неделя, 2 март 2014 г.

Синхронии, pay it forward, reality checks

Снощи на заспиване, за пръв път от много време, си мислех за тук.. съчинявах наум думите, с които ще разкажа за две неща от последния месец, които не искам да забравя, които ми се струва ценно да споделя. А тази сутрин във фейсбук ме чакаха топли-стоплящи "пиши" и "искаме още" от двама различни човека. Вселената се наговаря и ми намигва ;)

Едното
Предишните месеци карах шофьорски курсове (това си е за самостоятелна история, но може би друг път). Теоретичният изпит взех от първия път, но с практическия се забавлявах повече. На третото явяване се оказах в компанията на няколко човека от предишния път - не само аз не бях преминала. В колата за изпита влизаха по двама курсисти, инспектор от ДАИ, и инструктор. Първо мина групата с другия инструктор, тримата от моята група бяхме накрая. "Пунктът за изчакване" беше една бензиностанция в кв. Хаджи Димитър - там два часа, три часа, докато свърши първата група и дойде нашия ред. С едното от момчетата се "знаехме" от предишния път: разменихме си сега истории кой-защо-какво се случило, какво не се.. После дойде колата, според предварително договорения ред, аз бях последна. Останах сама в бензиностанцията, малко повече от час, в собствена тишина и мисли, прибрах се, събрах се, бях вътрешно почти готова вече, когато през стъклената стена видях момчето да се приближава. Озадачих се леко, какво се беше случило? Приключилите с изпита ги сваляха, където се паднеше, не ги връщаха обратно - всеки да се оправя сам..., защо беше той пак тук?

И тогава той влезе, приближи се, каза: аз минах, взех го, дойдох да ти кажа, че изпитващият е много свестен, съвсем не като предишния, не ти се бърка, не ти пипа педалите, не те изнервя допълнително с неясни указания, напротив. Дойдох да ти кажа и да ти пожелая успех. Аз минах, хайде сега и ти.

И си тръгна. Един човек, с който бях прекарала няколко часа на една бензиностанция, и който вероятно никога повече няма да срещна. Беше си направил труда да се върне пеша до бензиностанцията (кой знае къде го бяха стоварили), за да ме успокои и насърчи. Отнема толкова малко, а дава толкова много.

Дори не знам как се казваш, но.. благодаря ти още.


Другото
За предходните две седмици някак съвпаднаха във времето.. научаването за един приятел, който е минал през живото-застрашаващи два месеца, оцелял, но сега "живее насила", при това в много трудни - от чисто битова гледна точка, условия; операцията на коляното на една близка приятелка, на която са се стоварили успоредно във времето и други грижи; операцията от мозъчен тумор на друга близка приятелка, която се държи като герой, а на мен сърцето ми се свива; уволняването изневиделица на близък колега-чужденец, с който предишната седмица правихме съвместни планове за общ проект; научаването, съвсем неволно, за тежка - от най-тежките - диагноза на бъдещия зет на един много важен за мен човек (който каза: обичам го като син)...  И аз, озовавайки се с всичко това наведнъж, погледнах тревогите си, които до тогава ми се струваха големи и всепоглъщащи, погледнах ги пак и си казах: всичко ми е наред. Всичко ми е наред, благодаря.

(Снощи, след свиждането, попаднахме в задръстване и се проведе следния диалог в колата:
- Оффф..
- Какво става?
- Ядосвам се, че направих глупост и трябваше да минем от другаде, вместо сега да киснем тук. И в същото време си давам сметка колко незначителни са тези мисли.)

Има смисъл да се наглежда перспективата.


Няма коментари: