събота, 29 март 2014 г.

..

От известно време има нов елемент в съботно-неделните ни излизания. Обикновено сме някъде наблизо, но извън София - Витоша, Плана, Люлин планина.. При всяко ходене се дразнех на пластмасови и стъклени бутилки, стърчащи сред сухите листа, найлонови опаковки, цигарени кутии.. докато не си дадох сметка, че с дразнене само нищо не се променя. Оттогава нося една голяма торба за боклук (70л) и чифт гумени ръкавици. На "отиване" не вземаме нищо, но на "връщане" - да. После ги караме до София и ги изхвърляме в контейнер за рециклиране (обикновено са предимно пластмасови опаковки).

Всеки път се надявам, че няма да можем да напълним торбата. Всеки път съм опровергана, с много. Вече носим по две, по 70 литра всяка.

Днес на Витоша, бяхме влезли на не повече от 15 минути навътре от асфалтовия път.. Отпърво мислехме, че няма да вадим торбите. Бяхме толкова близо до пътя, най-много една-две бутилки, не си струва. Но боклуците надничаха, и.. в крайна сметка - двете торби не ни стигнаха.

Всеки път се удивявам какви неща изхвърлят хората.. Днес имаше три хавлии (изпрани, миришеха на омекотител), скъсана туристическа обувка, и - разбира се - несметно количество пластмасови бутилки, пластмасови чаши и опаковки от храна.

Всеки път ми става толкова мъчно. И се чувствам безпомощна. Да - правя нещо, да - и в ежедневието си съм съзнателна, следвам принципа reduce-reuse-recycle, "назидавам" колеги и приятели.. Обаче това ми се струва толкова.. незначително. Мисля си за всичкия боклук, който "произвеждаме" с всяка наша дейност, ежедневно, как експоненциално нараства и.. си мисля за Wall-e. Един от първите кадри на филма е sky-line-а на мегаполис на фона на мътно небе. Когато камерата приближава, се оказва, че внушителните небостъргачи са небостъргачи от боклуци. Откакто не успяваме да звършим нито една разходка с поне една празна торба, не ми се струва чак толкова невероятно, нито пък чак толкова далеч в бъдещето.

..
А иначе - днес, както си седяхме на полянката, изведнъж се чу звук, подобен на трополене на камъни. Обърнахме се - една сърничка беше дошла съвсем близо до нас.

сряда, 26 март 2014 г.

малките неща, още

(...продължение на историята с шофьорския изпит)

Така се случи, че ми се наложи два пъти да отида до КАТ, за да си взема шофьорската книжка - първия път не им работеше "системата".. Служителките си ровеха в телефоните и на въпроса "а кога се очаква да работи" отговаряха "никой не знае". Всемогъща Система. Отидох след няколко дни пак. Този път Системата работеше, изчаках си реда, взех си шофьорската книжка от гишето (и зарадвах за цяла седмица напред служителката с невинния въпрос "а това картонче за какво ми е" ;-)).. и когато се обърнах да си ходя.... насреща ми момчето, което се върна да ми пожелае успех на шофьорския изпит. Беше дошъл и той да си вземе книжката.

Сега, за да е ясно гигантското съвпадение, да кажа, че за да си подаде човек документите в КАТ, не е достатъчно просто да изкара изпита, нали. Трябва да си вземе удостоверението от школата, да изкара обучение по оказване на първа помощ, да си вземе медицинско, да си подготви още един два документа и т.н. Аз не бях направила нито едно от тези неща преди да си взема шофьорския изпит, а те до едно отнемат време. Т.е. съвсем не е толкова лесно да се озовем по едно и също време в КАТ с човек, с който заедно сме били на изпита. Но да съвпадне минутата, преди да съм излязла и изчезнала.. (защото него го нямаше на опашката, преди аз да отида на съответното гише, т.е. били сме едновременно в КАТ за 1-2 минути)... на това му казвам аз симпатично вселенско намигване :).


понеделник, 24 март 2014 г.

малките неща

Току-що си говорих с Община Студентски град. Признавам, обадих се с "едно наум", че се обаждам в държавна институция.. (толкова пъти ми се е случвало да се обадя и да ме посрещне едно уморено и безлично "ало"...). 

