още декември

Гледам сакото, закачено от външната страна на вратата на гардероба. Оставих го там преди няколко часа, уж докато си оправя багажа и изпразня куфарите. Още е там. Всъщност не гледам него. Гледам закачалката, на която съм го „облякла”. Закачалка-еднодневка, от химическото на съседната пряка. Цялата е облепена с хартия, на която с огромни сини букви в комбинация с червено сърце пише: we ♥ our customers.

Тази вечер дочетох 18 % сиво на Захари Карабашлиев. Откакто пуснах книгата на леглото до мен, не мога да откъсна поглед от закачалката, на която пише, че Америка ме обича. Нали и аз съм от нейните customers. И аз като всички останали. Дори може би повече, защото съм чужденка и не съм дошла да остана. Аз и всички като мен сме клиенти, гост-клиенти. Америка ни обича и ни го казва в прав текст от закачалките на химическото.

Но не е само това. Америка не просто ни обича. Тя ни засипва с благодарности. Гледа ни в очите, докато си плащаме сметките, и ни благодари от всеки найлонов плик в магазините, в заведенията за бързо хранене, благодари ни от касовите бележки при всяко използване на кредитна карта и изобщо от всичко, за всичко. Thank you for your business. Америка е учтива, голяма, добре възпитана, винаги се интересува как сме, никога не се интересува, ако не сме добре, така са я учили, ако не в къщи, то със сигурност в тренингите за customer service.

Някога, много отдавна, във времето, когато не можех дори да се сънувам от тази страна на океана, съвсем случайно и съвсем невинно прочетох „Америка” на Бодрияр. От цялата книга помня свистенето на вятъра при безкрайните часове шофиране в пустинята и едно единствено изречение. Изречението, с което „Америка” започва. То гласи: Tази страна е безнадеждна.

От онзи август, в който слязох с привидно спокоен поглед на едно от летищата в Ню Йорк, докато в мен с бясна скорост избуяваше една широколистна гора страхове от неизвестното, до момента, в който подреждам тези думи една след друга, приплъзвайки пръсти по меката клавиатура, изминаха шестнайсет месеца.

Шестнайсет месеца по-късно още ме е страх от това изречение, което без да искам си припомних на летището в София, гледайки как изпращачите ми се отдалечават. Пропъждам го всеки път, когато се промъква всред мислите ми. Махни се от мен! Къш! Тази страна е безнадеждна.

Коя страна?