другите възможни животи

J. ми писа днес честити ни 7 години.. Бях забравила. На този ден преди 7 години прелетях океана и влетях в един друг свой живот. Нюйоркският. Сега ми изглежда не-мой. Но беше. Преди повече от година и половина започнах да пиша един "мини-мемоар" за това ми там време. Не знам дали някога ще го довърша, затова го слагам тук. Така поне по-често ще ми е пред очите - иначе е просто файл, затрупан в папка, затрупана в папка, затворена в кутия с мигащо око. А сега ще се превърне в торта със седем свещички.

И друго ме присети тази честитка. Преди още повече време домакинът на една много приятна вечеря беше приканил гостите да си намислим по два въпроса, за които бихме искали да имаме, но нямаме отговор. Единият мой въпрос тогава беше: каква бих била, ако бях правила други избори.

---

Из "Ню Йорк, личен екземпляр"

Трябва да разкажа за това време. Тежи ми да нося тези почти две години навсякъде със себе си, пропити с опасението, че ще забравя. Че всеки ден забравям по мъничко - случка тук, име там. Че всеки ден ме отдалечава. Да продължим да бъдем живи, значи да продължаваме да разказваме историите си. Чий беше този цитат? Не помня. За никой друг да няма смисъл разказаното нататък, за мен има.

А може би и за теб?

  

New York City – This Exit

Заминах за Ню Йорк през август 2008-ма година. На 18-ти август, защото датата има значение. Изобщо – датите имаха значение, знаците имаха значение, толкова знаци разчетох и разгадах покрай това двугодишно приключение, че при мисълта да разкажа за тях, изпитвам лека боязън. 

Малко преди рождения ми ден, в самото начало на март 2008-ма, вечерях с един много важен за мен човек в „Кактус“. „Кактус“ беше тогава (и още е) много приятен ресторант, с постоянство на стила и клоняща към гурме кухня. Ходила бях там и преди, затова ми се строи странно, че цяла вечер седях срещу една голяма табела - от онези указателните, уличните, която не бях виждала дотогава, като че ли сложена там нарочно, за мен: New York City - This Exit. Тогава още не знах, че ми предстои да живея две години в Ню Йорк. Знаех, че ще ходя в Америка, но не беше ясно мястото, можех да се окажа във всеки щат, във всеки град. Когато писмото пристигна месец по-късно, ми се стори като гигантско вселенско намигване. New York City - This Exit.

И също към намигванията - съвсем случайно се озовах отново в „Кактус“ в деня, в който започнах да пиша този текст, на 25-ти януари 2014-та година. За пръв път след онзи паметен мартенски ден през 2008-ма. Седнах на същата маса, само че сега – с гръб към табелата, сочеща накъде е изходът за Ню Йорк. И така, докато отпивах от чашата си кадифено българско червено вино, Ню Йорк остана зад гърба ми.

Молби и молитви

Две седмици преди да замина още не знаех къде ще живея. Трябваше да съм на общежитие към университета, в който отивах, но от общежитието в последния момент пристигна известие, че са ме разпределили в стая с месечен наем колкото месечната ми стипендия, така че това нямаше да го бъде. Кое щеше да го бъде обаче? Имах две седмици да разбера. Нямах никакво време. Запретнах ръкави и започнах да преглеждам стотици обяви за наеми в непредставимия град на другия континент, купих за пръв път в живота си скайп-кредит, за да се обаждам на телефоните в тези обяви, започнах да търся трескаво други общежития за чуждестранни студенти, да кандидатствам за тях, започнах да пиша писма на всички хора (общо четирима), които познавах съвсем бегло в Ню Йорк, на всички всякакви и навсякъде познати, които можеха да имат нещо общо с Ню Йорк, с някой, който живее там, с някой, който е живял там, с някой, който може да познава някого там... С две думи: бях отчаяна.

Спомням си съвсем отчетливо следобеда, в който не можех място да си намеря от притеснение. Бях опитала всичко, което можах да измисля, не знаех какво повече да направя. Оставаше по-малко от седмица до заминаването ми. Заминаването ясно, а къде щях да пристигна? Къде щях да отида след летището? Повъртях се из родната къща, в която прекарвах последния си месец в България, тясна ми беше, излязох в градината, седнах на една купчинка пръст под лозите, загледах се в пътечката на една мравешка колония, отпуснах рамене и се разревах от безсилие.

Не си давах сметка тогава, че сълзите са поради много повече от „нямам квартира, в която да пристигна в Ню Йорк“. Това просто преля вече пълната чаша. Напусках всичко, което познавах, живота, който познавах, всесилната мрежа от приятелски рамена, улиците, които знам къде отиват, и докато и аз натам отивам, мога да срещна случайно далечен познат или близък приятел; културата, в която лесно се ориентирам, езика, на който мога всичко да кажа, родното място, от което ме дели един нощен влак, мъркането на котката, гласа на майка ми в същата часова зона, всичко. И отивах някъде, не знам и аз къде, в нещо, не знам и аз какво. Нулирах брояча на живота си, щях да започна да съществувам наново. Тогава обаче не знаех съвсем. Мислех си: проклето нещо, къде ще прибера главата си и двата куфара?

