчно, че не са могли да кърмят. В безхаберието си тогава си мислех какво толкова. Сега знам: МНОГО толкова.

Бебето се храни на строго определени интервали от време. Ммм, не. Бебето се храни, когато е гладно, ако има кой да му даде. И аз се храня, когато съм гладна, ако има налична храна. Затова и дъщеря ни така се храни. Аз откъде да знам тя кога е гладна? Разчитам тя да ми каже. А тя знае и още как! Ако някой тръгне на мен да ми казва кога съм гладна, че тогава да ям, къде ще му излезе края? (Да, знам за обедните почивки през работно време, но това да не би пък да ви харесва?).

Първата "друга" храна на бебето е пюре и то "от 4-тия месец". Загребва се с лъжица от малко бурканче с шарен етикет и лъжицата се пъха в устата на бебето. Първо една лъжица, след два дни - две, след три дни - три... и така до кой знае кога. За захранване, водено от бебето, не бях и сънувала. За препоръката захранването да е след 6-тия месец и аргументите в полза на това - също. За препоръката кърменето да продължи като допълваща храна поне до 2-рата година - също. Обаче сънувах. Първата не-мляко храна на дъщеря ни беше, по забавно стечение на обстоятелствата, запечен на фурна асперж. Тя беше на 6 месеца и половина. Сега, на година и почти три месеца, тя се храни сама, включително, когато яденето е супа; ползва вилица, лъжица и, разбира се - пръстчета, яде с апетит, отказва храна само, ако се е нахранила/не е гладна или, ако предлаганата храна не е подходяща за стомахчето й в момента. Да, удивителното е, че някак разбира и знае. Беше на 8 месеца, когато отказа от иначе обичаните круши, а после се оказа, че стомахчето й е разстроено. Предпочита да не яде, когато нещо не й е добре. Има си своите периоди на повече и по-малко. След няколко случая, пoдобни на този с крушата, по-спокойно й се доверявам.

Памперсите са единственият съвременен начин. Напротив. Те са просто един от начините. Друг съвременен начин са пелените за многократна употреба. И не си представяйте метри тензух. Те са красиви, пъстри, всякакви, приличат на гащички и са си цяла мини-"наука". Имат си многобройни фенове и в България. У дома сме на смесен вариант, защото решихме, че по-добре се вписва в начина ни на живот.

Майката има нужда от цял набор сложно-съставни уреди, които да й помогнат да опази живота на бебето, начело със стерилизатор и помпа за кърма. У нас нямаме. Не сме ползвали. Оцеляхме. Дъщеря ни е изключително кърмена. И тук нещо сериозно и важно: ако сте жена, бременна или наскоро родила, и някой ви каже, че трябва задължително да се цедите след всяко кърмене, не му вярвайте. Четете, питайте. На мен това за безкрайното цедене ми го каза и лекар, без да имаме какъвто и да било проблем с кърменето. Слава Богу, това стана много след като Б. ми беше подарила консултация с консултант по кърмене, бях родила, кърмех успешно от пет месеца и този непоискан съвет не успя да отрови живота ми и да ме откаже бързо-бързо от кърменето. Познавам майки, които не са имали този късмет.

Новороденото не се изнася навън "наведнъж" - започва се с кратки отскоци до терасата и обратно. И после, напролет, евентуално. Майка ми още разказва как брат ми, роден през септември, не е изнасян цяла зима, защото "не може". Оттогава са минали около 40 години. Още има педиатри, които съветват същото. Дъщеря ни, родена през февруари, я изведохме на разходка на шестия ден. И, въпреки че знаех, че може, пак се притеснявах и пак гледах тревожно часовника. Само 40 години са минали, все пак.

Бебето не се изнася навън, ако е студено, вали дъжд, духа вятър, има сняг, вие вук. Изнася се и още как. Стига то и придружаващите го възрастни да са в подходящо облекло. И поне на един от присъстващите да му е приятно ;). Не се извежда малко бебе навън само при мъгла - заради всички вредни частици и газове, които остават в ниското - там, където миниатюрничките му бели дробове се пълнят с въздух.

