още декември

Гледам сакото, закачено от външната страна на вратата на гардероба. Оставих го там преди няколко часа, уж докато си оправя багажа и изпразня куфарите. Още е там. Всъщност не гледам него. Гледам закачалката, на която съм го „облякла”. Закачалка-еднодневка, от химическото на съседната пряка. Цялата е облепена с хартия, на която с огромни сини букви в комбинация с червено сърце пише: we ♥ our customers.

Тази вечер дочетох 18 % сиво на Захари Карабашлиев. Откакто пуснах книгата на леглото до мен, не мога да откъсна поглед от закачалката, на която пише, че Америка ме обича. Нали и аз съм от нейните customers. И аз като всички останали. Дори може би повече, защото съм чужденка и не съм дошла да остана. Аз и всички като мен сме клиенти, гост-клиенти. Америка ни обича и ни го казва в прав текст от закачалките на химическото.

Но не е само това. Америка не просто ни обича. Тя ни засипва с благодарности. Гледа ни в очите, докато си плащаме сметките, и ни благодари от всеки найлонов плик в магазините, в заведенията за бързо хранене, благодари ни от касовите бележки при всяко използване на кредитна карта и изобщо от всичко, за всичко. Thank you for your business. Америка е учтива, голяма, добре възпитана, винаги се интересува как сме, никога не се интересува, ако не сме добре, така са я учили, ако не в къщи, то със сигурност в тренингите за customer service.

Някога, много отдавна, във времето, когато не можех дори да се сънувам от тази страна на океана, съвсем случайно и съвсем невинно прочетох „Америка” на Бодрияр. От цялата книга помня свистенето на вятъра при безкрайните часове шофиране в пустинята и едно единствено изречение. Изречението, с което „Америка” започва. То гласи: Tази страна е безнадеждна.

От онзи август, в който слязох с привидно спокоен поглед на едно от летищата в Ню Йорк, докато в мен с бясна скорост избуяваше една широколистна гора страхове от неизвестното, до момента, в който подреждам тези думи една след друга, приплъзвайки пръсти по меката клавиатура, изминаха шестнайсет месеца.

Шестнайсет месеца по-късно още ме е страх от това изречение, което без да искам си припомних на летището в София, гледайки как изпращачите ми се отдалечават. Пропъждам го всеки път, когато се промъква всред мислите ми. Махни се от мен! Къш! Тази страна е безнадеждна.

Коя страна?

тъги посред декември

денят трябваше другояче да протече, но той не. снощи гледахме източни пиеси на фестивала на бг киното в ню йорк. камен калев също беше там, харесах много усещането за топлина и истинско, което повя от него. бях слушала за филма от приятели, гледали го в софия, знаех, че е хубав, бях чела малко тук-там по блоговете, но явно съвсем недостатъчно, защото не знаех за сюжета, нито за главния герой, нито за нищо. и отидох съвсем неподготвена, може би заради това - беззащитна. и някъде бръкна в мен този филм, не знам какво ми направи. разтъгувах се по софия, по местата и хората й, по любимите улици, по жаргона, по асансьорите.. върна ме в мои истории с други краища. замисли ме за отрязъците от времена, в които съм била като холограма и душата ми е била оставена в хладилника. за ярките отчетливи моменти на сгъване в точица. и тази песен на насекомикс и тя. инжектирай ме с любов.

спомних си как първия път, когато отидохме да слушаме насекомикс на живо в червената къща, аз изобщо не исках да съм там. по причини, нямащи нищо общо с музикантите, но имащи някак общо с филма. онази вечер си взех набързо два поредни коктейла със странни цветове, обърнах гръб на всичко, седнах в един от ъглите на развълнуваната от многото хора зала, облегнах се на купчина якета, натрупани на пода, скрих се в тях и.. заспах. избягах. в краката на всички. сгъната в точица.

себесъхранително бях забравила.

думите на вечерта: книги, неясноти, намирам

подреждам книгите си тази вечер (в нова квартира, тъкмо сдобила се с шкаф за тях).. и се зачитам, разбира се ;) от малка много обичам така.. скоростта на подреждането значително намалява, но пък си намирам всякакви неща.. като например, източниците на неяснота в един от "учебниците" ми за първия семестър.. много навреме ми идват - тъкмо съм нагазила в неяснотата навътре.

