неделя, 27 декември 2009 г.

още декември


Гледам сакото, закачено от външната страна на вратата на гардероба. Оставих го там преди няколко часа, уж докато си оправя багажа и изпразня куфарите. Още е там. Всъщност не гледам него. Гледам закачалката, на която съм го „облякла”. Закачалка-еднодневка, от химическото на съседната пряка. Цялата е облепена с хартия, на която с огромни сини букви в комбинация с червено сърце пише: we ♥ our customers.

Тази вечер дочетох 18 % сиво на Захари Карабашлиев. Откакто пуснах книгата на леглото до мен, не мога да откъсна поглед от закачалката, на която пише, че Америка ме обича. Нали и аз съм от нейните customers. И аз като всички останали. Дори може би повече, защото съм чужденка и не съм дошла да остана. Аз и всички като мен сме клиенти, гост-клиенти. Америка ни обича и ни го казва в прав текст от закачалките на химическото.

Но не е само това. Америка не просто ни обича. Тя ни засипва с благодарности. Гледа ни в очите, докато си плащаме сметките, и ни благодари от всеки найлонов плик в магазините, в заведенията за бързо хранене, благодари ни от касовите бележки при всяко използване на кредитна карта и изобщо от всичко, за всичко. Thank you for your business. Америка е учтива, голяма, добре възпитана, винаги се интересува как сме, никога не се интересува, ако не сме добре, така са я учили, ако не в къщи, то със сигурност в тренингите за customer service.

Някога, много отдавна, във времето, когато не можех дори да се сънувам от тази страна на океана, съвсем случайно и съвсем невинно прочетох „Америка” на Бодрияр. От цялата книга помня свистенето на вятъра при безкрайните часове шофиране в пустинята и едно единствено изречение. Изречението, с което „Америка” започва. То гласи: Tази страна е безнадеждна.

От онзи август, в който слязох с привидно спокоен поглед на едно от летищата в Ню Йорк, докато в мен с бясна скорост избуяваше една широколистна гора страхове от неизвестното, до момента, в който подреждам тези думи една след друга, приплъзвайки пръсти по меката клавиатура, изминаха шестнайсет месеца.

Шестнайсет месеца по-късно още ме е страх от това изречение, което без да искам си припомних на летището в София, гледайки как изпращачите ми се отдалечават. Пропъждам го всеки път, когато се промъква всред мислите ми. Махни се от мен! Къш! Тази страна е безнадеждна.

Коя страна?

събота, 12 декември 2009 г.

тъги посред декември

денят трябваше другояче да протече, но той не. снощи гледахме източни пиеси на фестивала на бг киното в ню йорк. камен калев също беше там, харесах много усещането за топлина и истинско, което повя от него. бях слушала за филма от приятели, гледали го в софия, знаех, че е хубав, бях чела малко тук-там по блоговете, но явно съвсем недостатъчно, защото не знаех за сюжета, нито за главния герой, нито за нищо. и отидох съвсем неподготвена, може би заради това - беззащитна. и някъде бръкна в мен този филм, не знам какво ми направи. разтъгувах се по софия, по местата и хората й, по любимите улици, по жаргона, по асансьорите.. върна ме в мои истории с други краища. замисли ме за отрязъците от времена, в които съм била като холограма и душата ми е била оставена в хладилника. за ярките отчетливи моменти на сгъване в точица. и тази песен на насекомикс и тя. инжектирай ме с любов.

спомних си как първия път, когато отидохме да слушаме насекомикс на живо в червената къща, аз изобщо не исках да съм там. по причини, нямащи нищо общо с музикантите, но имащи някак общо с филма. онази вечер си взех набързо два поредни коктейла със странни цветове, обърнах гръб на всичко, седнах в един от ъглите на развълнуваната от многото хора зала, облегнах се на купчина якета, натрупани на пода, скрих се в тях и.. заспах. избягах. в краката на всички. сгъната в точица.

себесъхранително бях забравила.