и понеже обичам "случайните" "съвпадения" ;) -- ето това видео ми стоеше на екрана на лаптопа от преди да замина - отворено и заредено за гледане, но неизгледано.
до тази вечер.
не искам да го коментирам, нито да се не-съгласявам. просто... от три седмици съм го намерила, сега го гледах. обичам така ;)
Блог на Галина Николова
вторник, 22 април 2014 г.
понеделник, 21 април 2014 г.
италиански послеслови
Бях за седмица в северна Италия и Тоскана, където от години си мечтая да отида. Сбъдна се една мечта, да. Донесе голямо разтърсване след себе си, също да.
Разтърсването най-ясно пролича след кацането на самолета. Прибирала съм се от много чужбини и, с изключение на прибирането ми от Индия, София безотказно ми се е струвала неугледна и мизерна още от летището. Давам си сметка напоследък, че, поради ред причини, с всяко следващо прибиране, ми става все по-трудно. Но за пръв път след тези дни във всякакви малки и големи места в Италия, София ми се видя толкова безутешно грозна. Това беше думата: грозна и това словосъчетание ме преследва вече втори ден. Безутешно грозна. И то не се отнася само за начина, по който нещата изглеждат, но и за начина, по който нещата се усещат.
На летището ни пресрещна един от онези таксиметрови шофьори-фалшификат, който се залепи за нас и не го отпрати моето не, благодаря, а отприщи куп други думи от негова страна, на мен ми кипна и се чух да казвам: защо просто не ни оставите на мира?? Тази миниатюрна случка доста добре илюстрира "цялото". Идваш от приятността и цивилизоваността директно в лицето на един човек с лоши зъби и обноски, миришещ на много некъпани цигари, който гледа да те излъже и да хване 5-6 лева келепир. Българийо, така изглеждаше на връщане.
Много и всякакви неща от пътуването, но два въпроса носих и донесох със себе си. Единият беше от онази стара иронична песен на Тодор Колев: как ще ги стигнем американците, ще ги задминем, кога? направо се чудя в тази гъста мъгла... За моя голяма изненада, тази песен ме сполетя някъде по средата на пътуването и си остана с мен. Как ще ги стигнем италианците? Всъщност, тайно от себе си се бях надявала, че не сме така далече. Всякак бях опровергана.
Вторият въпрос беше/е детински.. от онези, съпроводените с тропане на краче: ама защо не може и при нас така, защо?!!! Не може да е толкова трудно да се постигне цивилизованост на средата и цивилизованост на взаимоотношенията между хората... И, разбира се, цинично си отговарях сама с вица за това как се постига британска зеленина на ливадата: сееш, поливаш, подстригваш, и така 400-ин години.
Добре, че умът е благоразумен и има мехамизми за самозащита. Прибрах се от летището, много разстроена от това, което виждам и усещам тук. Стоях под душа дълго, после се занимавах с дълга поредица дребни битови неща, спах малко следобеда, да наваксам за ставането в 3:30 сутринта и чак късно вечерта излязох.. в първия момент дори не ми направи впечатление. Едва след известно объркване на сетивата, видях пак цялата "тукашност" през италиански филтър.. поизбледнял в сравнение със сутрешния. Вероятно след още ден-два, всичко тук ще изглежда пак "нормално". Не може да се живее в постоянен вътрешен дискомфорт и конфликт. Паметта ще се погрижи, умът ще се погрижи. Не може да е чак толкова лошо, в крайна сметка, всеки ден го живея, нали. И гласчето, което казва: а можеше всекидневно да е другояче, ще заглъхне, ще отшуми. Ще го заглъхна, ще го забравя.
Разтърсването най-ясно пролича след кацането на самолета. Прибирала съм се от много чужбини и, с изключение на прибирането ми от Индия, София безотказно ми се е струвала неугледна и мизерна още от летището. Давам си сметка напоследък, че, поради ред причини, с всяко следващо прибиране, ми става все по-трудно. Но за пръв път след тези дни във всякакви малки и големи места в Италия, София ми се видя толкова безутешно грозна. Това беше думата: грозна и това словосъчетание ме преследва вече втори ден. Безутешно грозна. И то не се отнася само за начина, по който нещата изглеждат, но и за начина, по който нещата се усещат.
На летището ни пресрещна един от онези таксиметрови шофьори-фалшификат, който се залепи за нас и не го отпрати моето не, благодаря, а отприщи куп други думи от негова страна, на мен ми кипна и се чух да казвам: защо просто не ни оставите на мира?? Тази миниатюрна случка доста добре илюстрира "цялото". Идваш от приятността и цивилизоваността директно в лицето на един човек с лоши зъби и обноски, миришещ на много некъпани цигари, който гледа да те излъже и да хване 5-6 лева келепир. Българийо, така изглеждаше на връщане.
Много и всякакви неща от пътуването, но два въпроса носих и донесох със себе си. Единият беше от онази стара иронична песен на Тодор Колев: как ще ги стигнем американците, ще ги задминем, кога? направо се чудя в тази гъста мъгла... За моя голяма изненада, тази песен ме сполетя някъде по средата на пътуването и си остана с мен. Как ще ги стигнем италианците? Всъщност, тайно от себе си се бях надявала, че не сме така далече. Всякак бях опровергана.