Бебето се къпе всяка вечер, после му се пудри дупето, маже се с три килограма скъпо мазило и едва след това може да се слага да спи. Когато в клиниката, в която родих, попитах защо трябва да се къпе всяка вечер, ми отговориха: хигиенен душ, така, както вие си вземате душ всеки ден, така и бебето. Нито дума за това, че, докато аз съм се возила в метро, натискала съм копчето на асансьора в блока, препотила съм се от напрежение, спънала съм се в снажен софийски тротоар, разменяла съм банкноти без гумени ръкавици, бебето кротко си е лежало в прясно изпраните завивки, дупето му е било надлежно измито при всеки изискващ това случай и най-мръсното нещо, което е пипало, е собствената му кожа. Да, сега къпем дъщеря ни понякога малко по-често от веднъж седмично. Например, когато си е изсипала лопатка пясък или купа грахова супа върху главата. През останалото време обичаме да ни мирише на бебе :).





неделя, 27 март 2016 г.

Sarah Manguso on matherhood

Ако не сте попадали на brainpickings, поправете се ;-). Съкровищница и то каква!
Цитатът по-долу е от ежегодната статия с най-добрите книги на годината. Ongoingness: The End of a Diary е от списъка за 2015та
"Then something happened — something utterly ordinary in the grand human scheme that had an extraordinary impact on [Sarah] Manguso’s private dance with memory and mortality: she became a mother. She writes:
I began to inhabit time differently. […]
I used to exist against the continuity of time. Then I became the baby’s continuity, a background of ongoing time for him to live against. I was the warmth and milk that was always there for him, the agent of comfort that was always there for him.
My body, my life, became the landscape of my son’s life. I am no longer merely a thing living in the world; I am a world. […]
Time kept reminding me that I merely inhabit it, but it began reminding me more gently.

събота, 5 декември 2015 г.

(почти) десет

За дъщеря ни, която е на (почти) десет месеца, аз, мисля, съм всемогъща.

Тук съм винаги.
Мога да правя най-вкусната, най-ценната и специално за нея храна - от нищо.
Владея телепатия и телекинеза.
Мога да отида, където си поискам.
Мога да правя светлото тъмно и обратно.
Мога да отварям и да затварям врати.
Разпознавам кучетата от котките.
Мога да се появявам иззад лист хартия.
Мога да отнемам болката.

От всичките тези наистина мога да правя единствено мляко от (почти) нищо. Толкова дни и нощи по-късно, продължава да е чудо само по себе си.
Всички останали... де да можех (особено последното).

Колкото повече тя пораства и разбира, толкова повече аз ще се превръщам в най-обикновен човек.
Докато, може би, един ден си сменим местата.


петък, 25 септември 2015 г.

седем и нещо

Седем (месеца) и нещо се оказа важна възраст. 

На седем и нещо дъщеря ни откри:
- празното пространство и земното притегляне - падна от леглото, което беше последвано от подобаващ (гръмовен) рев и (гръмовен) родителски потрес; 
- посоките на движение и свободното придвижване - пропълзя: първо назад, после напред и после навсякъде;
- удоволствието от яденето с една ръка, докато удряш по масата с другата;
- сянката си - и доволно потанцува по стената с този изумително синхронен партньор;
- стъклената врата към терасата. Отне ми известно време, докато разбера, че настоятелно се опитва да мине през нея и не разбира защо не й се получава.

Освен това редактира първия ръкопис в живота си със съответните за тази дейност размах и всеотдайност. Благодарим на Б. за великодушно предоставената възможност ;)

И.. за мое и на К. тъгуване - спря да мирише на бебе. Така внезапно стана, че още не можем да го повярваме.

Иначе - все по-често се улавям, че се питам в какъв ли човек ще се превърне. Заглеждам тинейджъри по улиците и се чудя дали ще е като някой от тях. Или друга. Аз какво искам, ние какво искаме и дали това има значение. И доколко имаме "контрол" (кавичките не са случайни).

И също - понякога ме тресва осъзнаването, че за пръв път в живота си вземам толкова решения за някой друг. 

А понякога е добре просто да си лягам.


вторник, 11 август 2015 г.

наполовина пълна....

...е чашата на първата ни година заедно.

М. ме попита онзи ден: имаш ли усещането, че е минало толкова време?
Шест месеца.
Нямам.
Усещането е като за шест дни. И поне шест години.

