за непосилната лекота на българското

През изминалия месец имах един повод много да се гордея, че съм българка, и два повода дълбоко да се срамувам.. Поводът за гордост и радост (и много повече надежда, всъщност) бяха протестите на Орлов мост и светлите хора там.. но за това много се изписа и още ще. Аз исках сега за другите да кажа, макар че се колебах.. преди пазех този блог от мръсни неща.. но те не изчезват като ги мълча, нали. Може пък да изчезнат като ги говоря.

Първото. Близки мои приятели - американци, млада семейна двойка, бяха за малко в Европа и дойдоха и до България.. Щяха да останат да нощуват у нас. Бяха взели такси от гарата до вкъщи, ОК-супертранс, както бяхме говорили.. Но шофьорът не включил апарата, казал им 15 лв.. а то е не повече от 7-8.. те и двамата говорят малко български, но не им се разправяло (девойката беше с тежка пневмония, и онази вечер й беше видимо много лошо). И въпреки това онзи шофьор на такси се е възпозвал от тях.. а на мен ми стана криво.. и им се извиних от името на София, на България.. макар че какво помага това, нищо не помага. Иска ми се да бяхме записали номера на онзи шофьор и да бях подала оплакване. Поне да бях направила, каквото зависеше от мен. Защото сега мога само да разказвам за това и да се сещам за "рекламните" клипове на Македония "don't be like them"..

Второто беше тази вечер и още повече ме разстрои (да не говорим, че ме и уплаши). В автобуса от летището, с една от най-близките ми приятелки, която от години живее в Америка, но дойде за малко в България и само за ден в София.. станахме на-една-ръка-разстояние свидетели на тежко агресивен млад мъж, пътуващ без билет, който след като накрещя куп грозни, ужасни неща на съвсем професионалната контрольорка, посегна да я удари... Вместо да извикат полиция, двамата контрольори (мъж и жена), слязоха от автобуса, а онзи остана да вилнее като победител пред погледа на всички пътници, включително две малки момчета..  Колкото и да е грозна самата случка, по-грозно е това, на което тя е симптом.. от една страна е усещането за безнаказаност и без-последственост на каквата и да било хулиганщина.. което само отваря врати за по-тежки криминални поведения (ако едното се толерира, ще се толерира и другото). От друга страна е примерът, който двете малки момчета видяха.. и е вероятно да последват един ден (щот излежда яко, нали). Да не говорим, че моето собствено усещане за застрашеност "на косъм", едва ли е било само мое в онзи автобус.. И изобщо - какво правя в такава ситуация, какъв ход имам? И не става дума за това да сляза от автобуса, нали.


Много е късно вече и е време да си лягам.. но не можех някак да си легна с това. Пускам го преди да съм размислила.

яж, моли се, обичай, кажи да, затвори кръга

През август 2008-ма четох първата книга от заглавието, тогава грабната съвсем случайно, за един неслучаен дълъг полет. Сега - четири години по-късно, чета втората, съвсем случайно пъхната в ръцете ми един работен ден, петък, първият петък след завръщането ми от Ню Йорк. Едно второ завръщане. После видях и в това как кръг се описва, и ми стана забавно.

Все още съм прочела сравнително малко от "Кажи да" (между другото.. покъртителна корица на българското издание), и вече знам, че ако трябваше с тази да прелетя океана, щеше малко по-дълъг да ми се види полетът.. Но пък тук има ето такива неща, с намигване и подсмихване:

"Изследването на Фишър показва, че хората са далеч по-податливи на сляпо увлечение, когато преминават през деликатни или уязвими моменти в живота си. Колкото по-несигурни и неуравновесени се чувстваме, толкова по-бързо и необмислено сме склонни да се влюбим. По този начин заслепението заприличва на латентен вирус, който кротува в очакване, винаги готов да атакува нашата отслабена емоционална имунна система. Студентите в колежа, например - за първи път далеч от къщи, несигурни, без подкрепата на близки хора - са пословично податливи на увлечения. Всички знаем и това, че пътешествениците по чужди земи често бурно се влюбват, сякаш за една нощ, в абсолютно непознати. В унеса на вълнуващото пътуване защитните ни механизми бързо се разападат." [115]

И така нататък ;)

Кръгла разходка

От известно време много ми се пише тук. Усещането е.. като гъдел. Не се беше появявало близо две години и така го бях забравила, че не го разпознах в началото. Но гъделът упорстваше, и като се улових да съчинявам наум неща, които бих казала тук, вече нямах съмнения. И тази вечер, като потече пак.. и - ей ме на. 


