Когато ни подготвяха за т.нар. "reversed culture shock" (oбратен културен шок, при завръщането), не ще да са си свършили добре работата, защото мен ме свари неподготвена и ме тресна свирепо. Уж знам, каквото трябва. Знам, че ще премине, че е на фази и степени, знам, че ще следва и той вълнообразната линия на промяната, с удрянето в дъното и поемането на въздух горе. Знам подробности за етапите, какво и как. Обаче това не ми помага особено.
Защото чудовищата са в детайлите.
Например, според мен година и половина не е кой знае колко много време. Обаче установих, че съм забравила доста имена и разположение на улици в София, в която съм живяла 13 години. Как е възможно?! Защо?!
Също така, имам бели петна по отношение на някакви лесни и подръчни за приятелите ми пространствени ориентири (и задавам въпроси от типа "А къде е и как да стигна до Mall of Sofia?").
Днес не можах да се сетя как се казва "телбод". Нямах тази дума.
За два дни вече успях два пъти да сляза на погрешна спирка и един път не можах да намеря в тъмното входа на блока, в който и преди съм "живяла" близо 2 седмици. Това подхранва едно подмолно чувство за безпомощност, което на драго сърце бих си спестила.
По улиците се усещам колеблива и несигурна.
Не мога съвсем да преценя колко време отнема да се стигне от едно място на друго пеша или пък с градския транспорт.
Странно ми се струва, че всички наоколо говорят на български. Наистина. Не се превземам. По инерция днес казах "Еxcuse me" на една жена в автобуса.
Темпото е различно, дневната светлина е различна, мащабът е различен, миризмите на града са различни, начинът, по който хората изглеждат, е различен (цветове и етноси, дрехи, телесни форми, лица и изражения).
Цигареният дим ме тормози, липсата на градски транспорт нощем ме обърква. Тази вечер за втори път се улових, че се изненадвам на ястията в менютата и се затруднявам да избера. Нали съм израстнала тук, откъде-накъде ще ми е "ново" това?!
Отидох на събитие в Червената къща. Докато се приближавах към струпаните хора пред сградата ме заля вълна от емоции, в която не ми се мокри сега отново.
Дълго ме е нямало.
2 коментара:
Културният шок наистина е в детайлите. Защото когато сетивата на човек привикнат към гледки, миризми, движения и т.н., те просто престават да бъдат дразнители и нито окото, нито мозъкът ги отчита. Откъсването от средата обаче възвръща чувствителността към заобикалящия свят. И тогава счупените плочки започват да те препъват, олющената мазилка да дразни погледа, пушекът от колите или цигарения дим да те задушава... Много е странно обаче, когато този преход напред-назад се случи няколко пъти и то в рамките на относително кратък период от време. Тогава изведнъж изпадаш в ситуация, че нищо не те изненадва и всичко (и тук, и там) изглежда "едно и също"... честно казано, това е по-неприятният момент - да откриеш, че в крайна сметка навсякъде е еднакво, навсякъде си ти...
Напълно съм съгласна, Зора, за привикването.. и за възвръщането на чувствителността при драстичната промяна на средата. Една приятелка ми припомни, че същото беше и с Ню Йорк в началото.. и после постепенно "окото привиква".
Добрата новина е, че обратно "в къщи" привикването се усеща многократно по-ускорено. Сега, след една седмица в България, все повече неща са си дошли "на мястото" :)
Публикуване на коментар