С гласа на възрастен мъж отрсеща (който, за моя голяма изненада, вдигна с: "добър ден, община студентска!") проведохме следния диалог: 
- Добър ден, аз съм регистрирана в Студентска община... 
- Чудесно, много добре за вас .. 
- ..и трябва да регистрирам кола в Общината... 
- ..още по-добре за вас! Тук може да го направите, на 3-тия етаж, в отдел Местни данъци и такси.
- Какви документи ми трябват и с какво работно време е този отдел?
- (изброява какво ми трябва, казва къде да се обадя за по-подробна информация, и казва, че до края на м. март данъците са с 5% отстъпка).. и довършва: хайде, идвайте днес да си свършите работа и да сте доволна 

To my surprise, he made my day 

неделя, 2 март 2014 г.

Синхронии, pay it forward, reality checks

Снощи на заспиване, за пръв път от много време, си мислех за тук.. съчинявах наум думите, с които ще разкажа за две неща от последния месец, които не искам да забравя, които ми се струва ценно да споделя. А тази сутрин във фейсбук ме чакаха топли-стоплящи "пиши" и "искаме още" от двама различни човека. Вселената се наговаря и ми намигва ;)

Едното
Предишните месеци карах шофьорски курсове (това си е за самостоятелна история, но може би друг път). Теоретичният изпит взех от първия път, но с практическия се забавлявах повече. На третото явяване се оказах в компанията на няколко човека от предишния път - не само аз не бях преминала. В колата за изпита влизаха по двама курсисти, инспектор от ДАИ, и инструктор. Първо мина групата с другия инструктор, тримата от моята група бяхме накрая. "Пунктът за изчакване" беше една бензиностанция в кв. Хаджи Димитър - там два часа, три часа, докато свърши първата група и дойде нашия ред. С едното от момчетата се "знаехме" от предишния път: разменихме си сега истории кой-защо-какво се случило, какво не се.. После дойде колата, според предварително договорения ред, аз бях последна. Останах сама в бензиностанцията, малко повече от час, в собствена тишина и мисли, прибрах се, събрах се, бях вътрешно почти готова вече, когато през стъклената стена видях момчето да се приближава. Озадачих се леко, какво се беше случило? Приключилите с изпита ги сваляха, където се паднеше, не ги връщаха обратно - всеки да се оправя сам..., защо беше той пак тук?

И тогава той влезе, приближи се, каза: аз минах, взех го, дойдох да ти кажа, че изпитващият е много свестен, съвсем не като предишния, не ти се бърка, не ти пипа педалите, не те изнервя допълнително с неясни указания, напротив. Дойдох да ти кажа и да ти пожелая успех. Аз минах, хайде сега и ти.

И си тръгна. Един човек, с който бях прекарала няколко часа на една бензиностанция, и който вероятно никога повече няма да срещна. Беше си направил труда да се върне пеша до бензиностанцията (кой знае къде го бяха стоварили), за да ме успокои и насърчи. Отнема толкова малко, а дава толкова много.

Дори не знам как се казваш, но.. благодаря ти още.


Другото
За предходните две седмици някак съвпаднаха във времето.. научаването за един приятел, който е минал през живото-застрашаващи два месеца, оцелял, но сега "живее насила", при това в много трудни - от чисто битова гледна точка, условия; операцията на коляното на една близка приятелка, на която са се стоварили успоредно във времето и други грижи; операцията от мозъчен тумор на друга близка приятелка, която се държи като герой, а на мен сърцето ми се свива; уволняването изневиделица на близък колега-чужденец, с който предишната седмица правихме съвместни планове за общ проект; научаването, съвсем неволно, за тежка - от най-тежките - диагноза на бъдещия зет на един много важен за мен човек (който каза: обичам го като син)...  И аз, озовавайки се с всичко това наведнъж, погледнах тревогите си, които до тогава ми се струваха големи и всепоглъщащи, погледнах ги пак и си казах: всичко ми е наред. Всичко ми е наред, благодаря.

(Снощи, след свиждането, попаднахме в задръстване и се проведе следния диалог в колата:
- Оффф..
- Какво става?
- Ядосвам се, че направих глупост и трябваше да минем от другаде, вместо сега да киснем тук. И в същото време си давам сметка колко незначителни са тези мисли.)

Има смисъл да се наглежда перспективата.