наполовина пълна....

...е чашата на първата ни година заедно.

М. ме попита онзи ден: имаш ли усещането, че е минало толкова време?
Шест месеца.
Нямам.
Усещането е като за шест дни. И поне шест години.

*
Аз не съм от хората, които винаги са искали деца, умиляват се покрай други бебета, обичат да разглеждат и пазаруват бебешки дрешки/играчки, имат подход към децата и т.н. Обаче - ей ме на - шест (+ девет) месеца по-късно, във възторг съм от това мъничко човече, което влезе със залп в живота ни и почти не мога да си спомня какво беше преди нея, как беше преди нея, кога беше... Онзи, другият живот, го усещам някак чужд и непредставимо далече.

*
Дни преди да се роди дъщеря ни бяхме на рождения ден на Ники Б. Той носеше кесията си собственоръчно правени късметчета, подаде ми, изтеглих едно за мен, едно за нея. И К. си изтегли. На него се падна доброта, на мен - любвеобвилност, на нея - чудо.

*
Помня много ярко първото ни излизане "навън". Беше на третия ден след изписването, на шестия след раждането - февруарска неделя, много слънчева, направо пролет. Бях писала на Б. ..можеш ли да дойдеш? и тя разбра и дойде. Като ме прегърна, се разплаках, казах (на английски, защото не можех някак да го побера в думи на български "това", съвсем щеше да ме затисне) it's overwhelming, тя каза само i know. И после отговори на всичките ми въпроси, някои от тях записани на листче, пазя го "за поколенията". На листчето се мъдри и великия въпрос "какво да й обличам??". Той казва много за състоянието ми тогава, за липсата на адекватност, за усещането да си изгубен и да не знаеш, да се усещаш малък, направо мравка пред гигантската отговорност, която внезапно се е стоварила отгоре ти. (И, не, деветте месеца бременност не ме бяха подготвили за това, струва ми се - нищо не може да те подготви).

Същият този ден излязохме на малка разходка в парка и аз за пръв път носих дъщеря си навън не под сърцето си, а върху него. Помня колебливостта в стъпките си (разбрах тогава израза "да ходиш по яйчени черупки"), как спирах на всеки няколко крачки да проверявам дали диша в слинга, колко отчетливо се усещах друга. Светът навън си изглеждаше съвсем същият, какъвто го бях оставила преди няколко дни. А аз бях изстреляна от един живот, прелетяла бях през изпитанието, оцелях и се приземих в новия живот без грам да съм подготвена за него. Навън светът си беше същият, хората си бяха все така, а аз дори не бях сресана. И това беше само най-видимото несъответствие.

*
Оттогава минаха много дни. Въпросите не станаха по-малко, но станаха по-големи. Също и тя, а също някак си - и аз.

Помня как ми казваха в началото - растат като гъбки, наслаждавай се на всеки момент, докато се обърнеш - и са пораснали... а аз слушах и тайно си мислех "да, бе, да!". Обаче... да и още как! Събуждаш се сутрин - и е различно, през нощта човечето тайно от теб е пораснало, променило се е и това, което си забелязал вчера, вече не е, заместено е от друго, ново някое умение, звук, движение, тишина, любопитство или съсредоточеност.

*
Помня как през първите два месеца всяка седмица й омаляваха дрешките. И как се дивях и си мислех - какви са тези кройки, кой ги мисли тези дрехи, такива криви, нескопосани! А то - малки са й просто, ама кой да мисли трезво и съобразително и да се досети, че една седмица си е направо една година, ако не и повече, в бебешкия живот.

*
Ааах, първите дни в къщи! Какъв хаос само, какво небивало стълпотворение на новости и незнания! Велико беше и незабравимо! И непохватно, и неадекватно... И страшно, ама ние не си признавахме. Гледахме го страшното в очите и мигахме учестено. А страшно си беше. Първо хормоните, които напълно ми бяха отнесли главата и аз не чувах и не виждах (бебето плаче и нищо друго не съществува, ама наистина, някакъв вакуум наоколо и всичко друго е "отвъд"). Второ.. кой ти е сменял пелени, преобличал, къпал, хранил, гушкал, носил, приспивал, гледал новородено, кога? То е едно такова, почти прозрачно, мигличките му едва се виждат и изцяло от волята на някой друг зависи, самичко главата си не може да обърне, цялата отговорност е върху ти, върху ни... Както каза Р., с която родихме с десет дни разлика, при имането на деца възрастта пречи, защото си даваш сметка и за отговорността, и за последиците... друго си е да родиш на 21.

