вторник, 7 юли 2015 г.

Раждането ли? Страхотно беше!


Мисля го този текст от доста време, съчинявам, драскам наум, редактирам, мота се нещо, бави се да се напише. Голям ми се струва, не знам как да го побера в думи това гигантско нещо, откъде да го подхвана. Обаче тази вечер дойде изречението и кълбото тръгна. Развива се. Възели има, бавно и полека трябва, дума по дума.

Дъщеря ми ме роди. Ето го изречението.

Дъщеря ми ме роди. С един поглед ме направи майка. И толкова внезапно стана, че още не ми го побира нито ума, нито сърцето. Случи се късно вечерта в един мразовит февруарски ден, същият, за който Л. ми беше написала около обяд: Галя, бях навън. Ужасно е студено и днес не е подходящо да се ражда, имай го предвид. Видях съобщението малко преди полунощ. Бях заета преди това: раждах (се). Беше датата на рождения ден на баща ми. Със закрилата му отгоре.

*
Сега, почти пет месеца по-късно, онзи ден ми е едновременно кристално бистър и като в мъгла. Повечето хора не смеят да ме попитат, а на онези, които питат, не им се вярва. Защото на въпроса как беше раждането, аз отговарям: страхотно беше. И ме поглеждат учудени, изненадани, невярващи и.. ти се шегуваш. Не се шегувам, хора, страхотно беше.

Пиша това сега не, за да се "похваля", а за да стигне по някакъв начин до някой, на когото не мога да го кажа, а има нужда да го чуе. Някой, на когото раждане предстои, а е наплашен от многото "други" истории. Да родиш може да бъде и удивително, невероятно преживяване, може. На мен ми се случи, съвсем не съм единствена, има го, случва се, ще се случва още.

Родих във вода, без медикаменти, без упойки, без болкоуспокояващи. И беше най-удивителното нещо, което някога ми се е случвало. Цялото. Не само онзи момент, в който държах дъщеря си в ръце, секунди след като беше дошла "тук", и тя ме погледна в очите и се изплези, опитвайки света "отсам" на вкус. Не само онзи миг, онази вечност. Цялото беше удивително. Всичкото беше.

*
Да кажа все пак, че аз имах скучна бременност. Всички екстри, но нищо в повече. Прекарах много време първите месеци в приплъзване между стола и дивана, защото ми се виеше свят и аха да припадна. Ощастливих един гръцки ресторант с незабравимо присъствие, увенчано с репликата на К.: don't worry, she is pregnant, в резултат на което получих комплимент от заведението купичка бял ориз на пара и клонче прясна мента. Смях се с глас на ето тази картинка, макар че то беше от т.нар. knowing laughter. Къпах се неведнъж подпряна на стената, че иначе сила не достигаше. Към последните месеци бях намерила едни чудесни хлабави чорапи - можеха да се събуват с провлачване на крак по земята, без навеждане. И, някак естествено, влязох с двата крака в клишето "бременна в ремонт". Месец осми и девети можех да бъда намерена в някой от софийските строителни хипермаркети, най-често приседнала върху изложбена тоалетна чиния. Ако ме нямаше там, бях в къщи, седнала върху огромна топка за фитнес: гладех. Не от любов към гладенето, а защото имах кожен проблем, несвързан с бременността, който обаче поради нея не можеше да се лекува конвенционално. Затова осем месеца гладех калъфката на възглавницата си всяка вечер, а наред с нея - и всичко останало. Приличах на барбарон накрая. Това ми бяха на мен усложненията.

*
А за раждането... Бях с дула, К. беше с мен, бях с избор на акушерка и избор на лекар. Защото исках във вода, а то не става по стандартния начин. Ама аз стандартния начин не го и исках. Исках да съм без упойка, да усетя всичко, да видя на какво е способно тялото, аз на какво съм способна. Исках да пия вода, колкото ми е нужно, да си изям донесените от вкъщи банан и круша, да се разхождам. Да има кой да ми обяснява какво се случва и да не му е за първи път, да не го виждам за първи път и да не е болничен персонал. Да има кой да ми държи ръката, да ме държи да стана, да седна, да ме погали, ако се разтреперя, да се шегува с мен, да ми шепне в ухото, когато друго не виждам и не чувам, да запази самообладание заради мен. Да се посмеем между контракциите. Да гушкам бебето си веднага. Да е леко и постепенно всичко и някак.. плавно. Много неща исках и почти не ми се вярваше (още не ми се вярва!), но всичките ги получих.