ето ги:

sources of ambiguity
- we are not sure what the problem is
- we are not sure what is really happening
- we are not sure what we want
- we do not have the resources we need
- we are not sure who is supposed to do what
- we are not sure how to get what we want
- we are not sure how to determine if we have succeeded

[reframing organizations, bolman & deal, p. 27]

носталгии по детството: вкусове

[стратегия за стопляне на студен и дъждовен ноемврийски ден в ню йорк ;)]

- ванилов сладолед във фунийка, който майка носи на връщане от работа - по един за всички в къщи; мога да го усетя още по гласа, с който ме вика да изляза да й отворя вратата и да поема фунийките от ръцете й
- филия с лютеница и натрошено сирене, нарязана от баба първо на ивици и после на квадратчета
- липов чай в студените зимни сутрини; истинският липов чай е прозрачно кадифено-пурпрен на цвят
- печена тиква, поръсена със захар и пак запечена, за да се карамелизира лекичко. усмивката на баба, когато ми вижда доволното изражение
- еклери. еклери. еклери
- първите узрели череши направо от дървото, стоплени от слънцето, най-сладките
- първата шепа малини, както и първата шепа черници, които баба, дядо или татко са откъснали за мен. първите зърна узряло грозде
- последната чепка от черното есенно грозде - баба я пази за мен за като се върна през ваканцията от софия
- торта за рождения ми ден - майка я прави и украсява, а аз стоя неотлъчно до нея, гледам и не спирам да й приказвам моите си детски неща. разбира се, ваниловият крем, останал по тенджерата е всичкият за мен :)
- макарони на фурна, с много прясно мляко и захар, изпечени до златисто
- мляко с ориз, с много мляко, чашките с канелата са предимно за мен, любимата ми подправка
- сладко от ягоди, баба ме учи как се познава кога е готово по капка, която не се разлива
- цял ден (понякога повече дни) приготвяме съставките за лютеницата и после, когато е готова.. наобикаляме дълбоката тава и.. най-вкусните филии привечер, ние миришем на пушек и слънчевост, а гълъбите гукат на здрач и залез
- грейпфрут, обелен от всички прозрачни люспи, накъсан на ситни парченца, разделен в чашки - за всички по малко, поръсен със захар, оставен да ни почака
- руска салата и баклава по нова година. разкошът на приготовленията
- червеното яйце, което намирам до възглавницата си сутрин на великден
- това, което наричаме "пълнени топки", а иначе - домашни еклери, майка ги прави само по специален повод - много време и всичко друго изискват.. има ги на всеки от детските ми рождени дни, дори когато майка придружава татко в болницата
- козунаците на баба, която сплита тестото на плитка. тя знае, че обичам да не са много препечени, винаги има поне по един такъв. баба се смее и казва, че ако мога, ще ги ям сурови. прави и едни малки бебета-козуначета, козуначени кифли със сладко. нарича ги "патета", така са засукани и приличат

унесох се. отнесох се.

така де

върнах опцията за коментиране. защото, ако ще пиша блог, ако ще е отворен и публичен, ако ще си споделям мислите, то ще трябва да има врата и пространство и за други гласове (както и за липсата им), за говорене, за отговор с дума, чувство, въпрос, стих, мрън, каквото.

това има своя повод в една публична дискусия за присъствието ни в интернет пространството и как е все по-лесно да си автентичен, да си си ти. просто защото е все по-трудно да поддържаш различни идентичности и да си ги вадиш от гардероба, когато ти е ден за тях. една за офиса, една за семейството, една за приятелите, една за теб си, една за събота и неделя, една за нощем, една за рано сутрин, една за през есента. много е времеемко и изтощаващо. така че - това е.

our deepest fear

вчера и днес изгледах два филма, които съм гледала и преди. и едва сега.. видях, че и в двата цитират един и същ пасаж. в първия филм го помислих за част от сценария, но като го чух във втория.. хм. един след друг, в две поредни нощи. обичам така :) [защо гледам филми в 2 през нощта, когато съм в сесия, е един съвсем отделен въпрос]

намерих го (google, разбира се) - оказа се доста известен цитат от книгата на Marianne Williamson, A Return to Love:

Our deepest fear is not that we are inadequate. Our deepest fear is that we are powerful beyond measure. It is our light, not our darkness, that most frightens us. We ask ourselves, who am I to be brilliant, gorgeous, talented, fabulous? Actually, who are you not to be? You are a child of God. Your playing small doesn't serve the world. There's nothing enlightened about shrinking so that other people won't feel insecure around you. We are all meant to shine, as children do. We were born to make manifest the glory of God that is within us. It's not just in some of us; it's in everyone. And as we let our own light shine, we unconsciously give other people permission to do the same. As we're liberated from our own fear, our presence automatically liberates others.