Този път - без никакви обещания. Че от последното неспазено обещание (за 365-те дни/думи) още ми е малко кално като се сетя.


Тази вечер след работа имах неустоима нужда от "въздух".. Аз работя в почти изцяло виртуална среда, което на практика означава, че около 90% от времето ми минава в това да си говоря/пиша/"срещам" с хора, които телесно не са тук и вероятно никога няма да бъдат. В други времена това спокойно би могло да бъде дефиниция за лудост, но ние сме в нашето си време, така че.. разтегнали сме понятието за нормалност в множество посоки. При всички случаи на мен често виртуалността ми идва в повече, и тогава имам нужда от "тукашна реалност", най-добре - от хора и/или дървета. И днес така, и вместо да си остана в къщи като се прибрах, смених обувките и хукнах към парка. ("Взех автобуса до парка" би било по-правдоподобно, но все едно, хукването е емоционално по-вярно;). 


И там, на първия завой с бърза крачка по алеята, вдишвайки дълбоко аромата на прясно окосени треви, билки и цъфтящи липи, се сетих за кръглите разходки в Делхи.. и така, без да се усетя, се озовах "тук" и заразказвах за едно малко парченце от преживяването ми в този невъобразим град, където бях за кратко през декември'11.. И една сутрин направих същото, което направих тази вечер. Оставих всичко и тръгнах бързо по алеята. 


Бях отседнала в къщата на майката на приятелката, заради която прелетях океана.. течаха бурни (всякак бурни) приготовления за сватбата й. Онази сутрин къщата стана тясна за множеството хора, неща, задачи, разговори, списъци с гости, пликове със златисти орнаменти, сладкиши, сарита, уговаряне на менюта и какво ли още не.. и аз се измъкнах през една пролука навън. Сетих се за мини-парка, в който Р. ме беше завела първата вечер.. и тръгнах натам. Пространството в Делхи не стига за всички човеци, които го обитават, допускам затова и парковете са малки.. или поне тези по кварталите. Паркът в квартала на Р. имаше една основна алея - опасваща го като пръстен, кръгла алея. Р. ми каза, че това е много масово в Индия, защото хората практикуват тукашната разновидност на джогинга/фитнеса - разходките в кръг по алеята... Към това се бях запътила аз онази сутрин - към кръгла разходка, с която някак да изляза от "тясното"... 


В парка имаше десетина човека, повечето мъже на средна възраст, една-две жени, всички съсредоточени в стъпките си, обиколка след обиколка, тихи и сериозни, не поглеждат наоколо си, освен ако не се появи някоя европейка, различна по всичко, да им размъти пейзажа.. но и на нея спират да й обръщат внимание след четвъртата обиколка, явно и тя е дошла за същото, нищо, че върви в обратната посока, какво да я правиш - заблудена чужденка... 


Беше много особено усещане, темпото се забързва след първите десетина обиколки, после все едно ъглите на градината се окръглят и тя леко се вдлъбва в средата, като фуния, напомня на активна медитативна практика, увлича те унес, забравяш за света извън... докато не решиш, че - стига толкова!, и фунията те изплюва на улицата... а там гъмжилото те сепва, шумове и миризми се сменят светкавично, и преходът е рязък, но само така възможен..


И тази вечер беше подобно. Без усещането за вдлъбване на пространството, с различни, разбира се, миризми и шумове, и количество кожа на показ (немислимо в Индия, както за мъжете, така и - особено - за жените).. но радостта от движението беше подобна и паралелността на световете в мислите - съвсем естествена..


А кръглата разходка от заглавието, освен съвсем буквална, каквато я току-що разказах, е и метафорична, продължила около две години.. но за тази втората - може би следващия път.