вторник, 18 август 2015 г.

другите възможни животи

J. ми писа днес честити ни 7 години.. Бях забравила. На този ден преди 7 години прелетях океана и влетях в един друг свой живот. Нюйоркският. Сега ми изглежда не-мой. Но беше. Преди повече от година и половина започнах да пиша един "мини-мемоар" за това ми там време. Не знам дали някога ще го довърша, затова го слагам тук. Така поне по-често ще ми е пред очите - иначе е просто файл, затрупан в папка, затрупана в папка, затворена в кутия с мигащо око. А сега ще се превърне в торта със седем свещички.

И друго ме присети тази честитка. Преди още повече време домакинът на една много приятна вечеря беше приканил гостите да си намислим по два въпроса, за които бихме искали да имаме, но нямаме отговор. Единият мой въпрос тогава беше: каква бих била, ако бях правила други избори.

---

Из "Ню Йорк, личен екземпляр"


Трябва да разкажа за това време. Тежи ми да нося тези почти две години навсякъде със себе си, пропити с опасението, че ще забравя. Че всеки ден забравям по мъничко - случка тук, име там. Че всеки ден ме отдалечава. Да продължим да бъдем живи, значи да продължаваме да разказваме историите си. Чий беше този цитат? Не помня. За никой друг да няма смисъл разказаното нататък, за мен има.

А може би и за теб?
  
New York City – This Exit

Заминах за Ню Йорк през август 2008-ма година. На 18-ти август, защото датата има значение. Изобщо – датите имаха значение, знаците имаха значение, толкова знаци разчетох и разгадах покрай това двугодишно приключение, че при мисълта да разкажа за тях, изпитвам лека боязън. 

Малко преди рождения ми ден, в самото начало на март 2008-ма, вечерях с един много важен за мен човек в „Кактус“. „Кактус“ беше тогава (и още е) много приятен ресторант, с постоянство на стила и клоняща към гурме кухня. Ходила бях там и преди, затова ми се строи странно, че цяла вечер седях срещу една голяма табела - от онези указателните, уличните, която не бях виждала дотогава, като че ли сложена там нарочно, за мен: New York City - This Exit. Тогава още не знах, че ми предстои да живея две години в Ню Йорк. Знаех, че ще ходя в Америка, но не беше ясно мястото, можех да се окажа във всеки щат, във всеки град. Когато писмото пристигна месец по-късно, ми се стори като гигантско вселенско намигване. New York City - This Exit.

И също към намигванията - съвсем случайно се озовах отново в „Кактус“ в деня, в който започнах да пиша този текст, на 25-ти януари 2014-та година. За пръв път след онзи паметен мартенски ден през 2008-ма. Седнах на същата маса, само че сега – с гръб към табелата, сочеща накъде е изходът за Ню Йорк. И така, докато отпивах от чашата си кадифено българско червено вино, Ню Йорк остана зад гърба ми.

Молби и молитви

Две седмици преди да замина още не знаех къде ще живея. Трябваше да съм на общежитие към университета, в който отивах, но от общежитието в последния момент пристигна известие, че са ме разпределили в стая с месечен наем колкото месечната ми стипендия, така че това нямаше да го бъде. Кое щеше да го бъде обаче? Имах две седмици да разбера. Нямах никакво време. Запретнах ръкави и започнах да преглеждам стотици обяви за наеми в непредставимия град на другия континент, купих за пръв път в живота си скайп-кредит, за да се обаждам на телефоните в тези обяви, започнах да търся трескаво други общежития за чуждестранни студенти, да кандидатствам за тях, започнах да пиша писма на всички хора (общо четирима), които познавах съвсем бегло в Ню Йорк, на всички всякакви и навсякъде познати, които можеха да имат нещо общо с Ню Йорк, с някой, който живее там, с някой, който е живял там, с някой, който може да познава някого там... С две думи: бях отчаяна.

