"случайно"

попаднах на това от октомври 2009-та тук..

today

"Have you noticed, that the more you hurry, the slower you go?
The more you wait, the longer it takes?
The more you worry, the less you dream?

But the more you live, love, and laugh, the more you live, love, and laugh.
Weird?"

Notes From The Universe

трохи

Напоследък..

..бях на форум "Заедно", който донесе толкоз хубавини, че даже не съм сигурна, че мога да разкажа.. особено за Иван Кожухаров и историята за неговия лист... или пък малките големи скечове на Мартин Киселов и приятели... или пък документалния театър на Vox Populi... или пък... или пък..  (не намирам видео от презентациите, не знам дали ще има, но горещо препоръчвам)..

..готвя се да напиша ода за вълненията на новоизлюпения шофьор.. (а те са много, о, как те са много..;)

..преживяхме една домашна версия на "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (още не е заглъхнало, не е)..

..преживяхме една домашна версия на "Много шум за нищо" (и слава Богу)..

(изобщо - много литературни дни и нощи)

..показвахме снимките от Италия, припомних си, по повод едно от малкото туристически места, които посетихме, разговора покрай наклонената кула в Пиза.. как тя най-вероятно е била най-голямото разочарование и най-големия професионален (а кой знае, може би и личен) "провал" на своя архитект.. така и не я е завършил приживе.. а сега е една от най-популярните туристически "атракции"... изобщо - само отпосле може да се каже кое какво..

само отпосле може да се каже

послеслови 2

и понеже обичам "случайните" "съвпадения" ;) -- ето това видео ми стоеше на екрана на лаптопа от преди да замина - отворено и заредено за гледане, но неизгледано.
до тази вечер.
не искам да го коментирам, нито да се не-съгласявам. просто... от три седмици съм го намерила, сега го гледах. обичам така ;)

италиански послеслови

Бях за седмица в северна Италия и Тоскана, където от години си мечтая да отида. Сбъдна се една мечта, да. Донесе голямо разтърсване след себе си, също да.

Разтърсването най-ясно пролича след кацането на самолета. Прибирала съм се от много чужбини и, с изключение на прибирането ми от Индия, София безотказно ми се е струвала неугледна и мизерна още от летището. Давам си сметка напоследък, че, поради ред причини, с всяко следващо прибиране, ми става все по-трудно. Но за пръв път след тези дни във всякакви малки и големи места в Италия, София ми се видя толкова безутешно грозна. Това беше думата: грозна и това словосъчетание ме преследва вече втори ден. Безутешно грозна. И то не се отнася само за начина, по който нещата изглеждат, но и за начина, по който нещата се усещат.

На летището ни пресрещна един от онези таксиметрови шофьори-фалшификат, който се залепи за нас и не го отпрати моето не, благодаря, а отприщи куп други думи от негова страна, на мен ми кипна и се чух да казвам: защо просто не ни оставите на мира?? Тази миниатюрна случка доста добре илюстрира "цялото". Идваш от приятността и цивилизоваността директно в лицето на един човек с лоши зъби и обноски, миришещ на много некъпани цигари, който гледа да те излъже и да хване 5-6 лева келепир. Българийо, така изглеждаше на връщане.

Много и всякакви неща от пътуването, но два въпроса носих и донесох със себе си. Единият беше от онази стара иронична песен на Тодор Колев: как ще ги стигнем американците, ще ги задминем, кога? направо се чудя в тази гъста мъгла... За моя голяма изненада, тази песен ме сполетя някъде по средата на пътуването и си остана с мен. Как ще ги стигнем италианците? Всъщност, тайно от себе си се бях надявала, че не сме така далече. Всякак бях опровергана.

Вторият въпрос беше/е детински.. от онези, съпроводените с тропане на краче: ама защо не може и при нас така, защо?!!! Не може да е толкова трудно да се постигне цивилизованост на средата и цивилизованост на взаимоотношенията между хората... И, разбира се, цинично си отговарях сама с вица за това как се постига британска зеленина на ливадата: сееш, поливаш, подстригваш, и така 400-ин години.

Добре, че умът е благоразумен и има мехамизми за самозащита. Прибрах се от летището, много разстроена от това, което виждам и усещам тук. Стоях под душа дълго, после се занимавах с дълга поредица дребни битови неща, спах малко следобеда, да наваксам за ставането в 3:30 сутринта и чак късно вечерта излязох.. в първия момент дори не ми направи впечатление. Едва след известно объркване на сетивата, видях пак цялата "тукашност" през италиански филтър.. поизбледнял в сравнение със сутрешния. Вероятно след още ден-два, всичко тук ще изглежда пак "нормално". Не може да се живее в постоянен вътрешен дискомфорт и конфликт. Паметта ще се погрижи, умът ще се погрижи. Не може да е чак толкова лошо, в крайна сметка, всеки ден го живея, нали. И гласчето, което казва: а можеше всекидневно да е другояче, ще заглъхне, ще отшуми. Ще го заглъхна, ще го забравя.

"пробвай с вяра"

В петък една приятелка разказа история, която ми се иска да запазя в "писмената си памет" ;).. (благодаря ти, Х.)