Ден след наблюдаването на мравешката колония, на 15-ти август, с майка бяхме в Добрич - да изберем паметна плоча за гроба на баща ми (стълпотворение на всякакви неща имаше в последните ми български дни тогава). По пътя минахме покрай църквата Св. Богородица. Видях хора, струпани отвън, сетих се, че е празника на Света Богородица, предложих на майка да влезем. Носех една бодлива топка страх в стомаха си, набъбнала главоломно от смътните картини как се примъквам с двата куфара незнайно накъде.

В църквата беше полу-празно, литургията беше свършила, хората вече се разотиваха. Застанах в средата, затворих очи, въздъхнах и се помолих някак да се намери квартира за мен преди да замина, слънчева и топла, с добри хора, за да летя с леко сърце. Моля.

На 18-ти август, три дни по-късно, станах в 4:45 сутринта, за да се приготвя за летището и видях, че, докато съм спяла, съм получила sms от Цвети: Congratulations! Ти си proud собственик на слънчева квартира с хазяи от Перу! Следваха още детайли за разположение и метро-станции, които нищичко не ми говореха, но това нямаше значение, аз вече подскачах около куфарите. Звучеше ми още по-невероятно, защото с Цвети се познавахме от около месец и се бяхме виждали точно веднъж, а тя дори беше предплатила моята квартира със собствени пари. Освен това, тя самата беше пристигнала в Ню Йорк само 10-тина дни преди това.

Когато много часове по-късно и вече през океана подписвах договора за наем, ах-нах наум, виждайки името на хазяйката ми. Maria Angeles.

Богородица е добра майка, беше ми писала по друг повод в sms една близка тогава приятелка. Богородица е добра майка.

..

В още една църква влязох преди да тръгна. Вече в София, на 17-ти август, имах среща с един приятел, за да ми преподаде „урок по математика”. Щях да имам входящ тест в университета, а аз не знаех нито един математически термин на английски. Така че, уговорих си среща със Стефан (който живее в Щатите, но точно тогава си беше за малко в България) – да ми направи един животоспасяващ мини-математически речник. По пътя към срещата минах покрай църквата Света Неделя. Обичах това място, обичах хладното й спокойствие, пространството, в което можеш да изчезнеш от света. Придърпа ме като магнит, писах съобщение на Стефан, че ще закъснея малко, и влязох.

Имах нужда някой да ми каже, че всичко ще бъде наред, че решението, което съм взела, е добро решение. Наивно от моя страна, знам, още повече, когато всичко вече се случваше с бързината на лавина, но все пак. На страха очите са големи, на надеждата желанията наивни, а аз слушах и двамата напоследък.

В джоба си носех една миниатюрничка иконка на св. Георги, който убил дракона, нали. Година по-късно всеки път като я видех, се присещах за пожеланието от един приятел: Kill all your dragons with kindness, но на 17-ти август 2008-ма още не бях го чула. Реших да си я осветя преди да тръгна. Когато застанах пред свещеника и се опитах да отговоря на въпроса му: какво те води насам, гласът ми затрепери и се разплаках.

Заминавам надалеч и задълго, успях да изрека някак.

Колко надалеч и колко задълго?, попита.

За Америка, за две години.

Моята дъщеря е в Америка, вече близо десет. Кога летиш?

Утре сутринта, през Франкфурт.

Значи ще летиш със слънцето.

Много ме е страх...

Тогавай не тръгвай, остани тук.

Погледнах го първо невярващо, после се разсмях. Не ме беше чак толкова страх.

На другата сутрин летях със слънцето.

Като пиша това сега, двете ми ходения на църква едно до друго – Света Богородица до Свети Георги, си мисля, че Богородица е добра майка, а Свети Георги добър баща.

Била съм в добра компания на тръгване.

Молби и молитви (2)

Друга молба, която отправих към вселената преди да замина, беше свързана с дълия полет, многото прекачвания, всеобщата неизвестност. Молбата ми беше доста обща, гласеше: някой да ме съпроводи.

На летището в София брат ми и снаха ми дойдоха да ме изпратят. Бяхме втори на опашката за check-in. Пред нас бяха мъж и жена, през които погледът ми мина, без да ги види. Чула гласовете ни, жената се обърна и, от всички възможни хора на света, аз се озовах срещу Бистра - много скъпа на сърцето ми приятелка, която живее със съпруга и децата си в Германия. Летяха със същия полет до Франкфурт. През цялото време до Франкфурт бяхме заедно. Изпратиха ме колкото можаха навътре в голямото Франкфуртско летище, Бистра ме прегърна силно на тръгване и така изпратена, продължих.

Докато преминавах през летището, вече сама, видях сред многолюдното и многопъстро множество една от другите фулбрайтърки от моята група. Тъничко момиченце с огромна кутия за чело и ококорени очи. Прекосих навалицата, докоснах я по рамото, тя се обърна стресната и изведнъж лицето й светна, чертите омекнаха: Така се радвам да те видя! Беше се объркала в лабиринта на гигантското летище, а нямаше време до полета си изобщо. Огледах се заедно с нея, видяхме правилната посока, помогнах й с багажа да стигне до лентата за по-бързо придвижване, прегърнахме се, тя хукна, аз се отправих в моята посока. Казах си: всичко ще бъде наред, и в мен една въздишка олекна.