Спомням си съвсем отчетливо следобеда, в който не можех място да си намеря от притеснение. Бях опитала всичко, което можах да измисля, не знаех какво повече да направя. Оставаше по-малко от седмица до заминаването ми. Заминаването ясно, а къде щях да пристигна? Къде щях да отида след летището? Повъртях се из родната къща, в която прекарвах последния си месец в България, тясна ми беше, излязох в градината, седнах на една купчинка пръст под лозите, загледах се в пътечката на една мравешка колония, отпуснах рамене и се разревах от безсилие.

Не си давах сметка тогава, че сълзите са поради много повече от „нямам квартира, в която да пристигна в Ню Йорк“. Това просто преля вече пълната чаша. Напусках всичко, което познавах, живота, който познавах, всесилната мрежа от приятелски рамена, улиците, които знам къде отиват, и докато и аз натам отивам, мога да срещна случайно далечен познат или близък приятел; културата, в която лесно се ориентирам, езика, на който мога всичко да кажа, родното място, от което ме дели един нощен влак, мъркането на котката, гласа на майка ми в същата часова зона, всичко. И отивах някъде, не знам и аз къде, в нещо, не знам и аз какво. Нулирах брояча на живота си, щях да започна да съществувам наново. Тогава обаче не знаех съвсем. Мислех си: проклето нещо, къде ще прибера главата си и двата куфара?

Ден след наблюдаването на мравешката колония, на 15-ти август, с майка бяхме в Добрич - да изберем паметна плоча за гроба на баща ми (стълпотворение на всякакви неща имаше в последните ми български дни тогава). По пътя минахме покрай църквата Св. Богородица. Видях хора, струпани отвън, сетих се, че е празника на Света Богородица, предложих на майка да влезем. Носех една бодлива топка страх в стомаха си, набъбнала главоломно от смътните картини как се примъквам с двата куфара незнайно накъде.

В църквата беше полу-празно, литургията беше свършила, хората вече се разотиваха. Застанах в средата, затворих очи, въздъхнах и се помолих някак да се намери квартира за мен
преди да замина, слънчева и топла, с добри хора, за да летя с леко сърце. Моля.

На 18-ти август, три дни по-късно, станах в 4:45 сутринта, за да се приготвя за летището и видях, че, докато съм спяла, съм получила sms от Цвети: Congratulations! Ти си proud собственик на слънчева квартира с хазяи от Перу! Следваха още детайли за разположение и метро-станции, които нищичко не ми говореха, но това нямаше значение, аз вече подскачах около куфарите. Звучеше ми още по-невероятно, защото с Цвети се познавахме от около месец и се бяхме виждали точно веднъж, а тя дори беше предплатила моята квартира със собствени пари. Освен това, тя самата беше пристигнала в Ню Йорк само 10-тина дни преди това.

Когато много часове по-късно и вече през океана подписвах договора за наем, ах-нах наум, виждайки името на хазяйката ми. Maria Angeles.

Богородица е добра майка, беше ми писала по друг повод в sms една близка тогава приятелка. Богородица е добра майка.

..
В още една църква влязох преди да тръгна. Вече в София, на 17-ти август, имах среща с един приятел, за да ми преподаде „урок по математика”. Щях да имам входящ тест в университета, а аз не знаех нито един математически термин на английски. Така че, уговорих си среща със Стефан (който живее в Щатите, но точно тогава си беше за малко в България) – да ми направи един животоспасяващ мини-математически речник. По пътя към срещата минах покрай църквата Света Неделя. Обичах това място, обичах хладното й спокойствие, пространството, в което можеш да изчезнеш от света. Придърпа ме като магнит, писах съобщение на Стефан, че ще закъснея малко, и влязох.

Имах нужда някой да ми каже, че всичко ще бъде наред, че решението, което съм взела, е добро решение. Наивно от моя страна, знам, още повече, когато всичко вече се случваше с бързината на лавина, но все пак. На страха очите са големи, на надеждата желанията наивни, а аз слушах и двамата напоследък.

В джоба си носех една миниатюрничка иконка на св. Георги, който убил дракона, нали. Година по-късно всеки път като я видех, се присещах за пожеланието от един приятел: Kill all your dragons with kindness, но на 17-ти август 2008-ма още не бях го чула. Реших да си я осветя преди да тръгна. Когато застанах пред свещеника и се опитах да отговоря на въпроса му: какво те води насам, гласът ми затрепери и се разплаках.