*
Аз не съм от хората, които винаги са искали деца, умиляват се покрай други бебета, обичат да разглеждат и пазаруват бебешки дрешки/играчки, имат подход към децата и т.н. Обаче - ей ме на - шест (+ девет) месеца по-късно, във възторг съм от това мъничко човече, което влезе със залп в живота ни и почти не мога да си спомня какво беше преди нея, как беше преди нея, кога беше... Онзи, другият живот, го усещам някак чужд и непредставимо далече.

*
Дни преди да се роди дъщеря ни бяхме на рождения ден на Ники Б. Той носеше кесията си собственоръчно правени късметчета, подаде ми, изтеглих едно за мен, едно за нея. И К. си изтегли. На него се падна доброта, на мен - любвеобвилност, на нея - чудо.

*
Помня много ярко първото ни излизане "навън". Беше на третия ден след изписването, на шестия след раждането - февруарска неделя, много слънчева, направо пролет. Бях писала на Б. ..можеш ли да дойдеш? и тя разбра и дойде. Като ме прегърна, се разплаках, казах (на английски, защото не можех някак да го побера в думи на български "това", съвсем щеше да ме затисне) it's overwhelming, тя каза само i know. И после отговори на всичките ми въпроси, някои от тях записани на листче, пазя го "за поколенията". На листчето се мъдри и великия въпрос "какво да й обличам??". Той казва много за състоянието ми тогава, за липсата на адекватност, за усещането да си изгубен и да не знаеш, да се усещаш малък, направо мравка пред гигантската отговорност, която внезапно се е стоварила отгоре ти. (И, не, деветте месеца бременност не ме бяха подготвили за това, струва ми се - нищо не може да те подготви).

Същият този ден излязохме на малка разходка в парка и аз за пръв път носих дъщеря си навън не под сърцето си, а върху него. Помня колебливостта в стъпките си (разбрах тогава израза "да ходиш по яйчени черупки"), как спирах на всеки няколко крачки да проверявам дали диша в слинга, колко отчетливо се усещах друга. Светът навън си изглеждаше съвсем същият, какъвто го бях оставила преди няколко дни. А аз бях изстреляна от един живот, прелетяла бях през изпитанието, оцелях и се приземих в новия живот без грам да съм подготвена за него. Навън светът си беше същият, хората си бяха все така, а аз дори не бях сресана. И това беше само най-видимото несъответствие.

*
Оттогава минаха много дни. Въпросите не станаха по-малко, но станаха по-големи. Също и тя, а също някак си - и аз.

Помня как ми казваха в началото - растат като гъбки, наслаждавай се на всеки момент, докато се обърнеш - и са пораснали... а аз слушах и тайно си мислех "да, бе, да!". Обаче... да и още как! Събуждаш се сутрин - и е различно, през нощта човечето тайно от теб е пораснало, променило се е и това, което си забелязал вчера, вече не е, заместено е от друго, ново някое умение, звук, движение, тишина, любопитство или съсредоточеност.

*
Помня как през първите два месеца всяка седмица й омаляваха дрешките. И как се дивях и си мислех - какви са тези кройки, кой ги мисли тези дрехи, такива криви, нескопосани! А то - малки са й просто, ама кой да мисли трезво и съобразително и да се досети, че една седмица си е направо една година, ако не и повече, в бебешкия живот.

*
Ааах, първите дни в къщи! Какъв хаос само, какво небивало стълпотворение на новости и незнания! Велико беше и незабравимо! И непохватно, и неадекватно... И страшно, ама ние не си признавахме. Гледахме го страшното в очите и мигахме учестено. А страшно си беше. Първо хормоните, които напълно ми бяха отнесли главата и аз не чувах и не виждах (бебето плаче и нищо друго не съществува, ама наистина, някакъв вакуум наоколо и всичко друго е "отвъд"). Второ.. кой ти е сменял пелени, преобличал, къпал, хранил, гушкал, носил, приспивал, гледал новородено, кога? То е едно такова, почти прозрачно, мигличките му едва се виждат и изцяло от волята на някой друг зависи, самичко главата си не може да обърне, цялата отговорност е върху ти, върху ни... Както каза Р., с която родихме с десет дни разлика, при имането на деца възрастта пречи, защото си даваш сметка и за отговорността, и за последиците... друго си е да родиш на 21.