Случило им се да пътуват в Ловешко в командировка. На връщане, по един междуселски път, съвсем в нищото, видели един свещеник - посред пътя, говори нещо на едно куче.. Спрели до него, попитали го накъде е тръгнал.
- Към София, отговорил.
- София е далече, как ще стигнеш, скоро ще почне да се стъмнява...
- Вярвам, че Богородица ще прати някоя добра душа да ме вземе..
- А на кучето какво му приказваш?
- Казвам му да внимава да не ходи по пътя, че ще го сгази някоя кола...

Ясно е, качили го. По пътя той им разказал, как сутринта на същия ден тръгнал от София, пак така - на стоп. Ходил до едно ловешко село, свършил си там някаква работа, и тръгнал обратно..
- А защо не вземеш влак или автобус, няма ли да ти е хем по-лесно и бързо, хем по-сигурно?
- Аааа, с пари всеки може да пътува, ама без пари и с вяра...

..
[и с риск да "разваля" самородния блясък на края на историята... този свещеник ме присети за един човек, който ние почти "срещнахме" миналата неделя, по пътя на връщане от Жабленския манастир, Пернишко.. към манастира има черен път, доста трудно проходим, затова ние го взехме пеша. На връщане чухме иззад един завой нещо като ръмжене.. Като приближихме - оказа се гръмовно хъркане :). На една огряна от слънце поляна - съвсем открита отвсякъде и съвсем близо до пътя, безметежно спеше и мощно хъркаше, подложил ръка под главата си, един възрастен човек с посребрени мустаци :). Стори ми се толкова сигурен в света, в това, че нищо лошо няма да му се случи. Защото.. най-беззащитни сме в съня, нали.. А и той като този в-Ловешко свещеник.. под отркито небе, на най-сигурното място..]

..

От известно време има нов елемент в съботно-неделните ни излизания. Обикновено сме някъде наблизо, но извън София - Витоша, Плана, Люлин планина.. При всяко ходене се дразнех на пластмасови и стъклени бутилки, стърчащи сред сухите листа, найлонови опаковки, цигарени кутии.. докато не си дадох сметка, че с дразнене само нищо не се променя. Оттогава нося една голяма торба за боклук (70л) и чифт гумени ръкавици. На "отиване" не вземаме нищо, но на "връщане" - да. После ги караме до София и ги изхвърляме в контейнер за рециклиране (обикновено са предимно пластмасови опаковки).

Всеки път се надявам, че няма да можем да напълним торбата. Всеки път съм опровергана, с много. Вече носим по две, по 70 литра всяка.

Днес на Витоша, бяхме влезли на не повече от 15 минути навътре от асфалтовия път.. Отпърво мислехме, че няма да вадим торбите. Бяхме толкова близо до пътя, най-много една-две бутилки, не си струва. Но боклуците надничаха, и.. в крайна сметка - двете торби не ни стигнаха.

Всеки път се удивявам какви неща изхвърлят хората.. Днес имаше три хавлии (изпрани, миришеха на омекотител), скъсана туристическа обувка, и - разбира се - несметно количество пластмасови бутилки, пластмасови чаши и опаковки от храна.

Всеки път ми става толкова мъчно. И се чувствам безпомощна. Да - правя нещо, да - и в ежедневието си съм съзнателна, следвам принципа reduce-reuse-recycle, "назидавам" колеги и приятели.. Обаче това ми се струва толкова.. незначително. Мисля си за всичкия боклук, който "произвеждаме" с всяка наша дейност, ежедневно, как експоненциално нараства и.. си мисля за Wall-e. Един от първите кадри на филма е sky-line-а на мегаполис на фона на мътно небе. Когато камерата приближава, се оказва, че внушителните небостъргачи са небостъргачи от боклуци. Откакто не успяваме да звършим нито една разходка с поне една празна торба, не ми се струва чак толкова невероятно, нито пък чак толкова далеч в бъдещето.

..
А иначе - днес, както си седяхме на полянката, изведнъж се чу звук, подобен на трополене на камъни. Обърнахме се - една сърничка беше дошла съвсем близо до нас.

малките неща, още

(...продължение на историята с шофьорския изпит)

Така се случи, че ми се наложи два пъти да отида до КАТ, за да си взема шофьорската книжка - първия път не им работеше "системата".. Служителките си ровеха в телефоните и на въпроса "а кога се очаква да работи" отговаряха "никой не знае". Всемогъща Система. Отидох след няколко дни пак. Този път Системата работеше, изчаках си реда, взех си шофьорската книжка от гишето (и зарадвах за цяла седмица напред служителката с невинния въпрос "а това картонче за какво ми е" ;-)).. и когато се обърнах да си ходя.... насреща ми момчето, което се върна да ми пожелае успех на шофьорския изпит. Беше дошъл и той да си вземе книжката.

