италиански послеслови

Бях за седмица в северна Италия и Тоскана, където от години си мечтая да отида. Сбъдна се една мечта, да. Донесе голямо разтърсване след себе си, също да.

Разтърсването най-ясно пролича след кацането на самолета. Прибирала съм се от много чужбини и, с изключение на прибирането ми от Индия, София безотказно ми се е струвала неугледна и мизерна още от летището. Давам си сметка напоследък, че, поради ред причини, с всяко следващо прибиране, ми става все по-трудно. Но за пръв път след тези дни във всякакви малки и големи места в Италия, София ми се видя толкова безутешно грозна. Това беше думата: грозна и това словосъчетание ме преследва вече втори ден. Безутешно грозна. И то не се отнася само за начина, по който нещата изглеждат, но и за начина, по който нещата се усещат.

На летището ни пресрещна един от онези таксиметрови шофьори-фалшификат, който се залепи за нас и не го отпрати моето не, благодаря, а отприщи куп други думи от негова страна, на мен ми кипна и се чух да казвам: защо просто не ни оставите на мира?? Тази миниатюрна случка доста добре илюстрира "цялото". Идваш от приятността и цивилизоваността директно в лицето на един човек с лоши зъби и обноски, миришещ на много некъпани цигари, който гледа да те излъже и да хване 5-6 лева келепир. Българийо, така изглеждаше на връщане.

Много и всякакви неща от пътуването, но два въпроса носих и донесох със себе си. Единият беше от онази стара иронична песен на Тодор Колев: как ще ги стигнем американците, ще ги задминем, кога? направо се чудя в тази гъста мъгла... За моя голяма изненада, тази песен ме сполетя някъде по средата на пътуването и си остана с мен. Как ще ги стигнем италианците? Всъщност, тайно от себе си се бях надявала, че не сме така далече. Всякак бях опровергана.

Вторият въпрос беше/е детински.. от онези, съпроводените с тропане на краче: ама защо не може и при нас така, защо?!!! Не може да е толкова трудно да се постигне цивилизованост на средата и цивилизованост на взаимоотношенията между хората... И, разбира се, цинично си отговарях сама с вица за това как се постига британска зеленина на ливадата: сееш, поливаш, подстригваш, и така 400-ин години.

Добре, че умът е благоразумен и има мехамизми за самозащита. Прибрах се от летището, много разстроена от това, което виждам и усещам тук. Стоях под душа дълго, после се занимавах с дълга поредица дребни битови неща, спах малко следобеда, да наваксам за ставането в 3:30 сутринта и чак късно вечерта излязох.. в първия момент дори не ми направи впечатление. Едва след известно объркване на сетивата, видях пак цялата "тукашност" през италиански филтър.. поизбледнял в сравнение със сутрешния. Вероятно след още ден-два, всичко тук ще изглежда пак "нормално". Не може да се живее в постоянен вътрешен дискомфорт и конфликт. Паметта ще се погрижи, умът ще се погрижи. Не може да е чак толкова лошо, в крайна сметка, всеки ден го живея, нали. И гласчето, което казва: а можеше всекидневно да е другояче, ще заглъхне, ще отшуми. Ще го заглъхна, ще го забравя.