ню йорк в шепа (втора част)

след първата част, дойде ред и на... още някои наблюдения и удивления

- липсата на гардероби и шоколадови бонбони. вместо първите - closets (в по-старите сгради са си истински килери, друга подходяща дума нямам). вместо вторите - cupcakes. шоколадови бонбони могат да се намерят в руските магазини. ама ако ги взимате за американци, рискувате да не разберат жеста. плюс, спрямо тукашните разбирания и размери, шоколадовите бонбони са дребни като грахови зърна
- понятията за голям/о/а, дебел/о/а.. са социални конструкти и зависят от контекста. тукашният е щедър
- размерите, до които може да расте човешкото тяло, както и формите, които може да приеме, са главозамайващи
- съобщенията за промени в движението на метрото (редовно през уикенда) често са и на испански. наскоро видях и на руски, както и с йероглифи, които най-вероятно бяха китайски
- в пиковите часове сутрин и вечер, а около times square и по всяко друго време на денонощието, не можеш да се движиш със собствената си скорост и ритъм. принудително следваш скоростта и ритъма на тълпата
- пералните в апартаментите са рядкост. публичните или общите за сградата перални машини са нещо, с което не ми се свиква
- в квартала, в който живея, има много 1) руско-говорящи и 2) испано-говорящи. после идват азиатците и евреите. три спирки по-към манхатън е плътна азиатска част. още 3-4 спирки по-към манхатън е "малка индия". казват, че queens е най-етнически разнообразното населено място в целите щати. много е лесно да се повярва
- убедих се, че разбирането за това какво/кое е "сладко" на вкус, също се формира. тук е много захар, много захар
- iPhone-и, BlackBerry-ита, a напоследък и Kindle-и
- безжичен интернет в междуградските автобуси, както и контакти между седалките, за да можете при нужда да заредите батериите на някое от многобройните устройства, с които пътувате
- най-масовите чужди езици в училищата са, като че ли, испански и китайски
- незаконно е да се пие алкохол на публично място. полицаите следят и глобяват, не се шегуват
- хамбургерът (и всякаквите бургери) се брои за основно ястие
- вътре в къщи с обувките, разбира се
- лятото е сезонът на одеалцата и столчетата за пикник, както и на безбройните концерти, филми, пърформанси и каквото още се сетите - безплатно и под небето
- зеленината е кът, затова начините и местата, на които я има, често са прояви на изобретателност, труд и творчество
- цветята в градинките са в изобилие по всяко време на годината. за красота и за радост на пешеходците (никой не ги бере за букети, нали)
- най-масовите брой места около маса в ресторант? две. в кафене? едно.
- какво може да се подава от една дамска чанта? списък по действителни случаи: обувки с високи токчета; чехли тип джапанки; маратонки; постелка за йога; шал/жилетка/други разновидности на връхна дреха; чадър; наръч книги и/или документи; лаптоп; кутии за храна празни/пълни; термо-чаша за/с кафе; свежа целина, и други.

(следва продължение ;)

today

"Have you noticed, that the more you hurry, the slower you go?
The more you wait, the longer it takes?
The more you worry, the less you dream?

But the more you live, love, and laugh, the more you live, love, and laugh.
Weird?"