*
Едва на втората седмица се сдобих с "масичка на оцеляването". На нея имаше: храна и вода - поне литър и половина, телефон с интернет, зарядно за телефона, разклонител за зарядното, листове и химикал. Също салфетки и кърпи в неограничено количество. Вече знаех какво е да си затиснат от спящо бебе, което се пробужда (т.е. разплаква) от всяко по-сериозно размърдване. А никой не иска да събуди спящо бебе. Затова - масичката на една ръка разстояние, а аз вдишвам бебе, издишвам, вдишвам бебе, издишвам... и така месец и нещо. Блаженство и благодат.

*
И драми, разбира се, къде без драмите на всяка голяма промяна. Катаклизмично беше и всякак ни постави на изпитание, а ние уж големи, смислени хора. Ама къде ти - като ни помете бебешкия вихър, мина време преди да се уталожи всичко и да си намерят новите неща местата. А ние да намерим новите си места (поне да започнем, че то е процес и с един мах на магическата пръчка не става).

*
Най-често задаваният към нас с К. въпрос? Спите ли. Неважен въпрос, прикритие за истинските. Защото... ами да, спим. Къде повече, къде по-малко, къде заедно, къде поотделно, спим. Може би, обаче, това е най-лесното за питане. Смее ли някой да зададе съвсем реално надвисналия въпрос: какво ще го правите сега този живот, дето сте го създали? как ще го опазите, как ще му гарантирате любов, здраве, добруване, смислени приятелства, размах, простор, вълшебства и разлистване? Къде по-безопасно си е да попиташ: спите ли.

*
Помня първата инжекция. Как забиват иглата в нея, а пронизват мен. Още ме боли, месеци вече оттогава.

Помня и цитатът на Elizabeth Stone, на който попаднах случайно преди доста време и колко преувеличен ми се стори тогава. И колко съвсем истински "сега":
Making the decision to have a child - it is momentous. It is to decide forever to have your heart go walking around outside your body. 
*
Иначе... всякак съм в клишето. Заглеждам бебешки колички, раници и слингове по улиците, умилявам се от новородени, сърцето ми се топи като ме дари с беззъба бебешка усмивка, или се кикоти, докато баща й я гъделичка по един много специален негов си начин. Уча бебешки. И, разбира се, правя по хиляда сто и седемнайсет снимки на ден и говоря в множествено число. Макар това последното да се опитвам съзнателно да го избягвам или поне да е в умерени граници - винаги ми се е струвало нелепо да кажеш "ака ни се". 

*
През тези шест месеца имаше дни на велики постижения (трябва ли да казвам, че се предефинира идеята ми за постижение?). Успявах понякога да изрежа ноктите и на двете й ръце в рамките на един час или пък - да закуся преди да е станало обяд. Но също и други велики неща, например да не успея да си взема душ преди да дойдат гостите или пък да трябва да изляза, без да обуя втория си чорап, защото... ами защото не дава бебето!

*
Докато дописвам това (след няколко дни и нощи тук-там писане), тя се търкаля като пумпалче върху одеалце на пода. Все повече шава, любопитства, открива. Изпълзява извън одеалцето. Все по-навън в света, който все по-малко мога да контролирам. Трябва да свикна с това, гледам я и си повтарям.

*
Чета си сега тук написаното и виждам как много изречения започват с "помня". Все едно говоря за случки, които са били някъде много отдавна. Но да - огъва се усещането за време, всякак се огъва. А ми е важно да помня/напиша, защото уж дните си приличат, а новите неща са като лавина и онези за помнене лесно се затрупват. 

*
Още едно, последно засега, "помня". Помня първия път, в който влязох в стаята и я намерих не там, където я бях оставила. Беше през този - шестият месец. Прескочи ми сърцето. После се зарадвах. А тя беше толкова доволна от себе си - успяла беше да се обърне и да се завърти съвсем сама. Сияеше просто.

Мисля си сега, че сигурно е много "родителско" това - едновременно да ти прескача сърцето от тревога и да подскача от радост. Мисля си също и за моите родители, за моята майка (и за малките и големи глупости, които съм вършила) - колко ли пъти са били разпънати между двете емоции.

Изобщо - уча се и аз. Има за учене.

*
Отвреме-навреме се улавям, че още си повтарям - имаме бебе. Имам дъщеря.

*
Понякога, на заспиване, си мисля за това ново измерение на пълнотата. Така изглежда:

цяла
неговото дишане отдясно.
нейното дишане отляво.



вторник, 7 юли 2015 г.

Раждането ли? Страхотно беше!