Съпровожданията продължиха по целия път. На опашката за първия щатски полет един американец ме заговори и си говорихме, докато стана време да се качваме. А после, вече във Вашингтон, докато седях пред изхода за самолета и разглеждах купчината си документи (за да видя как се казва хотелът в Маями, в който в крайна сметка отивах), пред мен застанаха млади другоземни мъж и жена: И вие ли сте Фулбрайт? Бяха видели логото на организацията на купчината документи в ръцете ми. Така се запознах със Саджад и Хумайра от Бангладеш. Саджад стана един от най-близките ми приятели в Щатското време и благодарение на невероятното му чувство за хумор и нашите почти ежеседмични еженеделни телефонни разговори – животът между Калифорния и Ню Йорк беше възможен. Друго си е да има с кого да се посмееш с глас и от все сърце, когато хич не ти е смешно. Животът съвсем другояче изглежда, другояче се понася.

Маями на картата

Маями беше първата ми спирка преди Ню Йорк. Там прекарах няколко дни – за ориентационен семинар на Фулбрайт. Програмата, изисквания и очаквания, кое как протича, културни различия, специфики на Америка - социални и политически, дискусии, вечери, разходки, яхти под разветите листа на палмите. И ние: 140 човека от цял свят, до един спечелили престижната стипендия, всеки със своята собствена история, култура, страхове, надежди и темперамент. Зъзнехме в пре-охладените зали на университета, където се провеждаше ориентацията, почти се покривахме със скреж от студения въздух (след първата сесия всички бяхме с връхни дрехи, иначе не се живееше), а навън ни затискаше тежката влажна жега на този крайокеански град, и кожата за секунди се покриваше със ситни капчици, дрехите залепваха. Контрастите на Америка се заявиха отчетливо от първия ден.  Никога не разбрах тази американска страст към климатиците, макар че две години по-късно, когато ми дойдоха скъпи гости от България, установих с изненада в сравнението с тях, че съм посвикнала.

Маямските дни са ми в лека мъгла: бяха като отлагане за поемане на въздух преди всичко друго, което още предстоеше, и бяха заредени с твърде много впечатления за една междинна спирка. И все пак Маями ми подари едно ураганно посрещане и двама много специални човека. Човеците са Саджад от Бангладеш и Джулия от Германия. Саджад ме намери, както стана дума по-горе, на летището във Вашингтон заради логото на Фулбрайт, а Джулия - в мразовитите коридори на Маямския университет. Тя по-късно ми сподели, че ме е заговорила тогава, защото съм й се сторила симпатична. До живот ще съм благодарна за това! Джулия постепенно се превърна в най-близкия ми и важен човек в Щатите, а неуморното чувство за хумор на Саджад направи много дни и неща поносими.

Без моите Саджад и Джулия Америка нямаше да е същата, аз нямаше да съм същата, животът нямаше да е същия, тази история щеше да е друга. 

Ураганно посрещане

На излитане от България мислех за всичко друго, но не и за времето в Маями. Затова не знаех, че към бреговете на града приближава ураган, и вероятността той да удари челно беше съвсем реална. Разбрах го при кацането на самолета: в полусън, пребита от вълнения и от усещащия се като 97-часов полет от София през Франкфурт през Вашингтон до Маями, чух пилотът да казва нещо за атмосферните условия. Не го разбрах съвсем, бях концентрирана в това да събудя съзнанието си и да разбера къде са намирам.

Със Саджад и Хумайра взехме такси от летището до хотела. Навън ни зашлеви вълна тежък сгорещен въздух, напоен с влага, нажежен дъжд, размахван като камшик от ураганния вятър. Едва успяхме да затворим вратата на таксито, толкова упорито вятърът я искаше за себе си.

На рецепцията в хотела ни очакваха две писма. Едно за „добре дошли“ от Фулбрайт и едно – от управата на самия хотел. Второто беше далеч по-интересно. В него ни предупреждаваха за очакванията ураганът да удари Маями в следващите 12 часа и подчертаваха, че оставаме в хотела на своя собствена отговорност. В случай, че ураганът удари, продължаваше писмото, в хотела няма да има ток, а вероятно и вода. Асансьорите няма да работят, така че ще трябва да ползвате стълбищата. И понеже хотелът беше на брега почти до самия океан – една улица и един ред палми ни деляха, от управата на хотела ни съветваха, ако вълните станат твърде високи, да отстъпим от прозорците към вътрешността на стаите и да запазим самообладание.

Да, помислих си, и заспах непробудно.

Ураганът, който в онази нощ ни се размина, се казваше Fay (Фея). 

Бяла кожа

Нюйоркският ми престой започна с висок старт - публично зашлевен шамар с тесте вестници, от който ми отхвръкнаха очилата, а чашата с кафе излетя от ръката ми и не я видях никога повече. Кой като мен, а?

С Джулия се видяхме за пръв нюйоркски път на Union Square в първата ни след-маямска неделя. Не знаехме тогава, че ще превърнем това в традиция и, независимо от времето, почти всяка неделя ще се виждаме на този точно площад и оттам ще започват безбрежните ни разходки и разговори. И че точно на този площад Джулия ще избере да заснеме краткото (и за мен сърцераздирателно) видео за довиждане, което ми подари в последния ден от моето двугодишно нюйоркско приключение.

Тогава – в онази августовска неделя, всичко предстоеше. А ние седяхме на една пейка, огряни от слънце, отпиващи кафе от големи картонени чаши, разказващи си дните и преживяванията след като взехме всяка своя си полет от Маями. Беше ни добре: имахме се една друга в безбрежното нюйоркско море от чужди лица.

Между две глътки кафе видях с крайчеца на окото си един афро-американец, който обикаляше другите пейки. Говореше нещо не много свързано на висок глас, а хората по пейките се правеха, че не съществува. Дойде ред и на нашата пейка, той каза нещо, което не разбрах, и, защото смятах, че така е редно и някак си по-учтиво, отколкото да се правя, че го няма, му казах с най-кроткия си глас: Please leave us alone. И той си тръгна, а ние си продължихме разговора. Няколко минути по-късно откъм гърба ми ме зашлеви гигантски изневиделица шамар, придружен от цял фонтан думи и ругатни, от които стреснатият ми мозък регистрира само тези две: white bitch! От уплаха, болка и изненада скочих, хората наоколо се развикаха, очилата ми бяха хвръкнали, чашата с кафе от ръката ми също, както и цяло ято стари вестници, които, както осъзнах после, бяха проводника на гнева на онзи човек. Около мен се засуетиха хора, завикаха полиция, подаваха ми носни кърпи, очила, успокоителни думи. Едва в ретроспекция си дадох сметка, че човекът, който аз така учтиво (според мен) отпратих, се е оттеглил само, за да измисли как да ми отмъсти за неуместната проява на човешкост. И, намирайки старите вестници, се е върнал, за да ми даде заслуженото.

Добре дошла в Ню Йорк, помислих си вечерта на същия ден и ревнах с всичка сила.

..

Тази, преживяна от мен като бомбастична, случка имаше няколко странични ефекта.

На първо място, тя материализира моите неартикулирани отчетливо преди това страхове от този нов, невъзможен за помисляне наведнъж град. Дълбоко и тайно от себе си се чувствах сама, малка, уязвима и беззащитна в това море от чуждости, където абсолютно всичко беше ново и непознато. По-късно осъзнах, че това усещане идва от задължаващото „живея тук“ и това го прави съвсем различно от туристическото „тръгвам си всеки момент“. Да си някъде като турист е свързано с ваканционна радост, прехласване и склонност към експериментиране, но всъщност най-важното от всичко е знаенето, че, каквото и да се случи, в крайна сметка си отиваш в къщи. „Живея тук“ не предполага лукса да си тръгнеш и да си отдъхнеш другаде. Няма другаде.

Това чувство за уязвимост поостаря и поизбледня с времето и накрая съвсем го бях забравила, но в първите дни и седмици беше фон и сцена на всичко останало.

На второ място, много ясно разбрах, че има подобаваща причина никой да не говори с хората, които си говорят сами. В Ню Йорк има много такива самотници-скитници и всички други явно са свикнали, защото остават невъзмутими пред всякакви странности и се преструват, че всичко си е в реда на нещата, нищо не се случва и просто продължават да правят това, което си правят, все едно свят извън тях не съществува. Твърде много странности има в Ню Йорк, няма да му остане на човек здраво място, ако тръгне да обръща внимание и да проявява учтивост към всички (друг е въпросът дали Please leave us alone е учтиво, независимо от тона, с който е казано. Нюанси и адекватност на езика, колко много имаше да уча за вас!).

Освен това, за пръв път в почти тридесетгодишния си тогава живот осъзнах, че имам "бяла" кожа. И че това ме отличава от една част от света. Това се оказа интересно откритие, особено в едно пътуване до квартал Jamaica, за което ще разкажа малко по-късно.

И, съвсем не на последно място, този вестникарски шамар реши едно битово затруднение, което изпитвах през последните няколко дни. Очилата ми бяха започнали да ми правят малка раничка на носа, на мястото, където двете нелички се подпират в кожата. Нещо се бяха „разместили“ от презокеанското пътуване. Не знам дали отривистият шамар с вестник, или последващият полет, или последващото приземяване в добре поддържаната цветна леха им се отрази по този начин, но, в крайна сметка, някое от тези многозначителни събития ми намести очилата. Приех това буквално, а по-късно, като поотмина шока - и символично.

„Извинявам се от името на моя град“

Това беше репликата, която чух от трима американци, независимо един от друг, на които разказах моята шамарска история. И тримата ме изслушаха с внимателен потрес, след което казаха: I apologize on behalf of my city. И тогава, и сега все още се дивя на тези думи и на съзнанието, което ги „произвежда“. Защото, за да кажеш това, би трябвало да си даваш сметка, че 1) хората правят местата, и 2) носиш споделена отговорност. Т.е. и от теб зависи. И тогава, и сега не мога да си представя някой, в това число и аз, от софийските жители да произнесе такава реплика към чужденец, пострадал на територията на града ни. Най-много да кажем: съжалявам, че това ти се е случило. А това е почти съвсем малко по-различно от Извинявам се от името на моя град. Както би казал един мъдър приятел: разликата е в 400-те години подстригване на британската морава. Така де.

