трохи

Напоследък..

..бях на форум "Заедно", който донесе толкоз хубавини, че даже не съм сигурна, че мога да разкажа.. особено за Иван Кожухаров и историята за неговия лист... или пък малките големи скечове на Мартин Киселов и приятели... или пък документалния театър на Vox Populi... или пък... или пък..  (не намирам видео от презентациите, не знам дали ще има, но горещо препоръчвам)..

..готвя се да напиша ода за вълненията на новоизлюпения шофьор.. (а те са много, о, как те са много..;)

..преживяхме една домашна версия на "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (още не е заглъхнало, не е)..

..преживяхме една домашна версия на "Много шум за нищо" (и слава Богу)..

(изобщо - много литературни дни и нощи)

..показвахме снимките от Италия, припомних си, по повод едно от малкото туристически места, които посетихме, разговора покрай наклонената кула в Пиза.. как тя най-вероятно е била най-голямото разочарование и най-големия професионален (а кой знае, може би и личен) "провал" на своя архитект.. така и не я е завършил приживе.. а сега е една от най-популярните туристически "атракции"... изобщо - само отпосле може да се каже кое какво..

само отпосле може да се каже

послеслови 2

и понеже обичам "случайните" "съвпадения" ;) -- ето това видео ми стоеше на екрана на лаптопа от преди да замина - отворено и заредено за гледане, но неизгледано.
до тази вечер.
не искам да го коментирам, нито да се не-съгласявам. просто... от три седмици съм го намерила, сега го гледах. обичам така ;)

италиански послеслови

Бях за седмица в северна Италия и Тоскана, където от години си мечтая да отида. Сбъдна се една мечта, да. Донесе голямо разтърсване след себе си, също да.

Разтърсването най-ясно пролича след кацането на самолета. Прибирала съм се от много чужбини и, с изключение на прибирането ми от Индия, София безотказно ми се е струвала неугледна и мизерна още от летището. Давам си сметка напоследък, че, поради ред причини, с всяко следващо прибиране, ми става все по-трудно. Но за пръв път след тези дни във всякакви малки и големи места в Италия, София ми се видя толкова безутешно грозна. Това беше думата: грозна и това словосъчетание ме преследва вече втори ден. Безутешно грозна. И то не се отнася само за начина, по който нещата изглеждат, но и за начина, по който нещата се усещат.

На летището ни пресрещна един от онези таксиметрови шофьори-фалшификат, който се залепи за нас и не го отпрати моето не, благодаря, а отприщи куп други думи от негова страна, на мен ми кипна и се чух да казвам: защо просто не ни оставите на мира?? Тази миниатюрна случка доста добре илюстрира "цялото". Идваш от приятността и цивилизоваността директно в лицето на един човек с лоши зъби и обноски, миришещ на много некъпани цигари, който гледа да те излъже и да хване 5-6 лева келепир. Българийо, така изглеждаше на връщане.

Много и всякакви неща от пътуването, но два въпроса носих и донесох със себе си. Единият беше от онази стара иронична песен на Тодор Колев: как ще ги стигнем американците, ще ги задминем, кога? направо се чудя в тази гъста мъгла... За моя голяма изненада, тази песен ме сполетя някъде по средата на пътуването и си остана с мен. Как ще ги стигнем италианците? Всъщност, тайно от себе си се бях надявала, че не сме така далече. Всякак бях опровергана.

Вторият въпрос беше/е детински.. от онези, съпроводените с тропане на краче: ама защо не може и при нас така, защо?!!! Не може да е толкова трудно да се постигне цивилизованост на средата и цивилизованост на взаимоотношенията между хората... И, разбира се, цинично си отговарях сама с вица за това как се постига британска зеленина на ливадата: сееш, поливаш, подстригваш, и така 400-ин години.

Добре, че умът е благоразумен и има мехамизми за самозащита. Прибрах се от летището, много разстроена от това, което виждам и усещам тук. Стоях под душа дълго, после се занимавах с дълга поредица дребни битови неща, спах малко следобеда, да наваксам за ставането в 3:30 сутринта и чак късно вечерта излязох.. в първия момент дори не ми направи впечатление. Едва след известно объркване на сетивата, видях пак цялата "тукашност" през италиански филтър.. поизбледнял в сравнение със сутрешния. Вероятно след още ден-два, всичко тук ще изглежда пак "нормално". Не може да се живее в постоянен вътрешен дискомфорт и конфликт. Паметта ще се погрижи, умът ще се погрижи. Не може да е чак толкова лошо, в крайна сметка, всеки ден го живея, нали. И гласчето, което казва: а можеше всекидневно да е другояче, ще заглъхне, ще отшуми. Ще го заглъхна, ще го забравя.