Заминавам надалеч и задълго, успях да изрека някак.
Колко надалеч и колко задълго?, попита.
За Америка, за две години.
Моята дъщеря е в Америка, вече близо десет. Кога летиш?
Утре сутринта, през Франкфурт.
Значи ще летиш със слънцето.
Много ме е страх...
Тогавай не тръгвай, остани тук.

Погледнах го първо невярващо, после се разсмях. Не ме беше чак толкова страх.

На другата сутрин летях със слънцето.

Като пиша това сега, двете ми ходения на църква едно до друго – Света Богородица до Свети Георги, си мисля, че Богородица е добра майка, а Свети Георги добър баща.
Била съм в добра компания на тръгване.

Молби и молитви (2)

Друга молба, която отправих към вселената преди да замина, беше свързана с дълия полет, многото прекачвания, всеобщата неизвестност. Молбата ми беше доста обща, гласеше: някой да ме съпроводи.

На летището в София брат ми и снаха ми дойдоха да ме изпратят. Бяхме втори на опашката за check-in. Пред нас бяха мъж и жена, през които погледът ми мина, без да ги види. Чула гласовете ни, жената се обърна и, от всички възможни хора на света, аз се озовах срещу Бистра - много скъпа на сърцето ми приятелка, която живее със съпруга и децата си в Германия. Летяха със същия полет до Франкфурт. През цялото време до Франкфурт бяхме заедно. Изпратиха ме колкото можаха навътре в голямото Франкфуртско летище, Бистра ме прегърна силно на тръгване и така изпратена, продължих.

Докато преминавах през летището, вече сама, видях сред многолюдното и многопъстро множество една от другите фулбрайтърки от моята група. Тъничко момиченце с огромна кутия за чело и ококорени очи. Прекосих навалицата, докоснах я по рамото, тя се обърна стресната и изведнъж лицето й светна, чертите омекнаха: Така се радвам да те видя! Беше се объркала в лабиринта на гигантското летище, а нямаше време до полета си изобщо. Огледах се заедно с нея, видяхме правилната посока, помогнах й с багажа да стигне до лентата за по-бързо придвижване, прегърнахме се, тя хукна, аз се отправих в моята посока. Казах си: всичко ще бъде наред, и в мен една въздишка олекна.

Съпровожданията продължиха по целия път. На опашката за първия щатски полет един американец ме заговори и си говорихме, докато стана време да се качваме. А после, вече във Вашингтон, докато седях пред изхода за самолета и разглеждах купчината си документи (за да видя как се казва хотелът в Маями, в който в крайна сметка отивах), пред мен застанаха млади другоземни мъж и жена: И вие ли сте Фулбрайт? Бяха видели логото на организацията на купчината документи в ръцете ми. Така се запознах със Саджад и Хумайра от Бангладеш. Саджад стана един от най-близките ми приятели в Щатското време и благодарение на невероятното му чувство за хумор и нашите почти ежеседмични еженеделни телефонни разговори – животът между Калифорния и Ню Йорк беше възможен. Друго си е да има с кого да се посмееш с глас и от все сърце, когато хич не ти е смешно. Животът съвсем другояче изглежда, другояче се понася.

Маями на картата

Маями беше първата ми спирка преди Ню Йорк. Там прекарах няколко дни – за ориентационен семинар на Фулбрайт. Програмата, изисквания и очаквания, кое как протича, културни различия, специфики на Америка - социални и политически, дискусии, вечери, разходки, яхти под разветите листа на палмите. И ние: 140 човека от цял свят, до един спечелили престижната стипендия, всеки със своята собствена история, култура, страхове, надежди и темперамент. Зъзнехме в пре-охладените зали на университета, където се провеждаше ориентацията, почти се покривахме със скреж от студения въздух (след първата сесия всички бяхме с връхни дрехи, иначе не се живееше), а навън ни затискаше тежката влажна жега на този крайокеански град, и кожата за секунди се покриваше със ситни капчици, дрехите залепваха. Контрастите на Америка се заявиха отчетливо от първия ден.  Никога не разбрах тази американска страст към климатиците, макар че две години по-късно, когато ми дойдоха скъпи гости от България, установих с изненада в сравнението с тях, че съм посвикнала.

