Вчера се подстригах, най-после, случайно.. в Chinatown (китайски ли беше онзи език?..)
Докато чаках - около час - и над главата ми висяха хартиени огнени дракони, наблюдавах перфектната организация в салона.. претъпкан с хора, 3-ма фризьори, още 2-ма с "подпомагащи функции", и поне 15 клиента.. на площ по-малка от боксониерата до Герена, в която преди години живях.. и все пак имаше пространство да се движат, да подстригват, боядисват, сушат коси и да правят още милион малки и големи неща..
Удивително беше.
Вчера, също така, се присетих как, когато за първи път ме попитаха "от колко време си в Ню Йорк", отговорих "от 3 дни".
В началото на тази седмица "отпразнувахме" първия месец тук с дълга разходка, вечеря във виетнамски ресторант, на който случайно попаднахме, и безбрежен разговор.
Откакто започнаха часовете в университета, времето някак се смали. В края на 2-та седмица, вече бях предала 3 курсови работи и вече имам първите си оценки. Също свиквам и със странното усещане да съм отново в университета.., но от другата страна. Купчината книги расте, чета по всяко време и навсякъде. Наскоро се присетих за един приятел, който разказваше как се научил да чете, докато кара колелото си.., защото и това е време. Ще се науча да правя повече време (не е грешно това изречение ;). Ще си припомня как.
Месец и нещо е.. толкова много, толкова малко.
Усещам разликата. Усещам разликите. Имам още толкова много да разбирам.
Есента дойде, мирише различно.
Четенето беше обявено за 19:00 ч. Аз отидох в 17:45.
Добре, че послушах съвета на човека, който ми каза изобщо за това (от сърце благодаря!!).. и ме предупреди да отида около час по-рано (и за това също!). На 4-тия етаж на Barnes & Nobel, гигантската книжарница, от която на мен ми се завива свят, имаше около 100-тина стола, подредени в спретнати редици. Повечето от тях, в 17:45, 1 час и 15 минути преди началото, вече бяха заети.
Аз си избирам място на 2-рия ред, точно пред "трибуната" (каква друга дума има за това?). Искам да бъда близо, да го виждам и да го чувам. Да го виждам и чувам. И се зареждам с търпение. Чета от книгата, която ще представя, новата му: Man In The Dark. До мен се намества един господин на около 65 г. Столовете бързо се запълват, скоро и пространството наоколо също. Десетки, може би всъщност стотици, правостоящи. Разни и разнообразни. А аз се сещам за един разказ от "Одет Тулмонд и други истории".. за едно друго литературно четене, как тя притиска книгата до сърцето си, и ми става смешно.
Всичко е по американски организирано. Няколко пъти се дават инструкции. Как ще протече, какво може и какво не може публиката. Какъв ще е редът при раздаването на автографи. Започва, разбира се, навреме. Служител на книжарницата представя Пол Остър с няколко изречения. И той излиза..
Аз го очаквам някак.. по-голям. По-едър, някак си да излезе, да запълни "сцената", да "тежи".. като истински голям писател ;) А той излиза, висок и слаб, със светла риза и тъмни дънки, застава зад микрофона, някак лек... и започва да чете. И аз разбирам - най-голямото нещо в него е гласът му. Не, не голям, ами дълбок, плътен.. всъщност, може би думата да го определя е.. пълен. Пълен с всичките гласове на различните му герои, с тъгите им и историите им, със среднощните им разговори, с безсънията им, със спомените им.. И аз забравям всичко останало. Просто съм там, и цялата съм ухо.
Чете няколко откъса от различни места на книгата. От последния откъс аз някак си се усмихнах отвътре.. нямам дума за това чувство, другояче да го опиша или нарека... Не бях усетила как са минали 40 минути - толкова време беше чел. Аплодисментите бяха богати, той благодари и си седна на първия ред. Можех да го пипна, ако се бях пресегнала през хората ;) ама аз не, все пак.
Припомниха ни реда за автографите и се изви опашката, точно както си им е реда. Господинът до мен ме бутна лекичко по рамото и пита: Are you pleased? На мен не ми стигат думите точно в този момент, само кимвам, той ме поглежда и също блажено кимва. Един език говорим ;)
Точно с този господин и с две други негови познати дами си говорим неочаквано сладко следващия един час, че и повече... Но преди това - аз си вземам автограф. Опашката върви бързо, аз се учудвам на тази скорост, после разбирам. Покрай чакащите хора минава служител на книжарницата и пита всеки дали иска "personalized" автограф. Ако искаш - казваш си името - в моя случай - буква по буква, служителката го записва на лепкащо листче, отваряш книгата на заглавната страница, тя го лепва и ти си готов. Пол Остър преписва името ти, подписва се. И това е. Но аз съм с необичайно (за тук) име, което често е повод за въпроси, а сега ми даде шанс да си разменя 4-5 изречения с човека, от когото имам най-много книги в опакованата си по настоящем в кашони библиотека.
Когато ние 4-римата - с господина и дамите - си тръгваме около час след края на четенето, Пол Остър още раздаваше автографи и на опашката края й не се виждаше.
А аз бях щастлива. Още съм :)
миналата седмица, посред бял ден, един огромен афро-американец с психическо отклонение (доколкото мога да преценя) ме фрасна с тесте вестници и с все сила през лицето, както си стоях на една пейка в сърцето на ню йорк, с чаша старбъкс-кафе в ръка.
не го пожелавам на никого най-вече заради емоционалните "странични ефекти". това обаче, заради което го пиша тук, са реакциите на хората към въпросната случка.
понеже ми дойде в повече, та имах нужда да го разкажа, извентилирам, омаловажа, анекдотизирам и прочие, разказах случилото се на доста хора. включително - и поотделно - и на 2-ма нюйоркчани и на една американка, наскоро преместила се тук.
можете ли да познаете каква беше реакцията им?
и тримата, независимо един от друг, ми се извиниха от името на града! не просто ми казаха, че съжаляват, че подобно нещо ми се е случило. казаха: "I apologize on behalf of my city".
с други думи, неприемливото поведение дори на един от гражданите на ню йорк, Е петно върху репутацията на града, Е лично отношение, Е "моя" работа, независимо, че "аз" на практика нямам нищо общо.
този град и хората му понякога наистина не знам какво да ги правя ;)
--
късен P.S.
разказвах на една приятелка въпросната случка.. и като казвах как ме е млатнал с тестето вестници.. имах много ярка асоциация - как на лято, на село, трепехме досадните мухи с нагънат вестник.. горките.
много, много се смяхме.
Вчера се подстригах, най-после, случайно.. в Chinatown (китайски ли беше онзи език?..)