Notes From The Universe

100

и за сто - една от любимите ми истории. намерих я преди време на www.businessballs.com

--

The Travelers And The Monk

One day a traveler was walking along a road on his journey from one village to another. As he walked he noticed a monk tending the ground in the fields beside the road. The monk said "Good day" to the traveler, and the traveler nodded to the monk. The traveler then turned to the monk and said "Excuse me, do you mind if I ask you a question?".
"Not at all," replied the monk.
"I am traveling from the village in the mountains to the village in the valley and I was wondering if you knew what it is like in the village in the valley?"
"Tell me," said the monk "What was your experience of the village in the mountains?"
"Dreadful," replied the traveler, "to be honest I am glad to be away from there. I found the people most unwelcoming. When I first arrived I was greeted coldly. I was never made to feel part of the village no matter how hard I tried. The villagers keep very much to themselves, they don't take kindly to strangers. So tell me, what can I expect in the village in the valley?"
"I am sorry to tell you," said the monk "but I think your experience will be much the same there".
The traveler hung his head despondently and walked on.
A few months later another traveler was journeying down the same road and he also came upon the monk.
"Good day," said the traveler.
"Good day" said the monk.
"How are you?" asked the traveler.
"I'm well," replied the monk, "Where are you going?"
"I'm going to the village in the valley" replied the traveler "Do you know what it is like?"
"I do," replied the monk "But first tell me - where have you come from?"
"I've come from the village in the mountains."
"And how was that?"
"It was a wonderful experience. I would have stayed if I could but I am committed to traveling on. I felt as though I was a member of the family in the village. The elders gave me much advice, the children laughed and joked with me and people were generally kind and generous. I am sad to have left there. It will always hold special memories for me. And what of the village in the valley?" he asked again.
"I think you will find it much the same" replied the monk, "Good day to you".
"Good day and thank you" the traveler replied, smiled and journeyed on.

две стихотворения

в кръстопът

едно и още едно

слушай

преди няколко седмици ми се развали телефона.
бях по средата на стажа, за който може би ще пиша в друг момент. и по средата на лятото. бях също много втренчена в неща извън мен. и абсолютно отдадена на това да.. се представя добре (все още не се беше появил въпросът "защо?!", все още имаше само "как?"). натоварена с очаквания, повечето от които - припознати като мои, но всъщност чужди.

и тогава.. телефонът ми се смахна. приемах обаждания, получавах и изпращах смс-и. но, който ми се обаждаше, не можеше да ме чуе. все едно една ръка се беше протегнала и беше натиснала "mute". много беше особено - изведнъж открих нова форма на безпомощност.

сега, седмици (и принудително нов телефон) по-късно, ми се струва, че това всъщност е.. символично. в точно този момент от живота си и пребиваването си тук.. имах нужда да слушам. да се вслушам. да чуя - и себе си, и хората покрай мен, и вътрешния си глас.

отне ми половин лято да си отворя и двете уши. бяха.. уши широко затворени преди това.

и david whyte, за който писах вчера, много помогна. още за/от него скоро.

три до четири

три сутринта е. тази вечер бях на концерт.. и после на пътуване във времето.
"представи си, че са минали 10 години, събрали сте се с приятели и всеки разказва своята вечер.. 28 август 2009-та.. какво разказваш ти?"
"ходихме на концерт... а, ами.. как - запознахме се в един служебен асансьор, после ходихме на безкрайни разходки, една вечер край реката играхме на "обади се на приятел" от before sunrise (тя се обади на julia).. и после се озовахме на концерта. не знам какво става по-нататък - отнесе ме светкавица и .. ето ме на - 10 години по-късно".

--

на опашката пред залата един мъж ме заговори, каза: i was on a journey.. just came back. толкова исках да го разпитам. но ми се стори неуместно.. после се оглеждах, но тълпата ни беше отнесла в различни посоки.

--

лятото набегом. всичко на бърз кадър. само книгата четох на бавен.
the heart aroused, by david whyte
подарена. истински подарък. от вселенските.
- като омръзне заблуждението или играта на роли и маски.. идва моментът на.. thus far and no farther. и после отиваш и се срещаш със страшното. и разбираш, че страшното е у теб. и това разбиране е лековито..ако не го направим.. we will always be hunted by what we have most denied in ourselves
- пътуването минава през тъмна, непозната, непроходима гора. няма заобиколен път. не си струва заобиколния път. ако не се срещнеш с мрачното, никога няма да го избродиш. да се загубиш е най-прекият път към себе си
- the mythic code for "a very long time" is usually "three days and three nights"
- гласът, който идва от цяло тяло, но понякога травмите затлачват.. трябва да намерим къде пресяда, за да можем отново да говорим себе си, да казваме да и не, едно и десет.. и всичко останало
- the voice carries the emotional body of the person speaking
- the initial steps on the path of courageous speech [..], are the first tentative steps into the parts of us that cannot speak
- да си "цял", където и да си, каквото и да правиш. да си едновременно разумът и интуицията. да носиш тази цялост и на работното място, иначе влизаш в клишето и се изчерпваш с длъжностната си характеристика
- ние сме едновременно светли и тъмни. ако се опитваме да бъдем през цялото време светли, преструването ще погълне всичката ни енергия. без да приемем тъмната си страна като част от нас, живеем в отрицание на себе си
- за да откриеш истинската си страст, трябва да си едновременно възрастният Фион (опитен, стратегически мислещ, подготвен) и младият Фион (открит, любопитен, очарован от света)..