Мисля го този текст от доста време, съчинявам, драскам наум, редактирам, мота се нещо, бави се да се напише. Голям ми се струва, не знам как да го побера в думи това гигантско нещо, откъде да го подхвана. Обаче тази вечер дойде изречението и кълбото тръгна. Развива се. Възели има, бавно и полека трябва, дума по дума.

Дъщеря ми ме роди. Ето го изречението.

Дъщеря ми ме роди. С един поглед ме направи майка. И толкова внезапно стана, че още не ми го побира нито ума, нито сърцето. Случи се късно вечерта в един мразовит февруарски ден, същият, за който Л. ми беше написала около обяд: Галя, бях навън. Ужасно е студено и днес не е подходящо да се ражда, имай го предвид. Видях съобщението малко преди полунощ. Бях заета преди това: раждах (се). Беше датата на рождения ден на баща ми. Със закрилата му отгоре.

*
Сега, почти пет месеца по-късно, онзи ден ми е едновременно кристално бистър и като в мъгла. Повечето хора не смеят да ме попитат, а на онези, които питат, не им се вярва. Защото на въпроса как беше раждането, аз отговарям: страхотно беше. И ме поглеждат учудени, изненадани, невярващи и.. ти се шегуваш. Не се шегувам, хора, страхотно беше.

Пиша това сега не, за да се "похваля", а за да стигне по някакъв начин до някой, на когото не мога да го кажа, а има нужда да го чуе. Някой, на когото раждане предстои, а е наплашен от многото "други" истории. Да родиш може да бъде и удивително, невероятно преживяване, може. На мен ми се случи, съвсем не съм единствена, има го, случва се, ще се случва още.

Родих във вода, без медикаменти, без упойки, без болкоуспокояващи. И беше най-удивителното нещо, което някога ми се е случвало. Цялото. Не само онзи момент, в който държах дъщеря си в ръце, секунди след като беше дошла "тук", и тя ме погледна в очите и се изплези, опитвайки света "отсам" на вкус. Не само онзи миг, онази вечност. Цялото беше удивително. Всичкото беше.

*
Да кажа все пак, че аз имах скучна бременност. Всички екстри, но нищо в повече. Прекарах много време първите месеци в приплъзване между стола и дивана, защото ми се виеше свят и аха да припадна. Ощастливих един гръцки ресторант с незабравимо присъствие, увенчано с репликата на К.: don't worry, she is pregnant, в резултат на което получих комплимент от заведението купичка бял ориз на пара и клонче прясна мента. Смях се с глас на ето тази картинка, макар че то беше от т.нар. knowing laughter. Къпах се неведнъж подпряна на стената, че иначе сила не достигаше. Към последните месеци бях намерила едни чудесни хлабави чорапи - можеха да се събуват с провлачване на крак по земята, без навеждане. И, някак естествено, влязох с двата крака в клишето "бременна в ремонт". Месец осми и девети можех да бъда намерена в някой от софийските строителни хипермаркети, най-често приседнала върху изложбена тоалетна чиния. Ако ме нямаше там, бях в къщи, седнала върху огромна топка за фитнес: гладех. Не от любов към гладенето, а защото имах кожен проблем, несвързан с бременността, който обаче поради нея не можеше да се лекува конвенционално. Затова осем месеца гладех калъфката на възглавницата си всяка вечер, а наред с нея - и всичко останало. Приличах на барбарон накрая. Това ми бяха на мен усложненията.

*
А за раждането... Бях с дула, К. беше с мен, бях с избор на акушерка и избор на лекар. Защото исках във вода, а то не става по стандартния начин. Ама аз стандартния начин не го и исках. Исках да съм без упойка, да усетя всичко, да видя на какво е способно тялото, аз на какво съм способна. Исках да пия вода, колкото ми е нужно, да си изям донесените от вкъщи банан и круша, да се разхождам. Да има кой да ми обяснява какво се случва и да не му е за първи път, да не го виждам за първи път и да не е болничен персонал. Да има кой да ми държи ръката, да ме държи да стана, да седна, да ме погали, ако се разтреперя, да се шегува с мен, да ми шепне в ухото, когато друго не виждам и не чувам, да запази самообладание заради мен. Да се посмеем между контракциите. Да гушкам бебето си веднага. Да е леко и постепенно всичко и някак.. плавно. Много неща исках и почти не ми се вярваше (още не ми се вярва!), но всичките ги получих.

*
Дали не ме беше страх? Страх ме беше и още как! Дни преди раждането гледах едно кратко филмче за естествено раждане и половин час след това ми излезе стресница. С нея - в ъгълчето на устните - родих. Има я на снимките - белег на страха. И аз съм човек все пак, страхлива съм и прагът ми на болка е много нисък. Но това е през "другото" време. Като ми тръгнаха водите, беше вечер - легнах си и спах до сутринта, все едно беше нощ като всяка друга. Тялото си знае работата, казах си, каквото има да става, ще става. И с неочаквано хладнокръвие на сутринта станах, взех си душ, закусих, докато засичах контракции (а К. сглобяваше бебешко креватче), после станах и затворих ципа на приготвеното от преди това малко куфарче.

*
Няколко дни, след като родих, Б. каза: ти си имала възможно най-перфектното за българските условия раждане. Сигурно е така, но то е и единственото, което съм имала. Вече от опит знам: и така е възможно. Тук и сега е възможно. И също така е възможно първата акушерка на сутринта да дойде при мен с думите: Поздравления за чудесното раждане.

*
За да не помислите, че това се случва някъде другаде, да кажа все пак, че на същия този ден - първият ден "след", в коридорите на клиниката ме срещна една от секцио-лекарките, изгледа ме от глава до пети и каза: сега малко диета, гимнастика и ще се стегнеш. Искаше ми се да я изритам в кокалчето, да й кажа: жена, ти си си сбъркала приоритетите! (сега като пиша това си мисля, че си е сбъркала и професията - какъв само фитнес инструктор можеше да излезе от нея!), но тогава бях толкова шокирана, че нищо - нито възпитано, нито невъзпитано не бях в състояние да кажа. Само я погледнах (надявам се достатъчно изразително) и отминах. Отидох да си гушкам бебето.

*
Пиша всичко това и все едно не на мен се е случило, или е било толкова отдавна, че е почти сцена от филм. Още една важна причина да го напиша. Времето и паметта не винаги се спогаждат.

*
Вечерта преди да родя - беше неделя. По забавно стечение на обстоятелствата гледахме "Уилоу". Ако не сте го гледали, или не помните - това е филм-приказка и от началото до края е.. за едно бебе. Нашето бебе вероятно е изтълкувало това като знак, защото някъде по средата на филма прати водно съобщение: ИдвамПолека идвам, не се шашкайте. И ние само малко се шашнахме.

*
Още няколко неща. Едното е за постепенността, другото - за продължителността, третото - за непоносимостта.

Всъщност - да започна отзад-напред. Единствените два момента, в които болката беше непоносима, бяха двата записа на тонове преди да вляза във водата и то, защото бях легнала, за да могат да "закачат" апарата за мен. През цялото останало време бях права - разхождахме се по коридорите и нагоре-надолу по стълбите; или седнала на една голяма фитнес-топка. И си бях добре, даже се шегувахме и смяхме между контракциите. Обаче в легнало положение не се търпеше. Говорихме си после, че това е възможно най-неудачната позиция, и аз наистина така го усетих (единственият път, в който ми се гадеше от болка, беше при втория запис на тонове).

Иначе болката беше постепенна и поради това - поносима. Постепенно се усилваше, и тялото някак се настройваше и.. можеше да се "издиша" достатъчно лесно. Паузите между контракциите също помагаха - на малки "порции" почти всичко може да се понесе :). Някак ритмично беше всичко и доста сюр-реалистично. Включително усещането за време. Отидохме в клиниката около 11 часа (контракциите бяха започнали около 5 сутринта), родих малко след 20 ч. Така написано изглежда като ужасно много време. Но не се усети така. Изобщо не го усетих дълго даже. В шеги и закачки мина една голяма част от времето, контракциите бяха почти между другото, а накрая, когато вече съвсем не бяха "между другото", времето като че ли се ускори и завихри.

*
И да кажа за завършек - не е за сам човек това, не знам какво би било без дулата ми и без К. до мен, неотлъчно и двамата - източник на всякаква подкрепа, човешкост и топлина. Има си нужда от това, сложно е и нелесно, уязвима бях, важно беше да съм в пашкул от доброжелателна грижа и обич.

Така и аз по-лесно се родих.