Първият човек, който ми се извини от името на Ню Йорк, беше Кени. Познавах Кени от един българо-американски проект, по който бяхме работили в София. Освен това, той беше моето спасение, в случай, че не се беше намерила квартирата, която в крайна сметка се намери (щеше да ме приюти за една седмица, мен и двата ми куфара).

С Кени имахме уговорка да се видим следобеда на същия ден, който започна с кафе и летящи очила под слънцето на Union square. Но аз не бях в състояние да се придвижвам из Ню Йорк, толкова ме беше стреснал и шокирал този инцидент. Не можех просто. Исках да се прибера в онази малка като кибритена кутия стая в Куинс, която трябваше да наричам „в къщи“, и да се скрия от този враждебен свят, пълен с луди мъже, ходещи с тесте вестници в ръка. Обадих се на Кени, за да отменя уговорката. Той позна по гласа ми, че нещо не е наред и само каза: Къде си? Ще бъда там след 15 минути, не мърдай.

Безкрайно съм благодарна на Кени за тези най-важни думи тогава, за това, че усети, без да е нужно да казвам, за това, че дойде веднага. И, освен, че чу моята история за „добре дошла“ и ме застреля с репликата: I apologize on behalf of my city, Кени направи още две добри дела онзи ден. Заведе ме в Central Park и ми показа една от най-красивите гледки в Ню Йорк. За да видя и другото лице на града, предполагам. Трябва да му се признае, успя да ми извърне погледа към хубавото. И също така ми каза, че без да ползвам метрото (което аз изведнъж се уплаших да ползвам след този инцидент), съм загубена, така че по-добре да се въоръжа с вяра, че всичко ще бъде наред, и да не бягам в измамното временно скривалище на такси-до-в-къщи. Първо много скъпо ще ми излезе и второ, много бавно ще ми излезе. При всички случаи, каза Кени, не можеш да си го позволиш. 

Емоционалните години

От известно време насам си мисля много за това как върху календарното се наслагва емоционалното ни време.. и как то е циклично и.. се повтаря, докато не видим повторенията и не направим нещо с тях..

Миналата година "видях" цикъла от края на октомври и ноември.. сега "виждам" и априлско-майския. Ето и днес - още едно си припомних, от тези, големите.. и това ме доведе тук.
- един гигантски семеен катаклизъм, който всичко размести и нищо повече не беше същото
- една голяма отривиста лъжа, всъщност две
- един човек си отива, сънувам майка ми как плаче и знам, преди да ми кажат
- един дългоочакван отговор идва и.. ме притиска до стената.. за дълго
Трудностите, които белязват. Гледам си белезите тия дни, и като че ли за пръв път, в струпването, виждам какво ги е оставило..

прошка

В деня за прошка си припомних, случайно или по-скоро не, един свой текст, писан отдавна и публикуван в електронното издание на Ах, Мария.. Слагам го по-долу.. Една кратка разходка по-късно си припомних цитат от великолепния "Рапорт пред Ел Греко" на Никос Казандзакис.. цитирам по памет: млад бях тогава, в ябълката на живота нямаше червей..

София, личен екземпляр

1. София на първите неща

Бях на 17. Идвах от град с около 5 000 души население, разположен в ъгъла на картата между Дунав и Черно море. В този град познавах всички улици и никога не се бях губила. Беше невъзможно да се загубя там, толкова малък и обозрим, познат и сигурен.

Прекарах първата си година в почти дву-милионна София непрекъснато озовавайки се на непознати места. Всяка улица беше непозната. Всяка сграда. Всяка градинка. И всяко загубване беше предпоследно.

Бях приета – студентка в Софийския университет. Последвах някакво интуитивно желание тогава, избирайки сравнително новата и все още неясна специалност „Културология”. През 5-те години на следването си упражнявах всякакви варианти на обяснения какво е това. Какво учиш? О, КУРОРТОлогия? Свързано ли е с туризма? Сигурно е много интересно... Умът ми не го побираше. Да измислиш нова дума само и само да направиш непознатото по-близко по звучене. Както и да е. За друго исках да разкажа.

За София на първите неща. Всъщност не беше трудно за този град да ми предложи цели камари от нови неща.. Бях току-що завършила училище. За първи път се отделях от семейството си. За първи път живеех с непознати хора – в първите квартири. Идвах от просторна къща с 6 души в пълен състав, плюс котка и куче, огромен двор с всякакви зеленини и цял отбор плодни дръвчета. София ме посрещна със стая за трима в Студентски град и една преградка на гардероб за мое ползване. На 5-тия етаж на блок 51 чувах, когато в съседната стая си дърпаха пердетата, толкова тънки, почти хартиени, бяха стените.