Сега, за да е ясно гигантското съвпадение, да кажа, че за да си подаде човек документите в КАТ, не е достатъчно просто да изкара изпита, нали. Трябва да си вземе удостоверението от школата, да изкара обучение по оказване на първа помощ, да си вземе медицинско, да си подготви още един два документа и т.н. Аз не бях направила нито едно от тези неща преди да си взема шофьорския изпит, а те до едно отнемат време. Т.е. съвсем не е толкова лесно да се озовем по едно и също време в КАТ с човек, с който заедно сме били на изпита. Но да съвпадне минутата, преди да съм излязла и изчезнала.. (защото него го нямаше на опашката, преди аз да отида на съответното гише, т.е. били сме едновременно в КАТ за 1-2 минути)... на това му казвам аз симпатично вселенско намигване :).

малките неща

Току-що си говорих с Община Студентски град. Признавам, обадих се с "едно наум", че се обаждам в държавна институция.. (толкова пъти ми се е случвало да се обадя и да ме посрещне едно уморено и безлично "ало"...). 

С гласа на възрастен мъж отрсеща (който, за моя голяма изненада, вдигна с: "добър ден, община студентска!") проведохме следния диалог: 
- Добър ден, аз съм регистрирана в Студентска община... 
- Чудесно, много добре за вас .. 
- ..и трябва да регистрирам кола в Общината... 
- ..още по-добре за вас! Тук може да го направите, на 3-тия етаж, в отдел Местни данъци и такси.
- Какви документи ми трябват и с какво работно време е този отдел?
- (изброява какво ми трябва, казва къде да се обадя за по-подробна информация, и казва, че до края на м. март данъците са с 5% отстъпка).. и довършва: хайде, идвайте днес да си свършите работа и да сте доволна 

To my surprise, he made my day 

Синхронии, pay it forward, reality checks

Снощи на заспиване, за пръв път от много време, си мислех за тук.. съчинявах наум думите, с които ще разкажа за две неща от последния месец, които не искам да забравя, които ми се струва ценно да споделя. А тази сутрин във фейсбук ме чакаха топли-стоплящи "пиши" и "искаме още" от двама различни човека. Вселената се наговаря и ми намигва ;)

Едното
Предишните месеци карах шофьорски курсове (това си е за самостоятелна история, но може би друг път). Теоретичният изпит взех от първия път, но с практическия се забавлявах повече. На третото явяване се оказах в компанията на няколко човека от предишния път - не само аз не бях преминала. В колата за изпита влизаха по двама курсисти, инспектор от ДАИ, и инструктор. Първо мина групата с другия инструктор, тримата от моята група бяхме накрая. "Пунктът за изчакване" беше една бензиностанция в кв. Хаджи Димитър - там два часа, три часа, докато свърши първата група и дойде нашия ред. С едното от момчетата се "знаехме" от предишния път: разменихме си сега истории кой-защо-какво се случило, какво не се.. После дойде колата, според предварително договорения ред, аз бях последна. Останах сама в бензиностанцията, малко повече от час, в собствена тишина и мисли, прибрах се, събрах се, бях вътрешно почти готова вече, когато през стъклената стена видях момчето да се приближава. Озадачих се леко, какво се беше случило? Приключилите с изпита ги сваляха, където се паднеше, не ги връщаха обратно - всеки да се оправя сам..., защо беше той пак тук?

И тогава той влезе, приближи се, каза: аз минах, взех го, дойдох да ти кажа, че изпитващият е много свестен, съвсем не като предишния, не ти се бърка, не ти пипа педалите, не те изнервя допълнително с неясни указания, напротив. Дойдох да ти кажа и да ти пожелая успех. Аз минах, хайде сега и ти.

И си тръгна. Един човек, с който бях прекарала няколко часа на една бензиностанция, и който вероятно никога повече няма да срещна. Беше си направил труда да се върне пеша до бензиностанцията (кой знае къде го бяха стоварили), за да ме успокои и насърчи. Отнема толкова малко, а дава толкова много.

Дори не знам как се казваш, но.. благодаря ти още.


Другото
За предходните две седмици някак съвпаднаха във времето.. научаването за един приятел, който е минал през живото-застрашаващи два месеца, оцелял, но сега "живее насила", при това в много трудни - от чисто битова гледна точка, условия; операцията на коляното на една близка приятелка, на която са се стоварили успоредно във времето и други грижи; операцията от мозъчен тумор на друга близка приятелка, която се държи като герой, а на мен сърцето ми се свива; уволняването изневиделица на близък колега-чужденец, с който предишната седмица правихме съвместни планове за общ проект; научаването, съвсем неволно, за тежка - от най-тежките - диагноза на бъдещия зет на един много важен за мен човек (който каза: обичам го като син)...  И аз, озовавайки се с всичко това наведнъж, погледнах тревогите си, които до тогава ми се струваха големи и всепоглъщащи, погледнах ги пак и си казах: всичко ми е наред. Всичко ми е наред, благодаря.

(Снощи, след свиждането, попаднахме в задръстване и се проведе следния диалог в колата:
- Оффф..
- Какво става?
- Ядосвам се, че направих глупост и трябваше да минем от другаде, вместо сега да киснем тук. И в същото време си давам сметка колко незначителни са тези мисли.)

Има смисъл да се наглежда перспективата.