Вторият въпрос беше/е детински.. от онези, съпроводените с тропане на краче: ама защо не може и при нас така, защо?!!! Не може да е толкова трудно да се постигне цивилизованост на средата и цивилизованост на взаимоотношенията между хората... И, разбира се, цинично си отговарях сама с вица за това как се постига британска зеленина на ливадата: сееш, поливаш, подстригваш, и така 400-ин години.
Добре, че умът е благоразумен и има мехамизми за самозащита. Прибрах се от летището, много разстроена от това, което виждам и усещам тук. Стоях под душа дълго, после се занимавах с дълга поредица дребни битови неща, спах малко следобеда, да наваксам за ставането в 3:30 сутринта и чак късно вечерта излязох.. в първия момент дори не ми направи впечатление. Едва след известно объркване на сетивата, видях пак цялата "тукашност" през италиански филтър.. поизбледнял в сравнение със сутрешния. Вероятно след още ден-два, всичко тук ще изглежда пак "нормално". Не може да се живее в постоянен вътрешен дискомфорт и конфликт. Паметта ще се погрижи, умът ще се погрижи. Не може да е чак толкова лошо, в крайна сметка, всеки ден го живея, нали. И гласчето, което казва: а можеше всекидневно да е другояче, ще заглъхне, ще отшуми. Ще го заглъхна, ще го забравя.
неделя, 6 април 2014 г.
"пробвай с вяра"
В петък една приятелка разказа история, която ми се иска да запазя в "писмената си памет" ;).. (благодаря ти, Х.)
Случило им се да пътуват в Ловешко в командировка. На връщане, по един междуселски път, съвсем в нищото, видели един свещеник - посред пътя, говори нещо на едно куче.. Спрели до него, попитали го накъде е тръгнал.
- Към София, отговорил.
- София е далече, как ще стигнеш, скоро ще почне да се стъмнява...
- Вярвам, че Богородица ще прати някоя добра душа да ме вземе..
- А на кучето какво му приказваш?
- Казвам му да внимава да не ходи по пътя, че ще го сгази някоя кола...
Ясно е, качили го. По пътя той им разказал, как сутринта на същия ден тръгнал от София, пак така - на стоп. Ходил до едно ловешко село, свършил си там някаква работа, и тръгнал обратно..
- А защо не вземеш влак или автобус, няма ли да ти е хем по-лесно и бързо, хем по-сигурно?
- Аааа, с пари всеки може да пътува, ама без пари и с вяра...
..
[и с риск да "разваля" самородния блясък на края на историята... този свещеник ме присети за един човек, който ние почти "срещнахме" миналата неделя, по пътя на връщане от Жабленския манастир, Пернишко.. към манастира има черен път, доста трудно проходим, затова ние го взехме пеша. На връщане чухме иззад един завой нещо като ръмжене.. Като приближихме - оказа се гръмовно хъркане :). На една огряна от слънце поляна - съвсем открита отвсякъде и съвсем близо до пътя, безметежно спеше и мощно хъркаше, подложил ръка под главата си, един възрастен човек с посребрени мустаци :). Стори ми се толкова сигурен в света, в това, че нищо лошо няма да му се случи. Защото.. най-беззащитни сме в съня, нали.. А и той като този в-Ловешко свещеник.. под отркито небе, на най-сигурното място..]
Случило им се да пътуват в Ловешко в командировка. На връщане, по един междуселски път, съвсем в нищото, видели един свещеник - посред пътя, говори нещо на едно куче.. Спрели до него, попитали го накъде е тръгнал.
- Към София, отговорил.
- София е далече, как ще стигнеш, скоро ще почне да се стъмнява...
- Вярвам, че Богородица ще прати някоя добра душа да ме вземе..
- А на кучето какво му приказваш?
- Казвам му да внимава да не ходи по пътя, че ще го сгази някоя кола...
Ясно е, качили го. По пътя той им разказал, как сутринта на същия ден тръгнал от София, пак така - на стоп. Ходил до едно ловешко село, свършил си там някаква работа, и тръгнал обратно..
- А защо не вземеш влак или автобус, няма ли да ти е хем по-лесно и бързо, хем по-сигурно?
- Аааа, с пари всеки може да пътува, ама без пари и с вяра...
..
[и с риск да "разваля" самородния блясък на края на историята... този свещеник ме присети за един човек, който ние почти "срещнахме" миналата неделя, по пътя на връщане от Жабленския манастир, Пернишко.. към манастира има черен път, доста трудно проходим, затова ние го взехме пеша. На връщане чухме иззад един завой нещо като ръмжене.. Като приближихме - оказа се гръмовно хъркане :). На една огряна от слънце поляна - съвсем открита отвсякъде и съвсем близо до пътя, безметежно спеше и мощно хъркаше, подложил ръка под главата си, един възрастен човек с посребрени мустаци :). Стори ми се толкова сигурен в света, в това, че нищо лошо няма да му се случи. Защото.. най-беззащитни сме в съня, нали.. А и той като този в-Ловешко свещеник.. под отркито небе, на най-сигурното място..]
Абонамент за:
Публикации (Atom)