четири.
всички английски думи в булетите са на david whyte

ах

докато аз тичам насам-натам, попълвам документи, говоря, слушам, разхождам се, вали ме дъжд и.. всякакви други глаголи.. на родния континент излезе моята "софия, личен екземпляр".
в online варианта на ах, мария

припомняне

в края на януари'09, в деня, в който летях от софия насам... се събудих с една песен, много отчетливо..
ето я: nina simone, feeling good

now what?

[Garden of Wishes, by Smadar Livne]

..
тази вечер в метрото седях 40 минути срещу реклама, в чийто център се мъдреше ето този въпрос: Now what?
голям, реален, безмилостен, и все пак предполагащ решение, предполагащ.. врата.

прибрах се и отворих книга. преписвам тук от нея. най-доброто, което мога да направя в момента.

"[..] in my sixty-plus years of living, way has never opened in front of me. .. But a lot of way has closed behind me, and that's had the same guiding effect.
..
There is as much guidance in what does not and cannot happen in my life as there is in what can and does - maybe more.
..
The opening may reveal our potentials while the closing may reveal our limits - two sides of the same coin, the coin called identity. In the spiritual domain, identity is coin of the realm, and we can learn much about our identity by examining either side of the coin.

As often happens on the spiritual journey, we have arrived at the heart of a paradox: each time a door closes, the rest of the world opens up. All we need to do is stop pounding on the door that just closed, turn around - which puts the door behind us - and welcome the largeness of life that now lies open to our souls. The door that closed kept us from entering a room, but what now lies before us is the rest of reality."

Parker J. Palmer, Let Your Life Speak

препинателни знаци, глаголи и други

тази вселенска въпросителна, дошла при мен от случаен линк във facebook (който търсих 10 минути, за да мога да го сложа и тук, но търсенето не завърши.. триумфално)
та, тази вселенска въпросителна е съвсем на място в моето сегашно време.. (очаквам няколко големи отговора и се надявам много да са едновременно големи и добри :)..
особено след съня от наскоро, в който ми подариха книга със заглавие "да имаш сила да задаваш въпроси".

кръстопътища от преди да замина

ето тук:
http://crosspoint.mediabg.eu/?p=2400

на черешата ;)

- как си?
- малко ме е страх.
- защо?
- защото съм българка. а ти как си?
- и мен малко ме е страх.
- защо?
- защото не съм българин.

спогледахме се и прихнахме, после се качихме по стълбите и влязохме. вътре ни посрещна голяма и просторна, сумрачна зала.. много ми напомни наше си читалище, само дето не беше. беше т.нар. "унгарски дом".

там всеки месец организират balkan cafe - вечер на някоя балканска музика/танци. този път беше ред на българските.
постепенно се напълни, до горе. даже преля. за моя изненада, хората бяха почти по равно - българи и ..други. накрая другите бяха повече. и бяха на хорото :)

добре, че приятелят, с когото отидохме, имаше гигантски запаси от търпение, страст към някои български неща, любопитство към присъстващите и едно право хоро под ръка. защото аз от 20:30 до полунощ, когато музикантите спряха.. ми.. да кажем, че не бях добра компания ;)

(повече от 5 години танцувах във фолклорен ансамбъл преди време. и още не ме свърта като чуя българска народна музика. снощи бяхме много тези, дето не ги свърта. накрая някак така се случи, че едно семейство българи, с което се запознахме там, ме закара с кола до входната врата.. нищо, че не им бях съвсем на път, беше далече и беше минало полунощ отдавна).

*
спах малко, станах рано, за да правя нещо съвсем различно.. а в мен едно такова.. светло. още си стои :)

remember to take your daily dose of color

едно
преди време в една от компютърните зали в университета видях следната бележка, залепена на монитора на един от компютрите (винаги в недостиг, предвид струпването на студенти там особено по сесийно време): this work station is out of order. sorry for the inconvenience. на листа някой с химикал беше добавил: "sorry" is not enough! what are you doing about it?!
от няколко дни си мисля много за тази бележка и колко емблематична е тя за американската култура..

две
в момента в моя университет се подготвя нова програма/специалност с фокус върху социалното предприемачество. във връзка с това тече процес по набиране на нови преподаватели. освен от настоящи професори, декани и прочие, потенциалните кандидати биват интервюирани и от група студенти. днес участвах в едно такова интервю. само студенти, никакви други "институционални" хора. питаш, каквото искаш. и после казваш, каквото мислиш. студентите "имат глас" в избора на бъдещите си професори, не е ли симпатично това?

акупунктура (?!)

..днес сутринта, в метрото, в захлас гледах как една азиатка на видима възраст около 50 г (може би и малко повече) си беше събула маратонките, подгънала крака и седнала върху тях.. и докато влакът се тресеше и люлееше, и ускоряваше, и спираше, и пак, и пак, тя внимателно и съсредоточено забиваше с леки потупвания игли по себе си..

когато приключи, имаше три в косата в областта над челото, две отстрани - по една над всяко ухо, и две в китката на лявата ръка.

затвори очи и остана така, докато една любопитна тинейджърка не я извади от унеса й с въпроса: извинете, за какво е това? жената каза, че има главоболие и така се лекува.

цял ден по-късно - още я виждам.

(иначе пиша курсова работа, на 3-та страница съм и имам още около 5, но имах порив да напиша това, преди да продължа нататък.. а и бях се намръщила нещо на това, което пишех, и исках да си сменя изражението ;)

ню йорк в шепа (първа част:)

..обичам
- как случаен човек може да ти се извини, че те е бутнал на улицата с "i am sorry, sweetheart"; а също и друг да те поздрави мимоходом с "happy thursday"
- дневната светлина навън след зимата
- да се зазяпвам по хората, да се захласвам/прехласвам понякога, да ахвам/въхвам наум
- как седящият до мен мъж в метрото ме гледа настойчиво и после казва: those are beautiful glasses; или служителката в пощата, след като си е свършила работата по обработка на писмото, и преди редовното "have a nice day"..: i love your scarf
- суши-то е по-масово от баничките с боза и триъгълните сандвичи в софия (които ми липсват, признавам си)
- плодовете и зеленчуците, подправките, ядките и морските дарове, за които нямам имена, а понякога и смелост ;)
- липсата на цигарен дим
- гледката от ню джърси към манхатън
- цветовете на central park през всички сезони
- безбройността на четящите хора, всякаквите места, приспособени/присвоени за четене (докато чакат някого/накъде, в метрото, задължително в кафенетата и парковете и където още ви дойде на ум)
- нормалността на това да си седиш/четеш сам в кафене
- възможността да видиш/чуеш любимите си автори на живо
- проектът, поради който добри, а понякога и разкошни музиканти свирят в подземните станции на метрото
- thank you, please и excuse me
- книжарниците с книги от пода до тавана и навалицата в тях
- темпото, с което се движат хората по улиците. енергията в това
- рециклирането и масовото greening
- успоредните улици, перпендикулярните авенюта (или обратно). дълбоко съм благодарна и признателна на проектантите на уличната мрежа на манхатън :)
- метрото 24/7
- никога не съм била кой знае какъв сладоледен фен, но тук.. cold stone и ben & jerry.. намирам за неустоими
- закуската като социално събитие и/или повод за семеен мини-празник
- pick me up cafe, малките стари, дървени и разностилни масички и столове, малките чайничета, масала чай, гледката към 1-во авеню и парка след него, странните хора, които влизат непрекъснато