На тръгване от родния град за първи път видях всичко, което притежавам, надлежно подредено и запечатано в кашони и чували. Спретната купчина. Напомни ми за сцена от отдавнашен филм, в който героинята седеше върху куфара си на тротоара, а до нея – една лампа с абажур и една кошница книги. Моята купчина беше нагледен урок по сбогуване. Нямам отчетлив спомен. Само за трескавост и тревожност. Цяла нощ пътуваме за София с микробуса на семеен приятел, умълчали сме се след първоначалната суетня, а отзад кашоните се сурнат и пеят по дупките и завоите.

За първи път ползвах градски транспорт, за да стигна от Централна гара до Университета и после от Университета до Студентски град. Установих колко ми е непривично чужди хора да застават толкова близо до мен. На дистанция, която доскоро беше само за близките и роднините, стъпваха непознати. Бавно, но повсеместно, градът превземаше пространствата ми, подменяше навиците, изпитваше способността ми да се удивлявам, да приемам, да се променям. Учех се да пресичам на светофари – нямах никакви рефлекси на пешеходец в развълнуван град. Моето детство беше преминало в игри на улица, по която минаваха по няколко коли дневно. Отчетливо помня как някъде в първите седмици след пристигането ми в София, случаен човек ми спаси живота, втурвайки се към мен и издърпвайки ме буквално изпод носа на един дрънчащ и фучащ трамвай. Толкова бях зашеметена от всичко. Не чувах, не виждах, сетивата ми отказваха и инстинктите ми за самосъхранение не бяха по местата си. Да си плащам сметките. Да готвя. Да разпределям месечния си бюджет. Да се ориентирам в непознати пространства. Да се ориентирам в непознати хора. Да общувам с непознати. Само непознати – всеки ден. Отвсякъде. Да се грижа сама за себе си. Не съм сигурна, че бях готова. Не съм сигурна, че има друг начин да станеш готов.

София на първите приятели, които не живеят на моята улица, родителите ни не са стари познайници, не са роднини и не сме учили в един клас в училище. И нищичко не знам за тях, освен каквото те решат да ми кажат, покажат. София на грешните преценки за хората, на светлите наивности. На мъжа, който ме откарва с колата си с дипломатически номера в друга посока и аз едва се изскубвам от ръцете му на вратата. Намирам в джоба си пъхнат един от арабските му сладкиши. Истински бил. Били му ги пратили с колет роднини. Изхвърлям го в първата кофа за боклук, без да го погледна. Уча урока си по по-трудния начин.

София на първата голяма раздяла. Бяхме издържали критичното за повечето двойки изпитание на преместването – аз от моя си град, той от неговия. Аз пристигам първа, после той, напускам общежитието, сменяме квартири, вземаме си котка от клоните на едно февруарско дърво, две години по-късно и собствено жилище, избираме точно това, защото аз влизам и още с влизането разбирам – ето на този стол срещу прозореца, от който се вижда Витоша, искам пак да мога да седна. Той се страхува от мен, когато му обръщам гръб. Иначе се страхува за мен, защото често се губя из София. И аз се страхувам за себе си. В края на шестата ни година заедно, сънят се появи. Седмици наред сънувах как събирам багажа си и подреждам кашоните и куфарите в коридора – около входната врата. Извисяваха се над мен като тъмна, безформена планина. Стоях вцепенена в съня си и не можех да отворя вратата. Не знаех накъде води. Имаше ли стълби зад нея, нямаше ли. Беше ме страх. Събуждах се и още ме беше страх.

Един ден наяве излязох. Той ме молеше да остана. Да се върна. Не се върнах. Не знаех къде отивам. Само знаех, че мястото ми не е там. Не е там.

Един детайл от деня на излизането е като татуиран в паметта ми. Багажът е свален, заминаването неизбежно. Аз му връщам ключовете за апартамента. Той настоява да ги задържа. Отказвам. Тръгвам си. Той хуква по мен. Натъпква ключовете дълбоко в последната чанта с багаж в ръцете ми. В онзи момент ми е по-важно да си тръгна, отколкото да влизам в разговор отново. Ключовете си тръгват с мен. Остават с мен.

Години наред живях спокойна, че има къде да се върна, да си отключа и да вляза. После се успокоих. Разбрах, че единственото сигурно място на този свят не е извън мен, а вътре. Когато разбрах това, изхвърлих много от талисманите на миналото. Ключовете също. По много и най-различни начини ми олекна.

2. Бездомникът

Една вечер – беше късно, с мъжа, с който живеех тогава, се бяхме скарали. Без крясъци, но грозно, дълбоко. Имах нужда от въздух, имах нужда да дишам. Излязох. Живеехме близо до книжния площад „Славейков”. Пресякох „Раковска” и просто седнах на една от дървените му пейки. Беше студено, въздухът рядък, малко преди полунощ. През деня този площад целия диша и трепти – толкова е пълен с всякакви книги и всякакви хора. Сега обаче книгите ги нямаше. И хората ги нямаше. Пейките до една бяха празни. Само аз и уличните лампи.

