тъги посред декември

денят трябваше другояче да протече, но той не. снощи гледахме източни пиеси на фестивала на бг киното в ню йорк. камен калев също беше там, харесах много усещането за топлина и истинско, което повя от него. бях слушала за филма от приятели, гледали го в софия, знаех, че е хубав, бях чела малко тук-там по блоговете, но явно съвсем недостатъчно, защото не знаех за сюжета, нито за главния герой, нито за нищо. и отидох съвсем неподготвена, може би заради това - беззащитна. и някъде бръкна в мен този филм, не знам какво ми направи. разтъгувах се по софия, по местата и хората й, по любимите улици, по жаргона, по асансьорите.. върна ме в мои истории с други краища. замисли ме за отрязъците от времена, в които съм била като холограма и душата ми е била оставена в хладилника. за ярките отчетливи моменти на сгъване в точица. и тази песен на насекомикс и тя. инжектирай ме с любов.

спомних си как първия път, когато отидохме да слушаме насекомикс на живо в червената къща, аз изобщо не исках да съм там. по причини, нямащи нищо общо с музикантите, но имащи някак общо с филма. онази вечер си взех набързо два поредни коктейла със странни цветове, обърнах гръб на всичко, седнах в един от ъглите на развълнуваната от многото хора зала, облегнах се на купчина якета, натрупани на пода, скрих се в тях и.. заспах. избягах. в краката на всички. сгъната в точица.

себесъхранително бях забравила.