не разбирам съвсем
- как плетеш, както си му е реда - с двете куки и кълбото прежда, подаващо се от дамската чанта, или си режеш/пилиш ноктите, или се гримираш в метрото - последното понякога със замах и завиден майсторлък. (нито един от посочените не е единичен случай)
- навсякъде може да се седне на земята и най-вече там, където минават най-много хора
- големината на порциите и напитките, леда в последните, включително във водата
- става ли за пиене нещо, което девойката пред мен си поръча така: tall vanilla latte-decaf-skim milk-no sugar-and ice for to go, please
- климатиците - горещо до отворени прозорци цяла зима, студено (студено!) от март нататък
- "you know" и "like" на всяка втора дума. понякога и по-често. най-масовите паразитни думи, които съм срещала. не преувеличавам.
- т.нар. dating culture
- липсата на въпрос в "hi, how are you" (обикновено човекът е отминал, преди последните две гласни да са те достигнали)
- джапанките и всякаквите flip-flops, обувките на босо и късите ръкави при първото слънце и средно-дневна температура +2 градуса по целзий
- фаренхайт и вякаквите мерки (познайте колко съм висока в "стъпки")

;) следва продължение

срещи от близо и далеч

тази вечер в моя университет юлия кръстева беше гост-лектор.. темата? the unbelievable need to believe.

беше странно да я гледам и слушам не къде да е, а в сърцето на ню йорк, на един език, който е чужд и на двете ни, макар и по много различен начин (тя живее и преподава във франция, така че английският й е трети език..)

не посмях да й се представя, да я заговоря. какво да й кажа: здравейте, аз съм българка? (идва ми наум азсъмбългарчеобичамнаштепланинизелени..)

в началото, преди да започне лекцията (за пресичането на религия и психоанализа във вярата, ако много грубо и повърхностно я "събера" в няколко думи) тя каза как сега всички говорят за финансовата и икономическата кризи, а има една по-голяма.. и тя е кризата за бъдеще..

прибрах се късно. вече е утре отдавна. порових, намерих ето това есе, което ме взе на прицел. отивам с него.

хранилка за птици

забравила бях, че да не съм перфектна е част от това коя съм. и част от това да съм истинска, автентична, жива. и понеже забравям, все още лесно се разочаровам и трудно си прощавам. имам много да преговарям, да уча.., добре, че не съм оставена сама на себе си.. ;)
*
а хранилката за птици, секунди преди снимката, беше накацана от две хвъркатички. и е тук като напомняне, че за повечето жизненоважни неща съвършенство не е необходимо.

..

помненето на дати хич не е за мен и днес, за да попълня едни документи, разрових папките със снимките - да видя кога беше предишното ми пътуване до щатите..
и видях себе си в един друг живот, всичките чудесни и няколкото много близки на сърцето ми хора, с които пътувахме тогава.. как онези две седмици ме върнаха към себе си и ми извърнаха погледа напред.. колко неща ни се наслучиха и прекрасния пролетен бостън.. и вълнуващите начала..

и ми се прииска приятелите да са ми наблизо

и после бях в една зала с 20-тина човека - единствената чужденка - и си усещах акцента по-грапав от обикновено.

за бамберг, още веднъж

там бях по прекрасен повод... представянето на ето тази двуезична - българо-немска - антология във вечерта на българската поезия, организирана от villa concordia на 3-ти март...



за пътуването натам и обратно.., както и за преживяването и споделянето.. на много хора благодаря.
от сърце.

малки наблюдения по пътя

с отдалечаването от ню йорк и приближаването към бамберг...

- хората, които четат книги на публични места, значително намаляват
- етническата мешавица се стопява
- хората, които пресичат на червено (всички в ню йорк), изчезват
- вниманието към детайлите и цветовете се увеличава
- принадлежността на сградите към друго време - също
- хората, седящи/лежащи по земята на всевъзможни места и във всевъзможни пози, изчезват с напускането на щатското летище
- темпото на пешеходците се забавя видимо, темпото на всичко - също
- велосипедите и "паркингите" за велосипеди се умножават многократно
- броят на хората, които ме заговарят на немски, расте. моята оправност в свят, чийто език не говоря, ту ме забавлява, ту не
- iPhone-ите изчезват от поглед
- чантите - дамски и всякакви, сменят позиция - от метнати по земята, към закачени на облегалката на стола или върху самия стол
- катеричките, които са почти толкоз трескави и забързани, колкото и другите жители на н.й., се заменят от бавни грациозни птици в реките на б. (най-вече патици с блестящи на слънцето цветове, и още едни черни и по-малки, с розови клюнове.., за лебедите слушах, но не се появиха)
- хората, които се разхождат с големи картонени чаши кафе (и производни напитки), започват да се броят на все по-малко пръсти. големината на картонените чаши намалява наполовина.