*
Дали не ме беше страх? Страх ме беше и още как! Дни преди раждането гледах едно кратко филмче за естествено раждане и половин час след това ми излезе стресница. С нея - в ъгълчето на устните - родих. Има я на снимките - белег на страха. И аз съм човек все пак, страхлива съм и прагът ми на болка е много нисък. Но това е през "другото" време. Като ми тръгнаха водите, беше вечер - легнах си и спах до сутринта, все едно беше нощ като всяка друга. Тялото си знае работата, казах си, каквото има да става, ще става. И с неочаквано хладнокръвие на сутринта станах, взех си душ, закусих, докато засичах контракции (а К. сглобяваше бебешко креватче), после станах и затворих ципа на приготвеното от преди това малко куфарче.

*
Няколко дни, след като родих, Б. каза: ти си имала възможно най-перфектното за българските условия раждане. Сигурно е така, но то е и единственото, което съм имала. Вече от опит знам: и така е възможно. Тук и сега е възможно. И също така е възможно първата акушерка на сутринта да дойде при мен с думите: Поздравления за чудесното раждане.

*
За да не помислите, че това се случва някъде другаде, да кажа все пак, че на същия този ден - първият ден "след", в коридорите на клиниката ме срещна една от секцио-лекарките, изгледа ме от глава до пети и каза: сега малко диета, гимнастика и ще се стегнеш. Искаше ми се да я изритам в кокалчето, да й кажа: жена, ти си си сбъркала приоритетите! (сега като пиша това си мисля, че си е сбъркала и професията - какъв само фитнес инструктор можеше да излезе от нея!), но тогава бях толкова шокирана, че нищо - нито възпитано, нито невъзпитано не бях в състояние да кажа. Само я погледнах (надявам се достатъчно изразително) и отминах. Отидох да си гушкам бебето.

*
Пиша всичко това и все едно не на мен се е случило, или е било толкова отдавна, че е почти сцена от филм. Още една важна причина да го напиша. Времето и паметта не винаги се спогаждат.

*
Вечерта преди да родя - беше неделя. По забавно стечение на обстоятелствата гледахме "Уилоу". Ако не сте го гледали, или не помните - това е филм-приказка и от началото до края е.. за едно бебе. Нашето бебе вероятно е изтълкувало това като знак, защото някъде по средата на филма прати водно съобщение: ИдвамПолека идвам, не се шашкайте. И ние само малко се шашнахме.

*
Още няколко неща. Едното е за постепенността, другото - за продължителността, третото - за непоносимостта.

Всъщност - да започна отзад-напред. Единствените два момента, в които болката беше непоносима, бяха двата записа на тонове преди да вляза във водата и то, защото бях легнала, за да могат да "закачат" апарата за мен. През цялото останало време бях права - разхождахме се по коридорите и нагоре-надолу по стълбите; или седнала на една голяма фитнес-топка. И си бях добре, даже се шегувахме и смяхме между контракциите. Обаче в легнало положение не се търпеше. Говорихме си после, че това е възможно най-неудачната позиция, и аз наистина така го усетих (единственият път, в който ми се гадеше от болка, беше при втория запис на тонове).

Иначе болката беше постепенна и поради това - поносима. Постепенно се усилваше, и тялото някак се настройваше и.. можеше да се "издиша" достатъчно лесно. Паузите между контракциите също помагаха - на малки "порции" почти всичко може да се понесе :). Някак ритмично беше всичко и доста сюр-реалистично. Включително усещането за време. Отидохме в клиниката около 11 часа (контракциите бяха започнали около 5 сутринта), родих малко след 20 ч. Така написано изглежда като ужасно много време. Но не се усети така. Изобщо не го усетих дълго даже. В шеги и закачки мина една голяма част от времето, контракциите бяха почти между другото, а накрая, когато вече съвсем не бяха "между другото", времето като че ли се ускори и завихри.

*
И да кажа за завършек - не е за сам човек това, не знам какво би било без дулата ми и без К. до мен, неотлъчно и двамата - източник на всякаква подкрепа, човешкост и топлина. Има си нужда от това, сложно е и нелесно, уязвима бях, важно беше да съм в пашкул от доброжелателна грижа и обич.

Така и аз по-лесно се родих.