понеделник, 18 юни 2012 г.

Кръгла разходка

От известно време много ми се пише тук. Усещането е.. като гъдел. Не се беше появявало близо две години и така го бях забравила, че не го разпознах в началото. Но гъделът упорстваше, и като се улових да съчинявам наум неща, които бих казала тук, вече нямах съмнения. И тази вечер, като потече пак.. и - ей ме на. 


Този път - без никакви обещания. Че от последното неспазено обещание (за 365-те дни/думи) още ми е малко кално като се сетя.


Тази вечер след работа имах неустоима нужда от "въздух".. Аз работя в почти изцяло виртуална среда, което на практика означава, че около 90% от времето ми минава в това да си говоря/пиша/"срещам" с хора, които телесно не са тук и вероятно никога няма да бъдат. В други времена това спокойно би могло да бъде дефиниция за лудост, но ние сме в нашето си време, така че.. разтегнали сме понятието за нормалност в множество посоки. При всички случаи на мен често виртуалността ми идва в повече, и тогава имам нужда от "тукашна реалност", най-добре - от хора и/или дървета. И днес така, и вместо да си остана в къщи като се прибрах, смених обувките и хукнах към парка. ("Взех автобуса до парка" би било по-правдоподобно, но все едно, хукването е емоционално по-вярно;). 


И там, на първия завой с бърза крачка по алеята, вдишвайки дълбоко аромата на прясно окосени треви, билки и цъфтящи липи, се сетих за кръглите разходки в Делхи.. и така, без да се усетя, се озовах "тук" и заразказвах за едно малко парченце от преживяването ми в този невъобразим град, където бях за кратко през декември'11.. И една сутрин направих същото, което направих тази вечер. Оставих всичко и тръгнах бързо по алеята. 


Бях отседнала в къщата на майката на приятелката, заради която прелетях океана.. течаха бурни (всякак бурни) приготовления за сватбата й. Онази сутрин къщата стана тясна за множеството хора, неща, задачи, разговори, списъци с гости, пликове със златисти орнаменти, сладкиши, сарита, уговаряне на менюта и какво ли още не.. и аз се измъкнах през една пролука навън. Сетих се за мини-парка, в който Р. ме беше завела първата вечер.. и тръгнах натам. Пространството в Делхи не стига за всички човеци, които го обитават, допускам затова и парковете са малки.. или поне тези по кварталите. Паркът в квартала на Р. имаше една основна алея - опасваща го като пръстен, кръгла алея. Р. ми каза, че това е много масово в Индия, защото хората практикуват тукашната разновидност на джогинга/фитнеса - разходките в кръг по алеята... Към това се бях запътила аз онази сутрин - към кръгла разходка, с която някак да изляза от "тясното"... 


В парка имаше десетина човека, повечето мъже на средна възраст, една-две жени, всички съсредоточени в стъпките си, обиколка след обиколка, тихи и сериозни, не поглеждат наоколо си, освен ако не се появи някоя европейка, различна по всичко, да им размъти пейзажа.. но и на нея спират да й обръщат внимание след четвъртата обиколка, явно и тя е дошла за същото, нищо, че върви в обратната посока, какво да я правиш - заблудена чужденка... 


Беше много особено усещане, темпото се забързва след първите десетина обиколки, после все едно ъглите на градината се окръглят и тя леко се вдлъбва в средата, като фуния, напомня на активна медитативна практика, увлича те унес, забравяш за света извън... докато не решиш, че - стига толкова!, и фунията те изплюва на улицата... а там гъмжилото те сепва, шумове и миризми се сменят светкавично, и преходът е рязък, но само така възможен..


И тази вечер беше подобно. Без усещането за вдлъбване на пространството, с различни, разбира се, миризми и шумове, и количество кожа на показ (немислимо в Индия, както за мъжете, така и - особено - за жените).. но радостта от движението беше подобна и паралелността на световете в мислите - съвсем естествена..


А кръглата разходка от заглавието, освен съвсем буквална, каквато я току-що разказах, е и метафорична, продължила около две години.. но за тази втората - може би следващия път.

1 коментар:

Анонимен каза...

Обичам думите ти... вчера разказвах за тях...