*
и едни скоби накрая
[скобите са за летището в копенхаген, където прекачвах на отиване. то беше.. с паркет, цвят тъмна череша. целият терминал, на който влетях/излетях, беше с паркет, включително стълбището, което водеше към тоалетните на долния етаж. много изненадващо, много симпатично.. също дизайнерските кресла и диванчета за чакащите.. много неочаквано и уютно летище;)]

walking around - 3

трима ;)

walking around - 2

най-добрият уличен музикант, който някога съм слушала/гледала. и цяла нощ да беше свирил на неуютната union square station, цяла нощ бих останала.

walking around

претъпканият MET museum по време на изложба, посветена на любовта в италианския ренесанс

(тези множество крака ме подсещат да споделя нещо, което ме изумява.. навън е февруари, температурите тези дни варират между -5 и +5, но аз продължавам да виждам множество жени и момичета, които са подходящо за сезона облечени с палта, якета, шалове, ръкавици и прочие, но също така и 1) с обувки тип "цвички", на бос крак; 2) с обувки на висок ток, понякога с отворени пръсти, на бос крак. не ги разбирам по тази точка, наистина.)

мда..

не му се спи. подряма малко, но вече не го свърта, върти се, брои овце и други животински видове, но му мирише на пролет и това си е. така че - сега се кокори и оглежда.

междувременно си смени кожата, думите отдясно, цветовете и.. си загуби името, както и диалогичността.

това са сигурно странични ефекти от порастването, в крайна сметка една година си е сериозна възраст. а може и от сатурновата дупка да е било. блоговете имат ли си такива луксове? кой знае. може и да си имат.

авторката му обаче със сигурност достойно се представи тази година. изрови една от онези - сатурновите, с внушителни размери. и в диаметър, и на дълбочина. сега си почива и събира идеи какво да я прави.

докато си почива, получи неочакван подарък - списък с неща, които може, т.е. е добре, да прави човек, за да произвежда мозъкът му повече ендорфини [да са живи и здрави].

пътят нататък

..по памет, края на стихотворение на георги рупчев, любимият:

нататък няма път
и негово величество с любезния си гост
отидоха нататък

легло, възглавница, завивки

на този блог, така като го гледам, му е време за зимен сън.
лека нощ.

торта със свещичка

и оркестър ;)
http://svt.se/hogafflahage/hogafflaHage_site/Kor/hestekor.swf

или как този блог стана неусетно на една година

p.s. за да запеят кончетата, трябва да цъкнете върху тях с мишката (p.s. изречението, което току-що написах, не би имало никакъв смисъл преди 15-тина години..;)

(по)желания

на ръба между двете години, аз бях между два свята.

прибрах се в българия след 4 месеца в ню йорк, а после се прибрах в ню йорк след близо месец в българия.

видях най-близките си хора, запознах се с 4-ма нови човека, всичките специални :), закусвах баничка с боза ;), отметнах един списък с неща to do, озовах се най-вълшебно в пловдив.., снимах едни кокичета, бъдещите рози и една открехната врата..

осъзнах, че едно от новогодишните ми желания от началото на миналата година - за любов и взаимност... се е сбъднало по най-непредвидимия и най-прекрасен начин... в изобилие :)

попълних "въпросника на годината"... оказа се, че най-много имам за писане по първия въпрос...

като се прибрах в квартирата си тук, бяха правили ремонт, всичките ми книги и хартии и други неща бяха събрани на купчини по земята..., докато подреждах, разчиствах, премествах, изхвърлях и още, намерих списък с неща, които искам някой ден да направя. там в списъка имаше и това - да напиша писмо до себе си в бъдещето. и вчера написах.

а днес, в края на e-mail от приятел, ме застигна ето това пожелание.. пращам и на вас:

Happy New Year and Make the best of it Today.

бъдещите рози

след известни колебания в края на годината какво да го правя този блог и изобщо (а може би - какво да се правя аз себе си и изобщо) и след поредица от малки на глед случки, стана ясно, че блогът скоро ще направи 1 годинка и ще бъде, поне доколкото зависи от мен, още жив.

по случай новата година, блогът си има нови цветове.
и ново чело - снимка на бъдещите рози в градината на родния ми дом

струва ми се добра метафора за началото на годината, има под снега обещание за пролет