Преди почти 2 години, в деня преди да замина за пръв път за Ню Йорк, куфарите ми бяха приготвени и чакаха, бях преминала вече през най-важните сбогувания, отивах при един приятел да ми направи речник на математическите термини (ах, славни времена на "всичко-се-обърква-в-последния-момент"!).. и пътьом минах покрай св. Неделя в София.. притегли ме, влязох. Имах една миниатюрничка икона на св. Георги в джоба, помолих един свещеник да ми я освети и да ми прочете молитва за закрила. Заминавам надалеч и задълго, казах и сълзите ми сами тръгнаха.
Колко надалеч и колко задълго, попита.
- За Америка, за две години.
- Моята дъщеря е в Америка, вече близо 10 години... С кой самолет пътуваш?
- Утре рано, през Франкфурт.
- Аа, значи ще летиш със слънцето!
- ..много ме е страх..
- Щом толкова много те е страх, не тръгвай, остани тук.
Погледнах го първо невярващо, после се разсмях. Не ме беше чак толкова много страх. И ми олекна, и си тръгнах, и на другата сутрин летях със слънцето.
Днес минахме през църквата на Св. Георги в Добрич и този разговор ми се върна. Ярък, силен, още тук.
1 коментар:
Сутринта ходихме с едни познати на една сръбска църква, св. Георги. Попът имаше особена емо прическа (доста странно за поп на средна възраст) и лицето му беше доста подпухнало. Сръбска му работа :)
-Corleone
Публикуване на коментар