*
Едва на втората седмица се сдобих с "масичка на оцеляването". На нея имаше: храна и вода - поне литър и половина, телефон с интернет, зарядно за телефона, разклонител за зарядното, листове и химикал. Също салфетки и кърпи в неограничено количество. Вече знаех какво е да си затиснат от спящо бебе, което се пробужда (т.е. разплаква) от всяко по-сериозно размърдване. А никой не иска да събуди спящо бебе. Затова - масичката на една ръка разстояние, а аз вдишвам бебе, издишвам, вдишвам бебе, издишвам... и така месец и нещо. Блаженство и благодат.

*
И драми, разбира се, къде без драмите на всяка голяма промяна. Катаклизмично беше и всякак ни постави на изпитание, а ние уж големи, смислени хора. Ама къде ти - като ни помете бебешкия вихър, мина време преди да се уталожи всичко и да си намерят новите неща местата. А ние да намерим новите си места (поне да започнем, че то е процес и с един мах на магическата пръчка не става).

*
Най-често задаваният към нас с К. въпрос? Спите ли. Неважен въпрос, прикритие за истинските. Защото... ами да, спим. Къде повече, къде по-малко, къде заедно, къде поотделно, спим. Може би, обаче, това е най-лесното за питане. Смее ли някой да зададе съвсем реално надвисналия въпрос: какво ще го правите сега този живот, дето сте го създали? как ще го опазите, как ще му гарантирате любов, здраве, добруване, смислени приятелства, размах, простор, вълшебства и разлистване? Къде по-безопасно си е да попиташ: спите ли.

*
Помня първата инжекция. Как забиват иглата в нея, а пронизват мен. Още ме боли, месеци вече оттогава.

Помня и цитатът на Elizabeth Stone, на който попаднах случайно преди доста време и колко преувеличен ми се стори тогава. И колко съвсем истински "сега":

Making the decision to have a child - it is momentous. It is to decide forever to have your heart go walking around outside your body. 

*

Иначе... всякак съм в клишето. Заглеждам бебешки колички, раници и слингове по улиците, умилявам се от новородени, сърцето ми се топи като ме дари с беззъба бебешка усмивка, или се кикоти, докато баща й я гъделичка по един много специален негов си начин. Уча бебешки. И, разбира се, правя по хиляда сто и седемнайсет снимки на ден и говоря в множествено число. Макар това последното да се опитвам съзнателно да го избягвам или поне да е в умерени граници - винаги ми се е струвало нелепо да кажеш "ака ни се". 

*

През тези шест месеца имаше дни на велики постижения (трябва ли да казвам, че се предефинира идеята ми за постижение?). Успявах понякога да изрежа ноктите и на двете й ръце в рамките на един час или пък - да закуся преди да е станало обяд. Но също и други велики неща, например да не успея да си взема душ преди да дойдат гостите или пък да трябва да изляза, без да обуя втория си чорап, защото... ами защото не дава бебето!

*
Докато дописвам това (след няколко дни и нощи тук-там писане), тя се търкаля като пумпалче върху одеалце на пода. Все повече шава, любопитства, открива. Изпълзява извън одеалцето. Все по-навън в света, който все по-малко мога да контролирам. Трябва да свикна с това, гледам я и си повтарям.

*

Чета си сега тук написаното и виждам как много изречения започват с "помня". Все едно говоря за случки, които са били някъде много отдавна. Но да - огъва се усещането за време, всякак се огъва. А ми е важно да помня/напиша, защото уж дните си приличат, а новите неща са като лавина и онези за помнене лесно се затрупват. 

*
Още едно, последно засега, "помня". Помня първия път, в който влязох в стаята и я намерих не там, където я бях оставила. Беше през този - шестият месец. Прескочи ми сърцето. После се зарадвах. А тя беше толкова доволна от себе си - успяла беше да се обърне и да се завърти съвсем сама. Сияеше просто.

Мисля си сега, че сигурно е много "родителско" това - едновременно да ти прескача сърцето от тревога и да подскача от радост. Мисля си също и за моите родители, за моята майка (и за малките и големи глупости, които съм вършила) - колко ли пъти са били разпънати между двете емоции.

Изобщо - уча се и аз. Има за учене.

*
Отвреме-навреме се улавям, че още си повтарям - имаме бебе. Имам дъщеря.

*

Понякога, на заспиване, си мисля за това ново измерение на пълнотата. Така изглежда:

цяла

неговото дишане отдясно.

нейното дишане отляво.