"пробвай с вяра"

В петък една приятелка разказа история, която ми се иска да запазя в "писмената си памет" ;).. (благодаря ти, Х.)

Случило им се да пътуват в Ловешко в командировка. На връщане, по един междуселски път, съвсем в нищото, видели един свещеник - посред пътя, говори нещо на едно куче.. Спрели до него, попитали го накъде е тръгнал.
- Към София, отговорил.
- София е далече, как ще стигнеш, скоро ще почне да се стъмнява...
- Вярвам, че Богородица ще прати някоя добра душа да ме вземе..
- А на кучето какво му приказваш?
- Казвам му да внимава да не ходи по пътя, че ще го сгази някоя кола...

Ясно е, качили го. По пътя той им разказал, как сутринта на същия ден тръгнал от София, пак така - на стоп. Ходил до едно ловешко село, свършил си там някаква работа, и тръгнал обратно..
- А защо не вземеш влак или автобус, няма ли да ти е хем по-лесно и бързо, хем по-сигурно?
- Аааа, с пари всеки може да пътува, ама без пари и с вяра...

..
[и с риск да "разваля" самородния блясък на края на историята... този свещеник ме присети за един човек, който ние почти "срещнахме" миналата неделя, по пътя на връщане от Жабленския манастир, Пернишко.. към манастира има черен път, доста трудно проходим, затова ние го взехме пеша. На връщане чухме иззад един завой нещо като ръмжене.. Като приближихме - оказа се гръмовно хъркане :). На една огряна от слънце поляна - съвсем открита отвсякъде и съвсем близо до пътя, безметежно спеше и мощно хъркаше, подложил ръка под главата си, един възрастен човек с посребрени мустаци :). Стори ми се толкова сигурен в света, в това, че нищо лошо няма да му се случи. Защото.. най-беззащитни сме в съня, нали.. А и той като този в-Ловешко свещеник.. под отркито небе, на най-сигурното място..]

..

От известно време има нов елемент в съботно-неделните ни излизания. Обикновено сме някъде наблизо, но извън София - Витоша, Плана, Люлин планина.. При всяко ходене се дразнех на пластмасови и стъклени бутилки, стърчащи сред сухите листа, найлонови опаковки, цигарени кутии.. докато не си дадох сметка, че с дразнене само нищо не се променя. Оттогава нося една голяма торба за боклук (70л) и чифт гумени ръкавици. На "отиване" не вземаме нищо, но на "връщане" - да. После ги караме до София и ги изхвърляме в контейнер за рециклиране (обикновено са предимно пластмасови опаковки).

Всеки път се надявам, че няма да можем да напълним торбата. Всеки път съм опровергана, с много. Вече носим по две, по 70 литра всяка.

Днес на Витоша, бяхме влезли на не повече от 15 минути навътре от асфалтовия път.. Отпърво мислехме, че няма да вадим торбите. Бяхме толкова близо до пътя, най-много една-две бутилки, не си струва. Но боклуците надничаха, и.. в крайна сметка - двете торби не ни стигнаха.

Всеки път се удивявам какви неща изхвърлят хората.. Днес имаше три хавлии (изпрани, миришеха на омекотител), скъсана туристическа обувка, и - разбира се - несметно количество пластмасови бутилки, пластмасови чаши и опаковки от храна.

Всеки път ми става толкова мъчно. И се чувствам безпомощна. Да - правя нещо, да - и в ежедневието си съм съзнателна, следвам принципа reduce-reuse-recycle, "назидавам" колеги и приятели.. Обаче това ми се струва толкова.. незначително. Мисля си за всичкия боклук, който "произвеждаме" с всяка наша дейност, ежедневно, как експоненциално нараства и.. си мисля за Wall-e. Един от първите кадри на филма е sky-line-а на мегаполис на фона на мътно небе. Когато камерата приближава, се оказва, че внушителните небостъргачи са небостъргачи от боклуци. Откакто не успяваме да звършим нито една разходка с поне една празна торба, не ми се струва чак толкова невероятно, нито пък чак толкова далеч в бъдещето.

..
А иначе - днес, както си седяхме на полянката, изведнъж се чу звук, подобен на трополене на камъни. Обърнахме се - една сърничка беше дошла съвсем близо до нас.