прошка

В деня за прошка си припомних, случайно или по-скоро не, един свой текст, писан отдавна и публикуван в електронното издание на Ах, Мария.. Слагам го по-долу.. Една кратка разходка по-късно си припомних цитат от великолепния "Рапорт пред Ел Греко" на Никос Казандзакис.. цитирам по памет: млад бях тогава, в ябълката на живота нямаше червей..

София, личен екземпляр

1. София на първите неща

Бях на 17. Идвах от град с около 5 000 души население, разположен в ъгъла на картата между Дунав и Черно море. В този град познавах всички улици и никога не се бях губила. Беше невъзможно да се загубя там, толкова малък и обозрим, познат и сигурен.

Прекарах първата си година в почти дву-милионна София непрекъснато озовавайки се на непознати места. Всяка улица беше непозната. Всяка сграда. Всяка градинка. И всяко загубване беше предпоследно.

Бях приета – студентка в Софийския университет. Последвах някакво интуитивно желание тогава, избирайки сравнително новата и все още неясна специалност „Културология”. През 5-те години на следването си упражнявах всякакви варианти на обяснения какво е това. Какво учиш? О, КУРОРТОлогия? Свързано ли е с туризма? Сигурно е много интересно... Умът ми не го побираше. Да измислиш нова дума само и само да направиш непознатото по-близко по звучене. Както и да е. За друго исках да разкажа.

За София на първите неща. Всъщност не беше трудно за този град да ми предложи цели камари от нови неща.. Бях току-що завършила училище. За първи път се отделях от семейството си. За първи път живеех с непознати хора – в първите квартири. Идвах от просторна къща с 6 души в пълен състав, плюс котка и куче, огромен двор с всякакви зеленини и цял отбор плодни дръвчета. София ме посрещна със стая за трима в Студентски град и една преградка на гардероб за мое ползване. На 5-тия етаж на блок 51 чувах, когато в съседната стая си дърпаха пердетата, толкова тънки, почти хартиени, бяха стените.

На тръгване от родния град за първи път видях всичко, което притежавам, надлежно подредено и запечатано в кашони и чували. Спретната купчина. Напомни ми за сцена от отдавнашен филм, в който героинята седеше върху куфара си на тротоара, а до нея – една лампа с абажур и една кошница книги. Моята купчина беше нагледен урок по сбогуване. Нямам отчетлив спомен. Само за трескавост и тревожност. Цяла нощ пътуваме за София с микробуса на семеен приятел, умълчали сме се след първоначалната суетня, а отзад кашоните се сурнат и пеят по дупките и завоите.

За първи път ползвах градски транспорт, за да стигна от Централна гара до Университета и после от Университета до Студентски град. Установих колко ми е непривично чужди хора да застават толкова близо до мен. На дистанция, която доскоро беше само за близките и роднините, стъпваха непознати. Бавно, но повсеместно, градът превземаше пространствата ми, подменяше навиците, изпитваше способността ми да се удивлявам, да приемам, да се променям. Учех се да пресичам на светофари – нямах никакви рефлекси на пешеходец в развълнуван град. Моето детство беше преминало в игри на улица, по която минаваха по няколко коли дневно. Отчетливо помня как някъде в първите седмици след пристигането ми в София, случаен човек ми спаси живота, втурвайки се към мен и издърпвайки ме буквално изпод носа на един дрънчащ и фучащ трамвай. Толкова бях зашеметена от всичко. Не чувах, не виждах, сетивата ми отказваха и инстинктите ми за самосъхранение не бяха по местата си. Да си плащам сметките. Да готвя. Да разпределям месечния си бюджет. Да се ориентирам в непознати пространства. Да се ориентирам в непознати хора. Да общувам с непознати. Само непознати – всеки ден. Отвсякъде. Да се грижа сама за себе си. Не съм сигурна, че бях готова. Не съм сигурна, че има друг начин да станеш готов.

София на първите приятели, които не живеят на моята улица, родителите ни не са стари познайници, не са роднини и не сме учили в един клас в училище. И нищичко не знам за тях, освен каквото те решат да ми кажат, покажат. София на грешните преценки за хората, на светлите наивности. На мъжа, който ме откарва с колата си с дипломатически номера в друга посока и аз едва се изскубвам от ръцете му на вратата. Намирам в джоба си пъхнат един от арабските му сладкиши. Истински бил. Били му ги пратили с колет роднини. Изхвърлям го в първата кофа за боклук, без да го погледна. Уча урока си по по-трудния начин.

София на първата голяма раздяла. Бяхме издържали критичното за повечето двойки изпитание на преместването – аз от моя си град, той от неговия. Аз пристигам първа, после той, напускам общежитието, сменяме квартири, вземаме си котка от клоните на едно февруарско дърво, две години по-късно и собствено жилище, избираме точно това, защото аз влизам и още с влизането разбирам – ето на този стол срещу прозореца, от който се вижда Витоша, искам пак да мога да седна. Той се страхува от мен, когато му обръщам гръб. Иначе се страхува за мен, защото често се губя из София. И аз се страхувам за себе си. В края на шестата ни година заедно, сънят се появи. Седмици наред сънувах как събирам багажа си и подреждам кашоните и куфарите в коридора – около входната врата. Извисяваха се над мен като тъмна, безформена планина. Стоях вцепенена в съня си и не можех да отворя вратата. Не знаех накъде води. Имаше ли стълби зад нея, нямаше ли. Беше ме страх. Събуждах се и още ме беше страх.

Един ден наяве излязох. Той ме молеше да остана. Да се върна. Не се върнах. Не знаех къде отивам. Само знаех, че мястото ми не е там. Не е там.

Един детайл от деня на излизането е като татуиран в паметта ми. Багажът е свален, заминаването неизбежно. Аз му връщам ключовете за апартамента. Той настоява да ги задържа. Отказвам. Тръгвам си. Той хуква по мен. Натъпква ключовете дълбоко в последната чанта с багаж в ръцете ми. В онзи момент ми е по-важно да си тръгна, отколкото да влизам в разговор отново. Ключовете си тръгват с мен. Остават с мен.

Години наред живях спокойна, че има къде да се върна, да си отключа и да вляза. После се успокоих. Разбрах, че единственото сигурно място на този свят не е извън мен, а вътре. Когато разбрах това, изхвърлих много от талисманите на миналото. Ключовете също. По много и най-различни начини ми олекна.

2. Бездомникът

Една вечер – беше късно, с мъжа, с който живеех тогава, се бяхме скарали. Без крясъци, но грозно, дълбоко. Имах нужда от въздух, имах нужда да дишам. Излязох. Живеехме близо до книжния площад „Славейков”. Пресякох „Раковска” и просто седнах на една от дървените му пейки. Беше студено, въздухът рядък, малко преди полунощ. През деня този площад целия диша и трепти – толкова е пълен с всякакви книги и всякакви хора. Сега обаче книгите ги нямаше. И хората ги нямаше. Пейките до една бяха празни. Само аз и уличните лампи.

Не съм сигурна колко време съм стояла, когато го видях да се приближава. Беше скитник – личеше му. Не исках да идва. Но той идваше. Поиска ми огънче – тогава още пушех. Поиска ми цигара. Дадох му и двете. Знаех, че поне една цигара време сега ще иска да си говорим. Мъж на около 50 години. Може би малко повече. Не знам. Със скитниците и бездомниците никога не съм сигурна. Започна да говори. Първо както си стоеше прав, но постепенно се отпусна и седна до мен на пейката... Аз съм толкова изтощена от събитията в собствения ми живот, толкова зашеметена от тази внезапна близост, че не мога да събера сили да го прекъсна. А той ми заразказва живота си. Жена му, която го напуснала... Как тя си отишла, а той постоял-постоял в празното жилище. Ставало му все по-празно. От ден на ден като че ли повече празнота се наслоявала. И не издържал. Заключил. Тръгнал. Дошъл в София. Спял по пейките. Имал една-две любовници. Понякога го прибирали. Понякога не.

Имах своя драма онази вечер – нямах уши за чуждите и само исках да се махне. Усилваше чувството ми за самота. Посред нощ, говоря си с един бездомен човек на пуст площад. Какво може да е по-самотно от това?

Човекът замълча. Размърда се, приближи се още. Аз се притесних. Исках да си тръгна, но някак.. без да го обидя. Все пак нищо не ми беше направил. Беше самотен, говореше му се. И тогава той каза: Имам апартамент в Правец. На мое име. Седи празен. Не е голям, но мебели си има. Не съм го давал под наем. Не ми се връща там. Не ми трябва. За какво ми е. Ама ключовете са у мен. Ако нямаш къде да отидеш – ето давам ти ги. И адреса ще ти напиша. Пари няма да ти искам. Нищо няма да ти искам. На мен нищо не ми трябва.

Погледнах го – подаваше ми връзка ключове.

Един скитник току-що ми беше предложил да ме приюти. Доплака ми се. Сигурно в неговите очи изглеждах по-бездомна и по-окаяна и от него самия.

Тогава, както си стоях в рехавия поради уличните лампи мрак и гледах ръката му с ключовете, разбрах. Трябваше да се погрижа някак по-другояче за себе си.


3. Тръгвам, връщам се, джобовете ми пълни

Поради работата си пътувам много из страната. Ту тръгвам от София, ту се връщам в нея. Понякога ми липсва, понякога се радвам, че се отдалечавам.

Помня много срещи и много разговори с хора в този град. Много близки приятели, или пък случайни хора, срещнати на неочаквани места. Но два от най-важните разговори на изминалата година се случиха извън София. И всеки един от тях, по свой си начин, мe спаси.

Беше късна вечер, късно лято. Град на юг, малък, тих, спокоен. Хората се разхождаха бавно, времето също. Вече беше тъмно, липите тежаха от миризма, жегата още опиваше и лепнеше. Седяхме близо, през последните няколко часа, прекарани заедно, бяхме се приближили в думите си съвсем. И тогава той каза: Ако бягаш от нещо вътре в теб, няма как да избягаш в някой извън теб... Замълча за миг, посегна и си запали цигара. Това, което можеш да направиш, е да останеш насаме със себе си за дълго време. Да се погледнеш. Да си поговориш. Надълбоко да се вгледаш. Понякога ще се случи да скимтиш от самота. Да дращиш въздуха. Да се прегъваш. Това, което ще те изправи, е да се срещнеш лице в лице. Да се научиш да живееш със себе си. Да започне да ти харесва. Да се зарадваш. Радостта да трае.

Толкова е просто. Толкова е трудно.

..

Родопите бяха през същото лято, около месец по-рано. Няколко дни вече пътувах служебно, когато една вечер ми се обадиха по телефона, че мой близък човек си е отишъл. Внезапно. Бях на другия край на страната, посред една планина, затворена в една хотелска стая. Времето до сутринта ми се видя безкрайно стръмно и безкрайно далече... Преди да тръгна обратно към София, имах още една служебна среща на другия ден. Трябваше да премина някак през нея. На сутринта вече можех да дишам, бях поспала последните два часа. Само очите ми бяха подути. Дълъг душ. Облякох се, сложих си възможно най-непроницаемото лице, поех дълбоко въздух, излязох от стаята. Помня, че вървяхме, водих незапомнени разговори, времето минаваше. Изведнъж се оказа, че няма как да се продължи по асфалтираната улица, трябва да се мине напряко – по пътеката, през мокрите от росата треви. Събух обувките с токчетата, запретнах крачолите на панталона, около мен мокра мащерка и други непознати зеленини, пчели, пеперуди и песен на птици. Пътеката стигна малка полянка. На полянката една смалена от годините много възрастна жена, един още по-възрастен мъж и една крава. Жената ме заговори – там непознати хора едва ли често минаваха. Не помня какво си казахме. И ей така – от нищото, тя идва при мен, хваща ме през лакътя, потупва дланта ми с грапавата си ръка и казва: Да знаеш, мойто момиче, на човек понякога малко хляб и малко водица му трябва, за да е щастлив.


4. София на повторенията

(Няколко години по-рано)
Вървях по моста „Чавдар” в посока от кв. Хаджи Димитър към центъра на града. Бях облечена цялата в черно. Струва ми се, че ако затворя очи, и сега мога да се видя: черен панталон, черна блуза, късо черно яке, черна раница, черни равни обувки. Беше началото на март, около осем сутринта, движението в София набираше сила, около мен свистяха коли. Аз трябваше да бъда в някой от преминаващите тролеи и да отивам както всички тези хора на работа. Но не отивах. Имах едно единствено бяло петно по себе си – стисках в ръка бяла хартиена носна кърпа, плачех. Мостът „Чавдар” е доста неприветливо парче от софийския пейзаж, особено ако се минава пеш – нищо чудно, че други освен мен нямаше. А може и да е имало, просто аз да съм нямала очи за тях. Онази сутрин цялата бях изпълнена отвътре само от една гледка и за нищо друго място не беше останало. Няколко отчетливи дупчици в средата на петно като мътна синина. И още няколко отчетливи дупчици в средата на друго петно като мътна синина. Игли.

Вървях по моста „Чавдар”, без да знам този мост кои две части на живота ми свързва. Еднопосочен ли е. Колко точно съм жива.

Няколко дни по-късно се върнах.

Тръгнах си.
Върнах се.
Тръгнах си.
Разбрах, че тази битка не е моя.
Тръгнах си.

Помня как си повтарях – защо все на мен, защо пак на мен, какво съм направила, защо... тези думи по много пъти, примесени с хлипове и неудържимо треперене на тялото. Сега, години по-късно, знам, че тези въпроси до един са погрешни. До един са погрешни. Тогава нямаше как да знам. Не знаех какво да питам. Не знаех, че според както зададеш въпроса, такъв ще бъде и отговора. Не знаех.

..

(Няколко години по-късно)
Понякога ни се случват неща, които изглеждат все едно да се повтарят. Не са съвсем същите. Сюжетът е същият, детайлите са различни. Като в игра, в която имате 20 сламки и задачата ви е да направите къща. Къщите накрая са различни, материалът обаче е същия. Крайният резултат и той. Къща. Имате прекрасна връзка. Обичате се. Правите покрив от сламките. За вас. С любов. Започвате да живеете в къщата. Имате си прозорец, който гледа към изгрева. Може би дори два прозореца. Комин за уют и котка на прозореца за разкош. Не минава много и нещо се счупва. Ранявате се дълбоко. Заравяте всичко. Един ден заровеното избухва в лицата ви. Сламки хвърчат наоколо. Къщата се сгромолясва. Боли. Не знаете откъде ви е споходило. Отвън ли дойде, отвътре ли. Помита ви порой от емоции, парчета надежда и други отломки. Като ви минат синините и ви пресъхнат очите, вдигате няколко сламки от земята. Започвате наново. Същото. Строите къща.

Само от време на време ви полазва смътното чувство, че нещо се повтаря. Че този филм вече сте го гледали, че в тази къща вече сте били.

Така бях. Години наред. Години с един и същ човек. После с друг един и същ. После с друг един и същ. Като ги погледнах един ден – всичките си приличат. Не хората. Не те. Времето ми с тях. Аз.

И тогава накацаха по мен спомените за онези филми. Все вариации по темата: героят се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещо ужасно, той е съкрушен, лута се насам, лута се натам, докато не заспи от изтощение. На сутринта се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещото ужасното, той разбира, че не е сън, а повторение, пак се лута, пак заспива от изтощение. Събужда се, денят му е съвсем същия, той знае, че нещото ужасното ще се случи, опитва се да го предотврати, не успява, то се случва, лута се, заспива.... И така много дни – едни и същи. Героят променя нещо, променя друго, променя, опитва... Ужасното събитие все пак се случва. Докато накрая… Накрая той разбира, че всъщност това, което трябва да промени не е извън него. Че той е единственото, което неизменно се повтаря... Не може да ти се случва все едно и също, ти да си оставаш същия, и да искаш твоят собствен филм да се развие различно. Не може. Трябва да напишеш сценария, наново. Трябва да напишеш себе си, наново. Да се промениш. Да си простиш. Да простиш на другите. Да простиш на повторенията. Да ги оставиш на мира. Да продължиш напред.


5. Малка лятна история за лека нощ

… тя се случва по никое време, в един много притъмнял софийски парк, на гърба на църквата „Св. Седмочисленици”. По дърветата птиците вече се приспиват. Хората са се разотишли. А петгодишният син на една много близка приятелка тича с всичка сила към мен и вика: Гледай! Гледай! Ще ти направя падаща звезда! и хвърля един голям почти колкото него плюшен мечок в сгъстения летен въздух. Мечокът се откъсва от ръцете му, завърта се високо, полита обратно, момчето го хваща, когато е почти до земята, прегръща го, миг по-късно ми го подава сияещ и казва: За теб е.

Пожелай си нещо.