Не съм сигурна колко време съм стояла, когато го видях да се приближава. Беше скитник – личеше му. Не исках да идва. Но той идваше. Поиска ми огънче – тогава още пушех. Поиска ми цигара. Дадох му и двете. Знаех, че поне една цигара време сега ще иска да си говорим. Мъж на около 50 години. Може би малко повече. Не знам. Със скитниците и бездомниците никога не съм сигурна. Започна да говори. Първо както си стоеше прав, но постепенно се отпусна и седна до мен на пейката... Аз съм толкова изтощена от събитията в собствения ми живот, толкова зашеметена от тази внезапна близост, че не мога да събера сили да го прекъсна. А той ми заразказва живота си. Жена му, която го напуснала... Как тя си отишла, а той постоял-постоял в празното жилище. Ставало му все по-празно. От ден на ден като че ли повече празнота се наслоявала. И не издържал. Заключил. Тръгнал. Дошъл в София. Спял по пейките. Имал една-две любовници. Понякога го прибирали. Понякога не.

Имах своя драма онази вечер – нямах уши за чуждите и само исках да се махне. Усилваше чувството ми за самота. Посред нощ, говоря си с един бездомен човек на пуст площад. Какво може да е по-самотно от това?

Човекът замълча. Размърда се, приближи се още. Аз се притесних. Исках да си тръгна, но някак.. без да го обидя. Все пак нищо не ми беше направил. Беше самотен, говореше му се. И тогава той каза: Имам апартамент в Правец. На мое име. Седи празен. Не е голям, но мебели си има. Не съм го давал под наем. Не ми се връща там. Не ми трябва. За какво ми е. Ама ключовете са у мен. Ако нямаш къде да отидеш – ето давам ти ги. И адреса ще ти напиша. Пари няма да ти искам. Нищо няма да ти искам. На мен нищо не ми трябва.

Погледнах го – подаваше ми връзка ключове.

Един скитник току-що ми беше предложил да ме приюти. Доплака ми се. Сигурно в неговите очи изглеждах по-бездомна и по-окаяна и от него самия.

Тогава, както си стоях в рехавия поради уличните лампи мрак и гледах ръката му с ключовете, разбрах. Трябваше да се погрижа някак по-другояче за себе си.


3. Тръгвам, връщам се, джобовете ми пълни

Поради работата си пътувам много из страната. Ту тръгвам от София, ту се връщам в нея. Понякога ми липсва, понякога се радвам, че се отдалечавам.

Помня много срещи и много разговори с хора в този град. Много близки приятели, или пък случайни хора, срещнати на неочаквани места. Но два от най-важните разговори на изминалата година се случиха извън София. И всеки един от тях, по свой си начин, мe спаси.

Беше късна вечер, късно лято. Град на юг, малък, тих, спокоен. Хората се разхождаха бавно, времето също. Вече беше тъмно, липите тежаха от миризма, жегата още опиваше и лепнеше. Седяхме близо, през последните няколко часа, прекарани заедно, бяхме се приближили в думите си съвсем. И тогава той каза: Ако бягаш от нещо вътре в теб, няма как да избягаш в някой извън теб... Замълча за миг, посегна и си запали цигара. Това, което можеш да направиш, е да останеш насаме със себе си за дълго време. Да се погледнеш. Да си поговориш. Надълбоко да се вгледаш. Понякога ще се случи да скимтиш от самота. Да дращиш въздуха. Да се прегъваш. Това, което ще те изправи, е да се срещнеш лице в лице. Да се научиш да живееш със себе си. Да започне да ти харесва. Да се зарадваш. Радостта да трае.

Толкова е просто. Толкова е трудно.

..

Родопите бяха през същото лято, около месец по-рано. Няколко дни вече пътувах служебно, когато една вечер ми се обадиха по телефона, че мой близък човек си е отишъл. Внезапно. Бях на другия край на страната, посред една планина, затворена в една хотелска стая. Времето до сутринта ми се видя безкрайно стръмно и безкрайно далече... Преди да тръгна обратно към София, имах още една служебна среща на другия ден. Трябваше да премина някак през нея. На сутринта вече можех да дишам, бях поспала последните два часа. Само очите ми бяха подути. Дълъг душ. Облякох се, сложих си възможно най-непроницаемото лице, поех дълбоко въздух, излязох от стаята. Помня, че вървяхме, водих незапомнени разговори, времето минаваше. Изведнъж се оказа, че няма как да се продължи по асфалтираната улица, трябва да се мине напряко – по пътеката, през мокрите от росата треви. Събух обувките с токчетата, запретнах крачолите на панталона, около мен мокра мащерка и други непознати зеленини, пчели, пеперуди и песен на птици. Пътеката стигна малка полянка. На полянката една смалена от годините много възрастна жена, един още по-възрастен мъж и една крава. Жената ме заговори – там непознати хора едва ли често минаваха. Не помня какво си казахме. И ей така – от нищото, тя идва при мен, хваща ме през лакътя, потупва дланта ми с грапавата си ръка и казва: Да знаеш, мойто момиче, на човек понякога малко хляб и малко водица му трябва, за да е щастлив.


