Беше точно полунощ, когато излязох от станцията на метрото. Сега, на границата между два дни, се обръщам назад и виждам:
- Радостта от великденските яйца, които тази година не боядисвах сама. Хляб със стафиди, почти-заместител на козунака, който не успяхме да намерим.
- Руската църква "Св. Николай Чудотворец" на 97-ма улица (at Madison); ах-вам като влизам. Светла, светло-синя, златна, прекрасна и някак.. въздушна. Приглушен руски говор; усещане за празничност и познатата миризма на тамян и родно. Великденските им хлябове са различни от нашия козунак, наричат се "кулич" и приличат на огромни цилиндрични тъмнокафяви бухти, с бяла глазура и облак шарени шоколадови пръчици. Рускините си покриват косите с шалове преди да влязат в църквата, но аз не съм и сега ми личи.
- Шекспировата градина в Central Park и невъобразимите кадифено-розови цветове на магнолиите, по-големи от юмрука ми.
- Усещането за спиране на времето в многоетажната денонощна библиотека на NYU; постепенното избистряне и подреждане в изречения на мислите за дипломната ми работа. Тръгвам си, макар да ми се остава още - концентрацията ми е по-лесна в място, където всички са дошли да четат/пишат. Освен това обичам присъствието на толкова много книги, видими и невидими. Но познавам тревогата, с която се прибирам, когато съм сама по малките часове и гледам да си я спестя, доколкото мога. Година и половина по-късно е поизбледняла, но все още нощем съм повече чужденка, отколкото денем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар