седем и нещо

Седем (месеца) и нещо се оказа важна възраст. 

На седем и нещо дъщеря ни откри:

- празното пространство и земното притегляне - падна от леглото, което беше последвано от подобаващ (гръмовен) рев и (гръмовен) родителски потрес; 

- посоките на движение и свободното придвижване - пропълзя: първо назад, после напред и после навсякъде;

- удоволствието от яденето с една ръка, докато удряш по масата с другата;

- сянката си - и доволно потанцува по стената с този изумително синхронен партньор;

- стъклената врата към терасата. Отне ми известно време, докато разбера, че настоятелно се опитва да мине през нея и не разбира защо не й се получава.

Освен това редактира първия ръкопис в живота си със съответните за тази дейност размах и всеотдайност. Благодарим на Б. за великодушно предоставената възможност ;)

И.. за мое и на К. тъгуване - спря да мирише на бебе. Така внезапно стана, че още не можем да го повярваме.

Иначе - все по-често се улавям, че се питам в какъв ли човек ще се превърне. Заглеждам тинейджъри по улиците и се чудя дали ще е като някой от тях. Или друга. Аз какво искам, ние какво искаме и дали това има значение. И доколко имаме "контрол" (кавичките не са случайни).

И също - понякога ме тресва осъзнаването, че за пръв път в живота си вземам толкова решения за някой друг. 

А понякога е добре просто да си лягам.