4. София на повторенията

(Няколко години по-рано)
Вървях по моста „Чавдар” в посока от кв. Хаджи Димитър към центъра на града. Бях облечена цялата в черно. Струва ми се, че ако затворя очи, и сега мога да се видя: черен панталон, черна блуза, късо черно яке, черна раница, черни равни обувки. Беше началото на март, около осем сутринта, движението в София набираше сила, около мен свистяха коли. Аз трябваше да бъда в някой от преминаващите тролеи и да отивам както всички тези хора на работа. Но не отивах. Имах едно единствено бяло петно по себе си – стисках в ръка бяла хартиена носна кърпа, плачех. Мостът „Чавдар” е доста неприветливо парче от софийския пейзаж, особено ако се минава пеш – нищо чудно, че други освен мен нямаше. А може и да е имало, просто аз да съм нямала очи за тях. Онази сутрин цялата бях изпълнена отвътре само от една гледка и за нищо друго място не беше останало. Няколко отчетливи дупчици в средата на петно като мътна синина. И още няколко отчетливи дупчици в средата на друго петно като мътна синина. Игли.

Вървях по моста „Чавдар”, без да знам този мост кои две части на живота ми свързва. Еднопосочен ли е. Колко точно съм жива.

Няколко дни по-късно се върнах.

Тръгнах си.
Върнах се.
Тръгнах си.
Разбрах, че тази битка не е моя.
Тръгнах си.

Помня как си повтарях – защо все на мен, защо пак на мен, какво съм направила, защо... тези думи по много пъти, примесени с хлипове и неудържимо треперене на тялото. Сега, години по-късно, знам, че тези въпроси до един са погрешни. До един са погрешни. Тогава нямаше как да знам. Не знаех какво да питам. Не знаех, че според както зададеш въпроса, такъв ще бъде и отговора. Не знаех.

..

(Няколко години по-късно)
Понякога ни се случват неща, които изглеждат все едно да се повтарят. Не са съвсем същите. Сюжетът е същият, детайлите са различни. Като в игра, в която имате 20 сламки и задачата ви е да направите къща. Къщите накрая са различни, материалът обаче е същия. Крайният резултат и той. Къща. Имате прекрасна връзка. Обичате се. Правите покрив от сламките. За вас. С любов. Започвате да живеете в къщата. Имате си прозорец, който гледа към изгрева. Може би дори два прозореца. Комин за уют и котка на прозореца за разкош. Не минава много и нещо се счупва. Ранявате се дълбоко. Заравяте всичко. Един ден заровеното избухва в лицата ви. Сламки хвърчат наоколо. Къщата се сгромолясва. Боли. Не знаете откъде ви е споходило. Отвън ли дойде, отвътре ли. Помита ви порой от емоции, парчета надежда и други отломки. Като ви минат синините и ви пресъхнат очите, вдигате няколко сламки от земята. Започвате наново. Същото. Строите къща.

Само от време на време ви полазва смътното чувство, че нещо се повтаря. Че този филм вече сте го гледали, че в тази къща вече сте били.

Така бях. Години наред. Години с един и същ човек. После с друг един и същ. После с друг един и същ. Като ги погледнах един ден – всичките си приличат. Не хората. Не те. Времето ми с тях. Аз.

И тогава накацаха по мен спомените за онези филми. Все вариации по темата: героят се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещо ужасно, той е съкрушен, лута се насам, лута се натам, докато не заспи от изтощение. На сутринта се събужда, денят му е съвсем нормален, изневиделица – случва му се нещото ужасното, той разбира, че не е сън, а повторение, пак се лута, пак заспива от изтощение. Събужда се, денят му е съвсем същия, той знае, че нещото ужасното ще се случи, опитва се да го предотврати, не успява, то се случва, лута се, заспива.... И така много дни – едни и същи. Героят променя нещо, променя друго, променя, опитва... Ужасното събитие все пак се случва. Докато накрая… Накрая той разбира, че всъщност това, което трябва да промени не е извън него. Че той е единственото, което неизменно се повтаря... Не може да ти се случва все едно и също, ти да си оставаш същия, и да искаш твоят собствен филм да се развие различно. Не може. Трябва да напишеш сценария, наново. Трябва да напишеш себе си, наново. Да се промениш. Да си простиш. Да простиш на другите. Да простиш на повторенията. Да ги оставиш на мира. Да продължиш напред.


5. Малка лятна история за лека нощ

… тя се случва по никое време, в един много притъмнял софийски парк, на гърба на църквата „Св. Седмочисленици”. По дърветата птиците вече се приспиват. Хората са се разотишли. А петгодишният син на една много близка приятелка тича с всичка сила към мен и вика: Гледай! Гледай! Ще ти направя падаща звезда! и хвърля един голям почти колкото него плюшен мечок в сгъстения летен въздух. Мечокът се откъсва от ръцете му, завърта се високо, полита обратно, момчето го хваща, когато е почти до земята, прегръща го, миг по-късно ми го подава сияещ и казва: За теб е.

Пожелай си нещо.

Костас Монтис

открих го случайно, и книгата му е до леглото ми оттогава.. ето три, например, за паметта:

Паметта
Казвам ви: напразно търсите за някакви критерии.
Няма такива. Съвсем безотговорно трие,
съвсем безотговорно съхранява,
съвсем безотговорно подчертава.

--

Към паметта I
Ние тези неща ги преживяхме,
ти ако искаш помни ги,
ако искаш недей!

--

Памет I
А тя наведена над ръкописите си,
а тя наведена над фалшификациите си.
Хич и не слуша какво й говориш.