срещи от близо и далеч

тази вечер в моя университет юлия кръстева беше гост-лектор.. темата? the unbelievable need to believe.

беше странно да я гледам и слушам не къде да е, а в сърцето на ню йорк, на един език, който е чужд и на двете ни, макар и по много различен начин (тя живее и преподава във франция, така че английският й е трети език..)

не посмях да й се представя, да я заговоря. какво да й кажа: здравейте, аз съм българка? (идва ми наум азсъмбългарчеобичамнаштепланинизелени..)

в началото, преди да започне лекцията (за пресичането на религия и психоанализа във вярата, ако много грубо и повърхностно я "събера" в няколко думи) тя каза как сега всички говорят за финансовата и икономическата кризи, а има една по-голяма.. и тя е кризата за бъдеще..

прибрах се късно. вече е утре отдавна. порових, намерих ето това есе, което ме взе на прицел. отивам с него.

хранилка за птици

забравила бях, че да не съм перфектна е част от това коя съм. и част от това да съм истинска, автентична, жива. и понеже забравям, все още лесно се разочаровам и трудно си прощавам. имам много да преговарям, да уча.., добре, че не съм оставена сама на себе си.. ;)
*
а хранилката за птици, секунди преди снимката, беше накацана от две хвъркатички. и е тук като напомняне, че за повечето жизненоважни неща съвършенство не е необходимо.

..

помненето на дати хич не е за мен и днес, за да попълня едни документи, разрових папките със снимките - да видя кога беше предишното ми пътуване до щатите..
и видях себе си в един друг живот, всичките чудесни и няколкото много близки на сърцето ми хора, с които пътувахме тогава.. как онези две седмици ме върнаха към себе си и ми извърнаха погледа напред.. колко неща ни се наслучиха и прекрасния пролетен бостън.. и вълнуващите начала..

и ми се прииска приятелите да са ми наблизо

и после бях в една зала с 20-тина човека - единствената чужденка - и си усещах акцента по-грапав от обикновено.

за бамберг, още веднъж

там бях по прекрасен повод... представянето на ето тази двуезична - българо-немска - антология във вечерта на българската поезия, организирана от villa concordia на 3-ти март...



за пътуването натам и обратно.., както и за преживяването и споделянето.. на много хора благодаря.
от сърце.

малки наблюдения по пътя

с отдалечаването от ню йорк и приближаването към бамберг...

- хората, които четат книги на публични места, значително намаляват
- етническата мешавица се стопява
- хората, които пресичат на червено (всички в ню йорк), изчезват
- вниманието към детайлите и цветовете се увеличава
- принадлежността на сградите към друго време - също
- хората, седящи/лежащи по земята на всевъзможни места и във всевъзможни пози, изчезват с напускането на щатското летище
- темпото на пешеходците се забавя видимо, темпото на всичко - също
- велосипедите и "паркингите" за велосипеди се умножават многократно
- броят на хората, които ме заговарят на немски, расте. моята оправност в свят, чийто език не говоря, ту ме забавлява, ту не
- iPhone-ите изчезват от поглед
- чантите - дамски и всякакви, сменят позиция - от метнати по земята, към закачени на облегалката на стола или върху самия стол
- катеричките, които са почти толкоз трескави и забързани, колкото и другите жители на н.й., се заменят от бавни грациозни птици в реките на б. (най-вече патици с блестящи на слънцето цветове, и още едни черни и по-малки, с розови клюнове.., за лебедите слушах, но не се появиха)
- хората, които се разхождат с големи картонени чаши кафе (и производни напитки), започват да се броят на все по-малко пръсти. големината на картонените чаши намалява наполовина.

*
и едни скоби накрая
[скобите са за летището в копенхаген, където прекачвах на отиване. то беше.. с паркет, цвят тъмна череша. целият терминал, на който влетях/излетях, беше с паркет, включително стълбището, което водеше към тоалетните на долния етаж. много изненадващо, много симпатично.. също дизайнерските кресла и диванчета за чакащите.. много неочаквано и уютно летище;)]