припомняне на Индия

[намерих бележките си от Индия.. и ми се прииска да ги споделя.. по това време миналата година още се усещаше в кожата ми мирис на техни подправки и избледняваха следите от къна по ръцете ми..]

18-ти декември, 7:40 сутринта

Да, колкото и невероятно да ми изглежда.. аз съм в New Delhi, Индия. Днес е втората ми сутрин тук. Събудих се.. навън се чуваше (още се чува) непознат хор на птици и нещо, което ми се струва като "писукане" на маймуни. От другите стаи се чуват гласове. Първо помислих, че Р. и майка й си говорят.. но по-вероятно е домашната прислужница да е дошла и единият глас да е неин..

Множество нови неща. Нови и различни.

Да започна подред? ;)

Преди да излетя от София, на летището усетих.. тръпката на приключението :). Това, за което Никос Казандзакис говори: В главата ми отново повя вятърът на странстването; докога този вятър ще вее в главата ми? Да даде Господ, докато умра! Каква радост е само да се откъсваш от сушата, да заминаваш! Да срязваш въжето, с което си вързан за сигурността, да заминаваш! Да гледаш назад и да виждаш как планините и любимите ти същества се отдалечават. И с този цитат пъхнат в джоба за кураж се качих в самолета.

Три излитания и кацания по-късно - София -> Букурещ -> Доха (Катар) -> Делхи.. ето ме в Делхи.

На третото прекачване вече съм много, много изморена, заспивам.. Събудих се като наближи време за кацане, тогава видях, че в самолета от Доха до Делхи бяха пътували предимно "други" хора.. много слаби и дребни, много мургави, няколко много възрастни мъже и жени в черни дрехи, забулени и закачулени, приличат на стафиди, наметнати с изглеждащи мръсни и с неопределим цвят "хавлии".. притесни ме усещането за непознато, което ме повя от тях..

Вече съм отчетливо малцинство - по кожа, ръст, коса, дрехи и.. всичко.. различна сред пътниците повечето мургави и другоземни (сега като се замисля, те по-скоро са си били "тукашни", а аз другоземна, но.. тогава така го усетих).

Преди да кацнем, един от стюардите напръска обилно по цялото протежение на самолета с дезинфектант. Пилотът го анонсира с: "we have to, we apologize for the inconvenience". И стюардът с широка усмивка мина с големия спрей.  И без това си донесох страхове за болести и бактерии, които прихванах след всички разговори с хора идвали насам и неидвали...предпочитам да бях проспала този момент ;).

Първи впечатления: на митницата, над служителите от паспортен контрол... поредица от гигантски (горе-долу колкото един едър човек) ръце, в различни мудри... допускам, част от тях, благославящи... После: мъжката и женската тоалетна на летището са обозначени с "фото-тапет" на цяла стена. Зачудих се дали, ако не отговарям изобщо на изображението, все пак мога да вляза ;)

Р. ме посрещна на летището. Безкрайно се зарадвах (и, признавам си, си отдъхнах) да я видя - едно познато лице сред този непознат свят.

Навън от летището първото, което виждам, е.. прах. Въздухът е много, много прашен и.. "видим" - с лек жълтеникав отенък. Всичко е покрито с прах, всичко, и цветовете изглеждат по-мътни някак.. прахът придава на всичко отенък на нереалност.. и хората, необичайно топлото (по моите декемврийски критерии) време, растенията.. всичко се слива в морето от прах.. Вдишвам-издишвам чуждостта.

Р. е поръчала такси. Колата е стара, в по-добрите си години е била черна на цвят, шофьорът е с чалма, по предното стъкло висят всякакви дрънкулки.. вливаме се в потока от прах и клаксони. Непресекваща какофония, движението е от ляво, като в Англия, но всъщност е от всички посоки ;). Много рикши, моторизирани (auto-rickshaw) и не, всякакви модели и форми велосипеди, мотопеди, мотори и разни неузнаваеми превозни средства, накачулени в някои случаи с един, но най-често - с безброй пътници и всевъзможни представими и непредставими товари..

Сетивата ми са малко притъпени от пътуването, умората, различното, новото, да видя Р. след повече от година.. (след като наистина се бях сбогувала с нея "като за последно" в Ню Йорк), хаотичността наоколо, звуците, и всичко... и не разбирам съвсем как и кога пристигаме. Пред къщата на майката на Р., където ще отседна, расте високо палмово дърво.

Първият човек, когото виждам в къщата, се оказва домашната прислужница.. Р. ми обеснява, че е масово за хората от средната класа да имат домшана прислужница, шофьор, детегледачка и градинар.. И че те дори нямат шофьор (детегледачка също, но просто защото Р. и сестра й са вече големи)! Също разбирам, че е лесно да ги разпознаеш (след първите дни и на мен ми става лесно): те са от по-низша каста, по-дребни заради постоянното недохранване, по-зле облечени, мноого слаби и клечести, и в много от случаите - с доста по-тъмен цвят на кожата..

