(намерих си това.. публикувано преди време в Литературен вестник.., зарадвах му се)
Когато пиша:
Поезията е
сетиво. Още едно, с което съм дарена. Помага ми да разбера, когато и където
другите сетива не стигат. Прави границата между реалността и невидимото
прозирна – мога да надникна. Прави възможно изговарянето на неща, които иначе
не бих. Прави ме за себе си по-близка, по-мъдра.
Когато чета:
Трябва да е
лично, да ми говори, иначе ме отегчава. Да прочета стихотворение, после да го
нося със себе си на лист или в книга, да ми е всред другите ежедневни неща.
Сетиво и хляб.
Така я разбирам аз поезията.