Домашната прислужница приготвя люти питки - роти - за закуска. Хапваме с домашно кисело мляко, докато Р. ми обеснява как в къщата се ползва за готвене само минерална или преварена вода, вероятно предусетила моите притеснения на чужденка, google-вала съвети за пътуващи до Индия... Внезапно в кухнята настава суматоха - оказва се, че една маймуна е влязла през прозореца и е откраднала връзка банани. В момента, в който ние с Р. отиваме, маймуната седи най-невъзмутимо на перваза, на два метра от всички нас, захвърля нахапан и недояден банан, подхваща втори и, докато го бели с отсечени движения, Р. ми казва, че маймуните могат да бъдат много агресивни, затова е по-добре да ги оставиш да вземат, каквото са си наумили, отколкото да рискуваш да ги предизвикаш...

Това маймунско "събитие" пренасища сетивата ми, повече не мога да поема и.. заспивам за няколко часа.

Добре дошла в Индия, казвам си, докато се унасям.

сърца

Тази сутрин се събудих със спомена как в една студена вечер в мраморната къща на моята приятелка-индийката през декември 2011 нейната четиригодишна племенница ми нарисува четири сърца. Подавайки ми рисунката, малката Гитика каза: If one of them gets broken, you will still have three more to live with.

Кръгла разходка

От известно време много ми се пише тук. Усещането е.. като гъдел. Не се беше появявало близо две години и така го бях забравила, че не го разпознах в началото. Но гъделът упорстваше, и като се улових да съчинявам наум неща, които бих казала тук, вече нямах съмнения. И тази вечер, като потече пак.. и - ей ме на. 


Този път - без никакви обещания. Че от последното неспазено обещание (за 365-те дни/думи) още ми е малко кално като се сетя.


Тази вечер след работа имах неустоима нужда от "въздух".. Аз работя в почти изцяло виртуална среда, което на практика означава, че около 90% от времето ми минава в това да си говоря/пиша/"срещам" с хора, които телесно не са тук и вероятно никога няма да бъдат. В други времена това спокойно би могло да бъде дефиниция за лудост, но ние сме в нашето си време, така че.. разтегнали сме понятието за нормалност в множество посоки. При всички случаи на мен често виртуалността ми идва в повече, и тогава имам нужда от "тукашна реалност", най-добре - от хора и/или дървета. И днес така, и вместо да си остана в къщи като се прибрах, смених обувките и хукнах към парка. ("Взех автобуса до парка" би било по-правдоподобно, но все едно, хукването е емоционално по-вярно;). 


И там, на първия завой с бърза крачка по алеята, вдишвайки дълбоко аромата на прясно окосени треви, билки и цъфтящи липи, се сетих за кръглите разходки в Делхи.. и така, без да се усетя, се озовах "тук" и заразказвах за едно малко парченце от преживяването ми в този невъобразим град, където бях за кратко през декември'11.. И една сутрин направих същото, което направих тази вечер. Оставих всичко и тръгнах бързо по алеята. 


Бях отседнала в къщата на майката на приятелката, заради която прелетях океана.. течаха бурни (всякак бурни) приготовления за сватбата й. Онази сутрин къщата стана тясна за множеството хора, неща, задачи, разговори, списъци с гости, пликове със златисти орнаменти, сладкиши, сарита, уговаряне на менюта и какво ли още не.. и аз се измъкнах през една пролука навън. Сетих се за мини-парка, в който Р. ме беше завела първата вечер.. и тръгнах натам. Пространството в Делхи не стига за всички човеци, които го обитават, допускам затова и парковете са малки.. или поне тези по кварталите. Паркът в квартала на Р. имаше една основна алея - опасваща го като пръстен, кръгла алея. Р. ми каза, че това е много масово в Индия, защото хората практикуват тукашната разновидност на джогинга/фитнеса - разходките в кръг по алеята... Към това се бях запътила аз онази сутрин - към кръгла разходка, с която някак да изляза от "тясното"... 


В парка имаше десетина човека, повечето мъже на средна възраст, една-две жени, всички съсредоточени в стъпките си, обиколка след обиколка, тихи и сериозни, не поглеждат наоколо си, освен ако не се появи някоя европейка, различна по всичко, да им размъти пейзажа.. но и на нея спират да й обръщат внимание след четвъртата обиколка, явно и тя е дошла за същото, нищо, че върви в обратната посока, какво да я правиш - заблудена чужденка... 


Беше много особено усещане, темпото се забързва след първите десетина обиколки, после все едно ъглите на градината се окръглят и тя леко се вдлъбва в средата, като фуния, напомня на активна медитативна практика, увлича те унес, забравяш за света извън... докато не решиш, че - стига толкова!, и фунията те изплюва на улицата... а там гъмжилото те сепва, шумове и миризми се сменят светкавично, и преходът е рязък, но само така възможен..


И тази вечер беше подобно. Без усещането за вдлъбване на пространството, с различни, разбира се, миризми и шумове, и количество кожа на показ (немислимо в Индия, както за мъжете, така и - особено - за жените).. но радостта от движението беше подобна и паралелността на световете в мислите - съвсем естествена..


А кръглата разходка от заглавието, освен съвсем буквална, каквато я току-що разказах, е и метафорична, продължила около две години.. но за тази втората - може би следващия път.