Маямските дни са ми в лека мъгла: бяха като отлагане за поемане на въздух преди всичко друго, което още предстоеше, и бяха заредени с твърде много впечатления за една междинна спирка. И все пак Маями ми подари едно ураганно посрещане и двама много специални човека. Човеците са Саджад от Бангладеш и Джулия от Германия. Саджад ме намери, както стана дума по-горе, на летището във Вашингтон заради логото на Фулбрайт, а Джулия - в мразовитите коридори на Маямския университет. Тя по-късно ми сподели, че ме е заговорила тогава, защото съм й се сторила симпатична. До живот ще съм благодарна за това! Джулия постепенно се превърна в най-близкия ми и важен човек в Щатите, а неуморното чувство за хумор на Саджад направи много дни и неща поносими.

Без моите Саджад и Джулия Америка нямаше да е същата, аз нямаше да съм същата, животът нямаше да е същия, тази история щеше да е друга. 

Ураганно посрещане

На излитане от България мислех за всичко друго, но не и за времето в Маями. Затова не знаех, че към бреговете на града приближава ураган, и вероятността той да удари челно беше съвсем реална. Разбрах го при кацането на самолета: в полусън, пребита от вълнения и от усещащия се като 97-часов полет от София през Франкфурт през Вашингтон до Маями, чух пилотът да казва нещо за атмосферните условия. Не го разбрах съвсем, бях концентрирана в това да събудя съзнанието си и да разбера къде са намирам.

Със Саджад и Хумайра взехме такси от летището до хотела. Навън ни зашлеви вълна тежък сгорещен въздух, напоен с влага, нажежен дъжд, размахван като камшик от ураганния вятър. Едва успяхме да затворим вратата на таксито, толкова упорито вятърът я искаше за себе си.

На рецепцията в хотела ни очакваха две писма. Едно за „добре дошли“ от Фулбрайт и едно – от управата на самия хотел. Второто беше далеч по-интересно. В него ни предупреждаваха за очакванията ураганът да удари Маями в следващите 12 часа и подчертаваха, че оставаме в хотела на своя собствена отговорност. В случай, че ураганът удари, продължаваше писмото, в хотела няма да има ток, а вероятно и вода. Асансьорите няма да работят, така че ще трябва да ползвате стълбищата. И понеже хотелът беше на брега почти до самия океан – една улица и един ред палми ни деляха, от управата на хотела ни съветваха, ако вълните станат твърде високи, да отстъпим от прозорците към вътрешността на стаите и да запазим самообладание.

Да, помислих си, и заспах непробудно.

Ураганът, който в онази нощ ни се размина, се казваше Fay (Фея). 

Бяла кожа

Нюйоркският ми престой започна с висок старт - публично зашлевен шамар с тесте вестници, от който ми отхвръкнаха очилата, а чашата с кафе излетя от ръката ми и не я видях никога повече. Кой като мен, а?

С Джулия се видяхме за пръв нюйоркски път на Union Square в първата ни след-маямска неделя. Не знаехме тогава, че ще превърнем това в традиция и, независимо от времето, почти всяка неделя ще се виждаме на този точно площад и оттам ще започват безбрежните ни разходки и разговори. И че точно на този площад Джулия ще избере да заснеме краткото (и за мен сърцераздирателно) видео за довиждане, което ми подари в последния ден от моето двугодишно нюйоркско приключение.

Тогава – в онази августовска неделя, всичко предстоеше. А ние седяхме на една пейка, огряни от слънце, отпиващи кафе от големи картонени чаши, разказващи си дните и преживяванията след като взехме всяка своя си полет от Маями. Беше ни добре: имахме се една друга в безбрежното нюйоркско море от чужди лица.

Между две глътки кафе видях с крайчеца на окото си един афро-американец, който обикаляше другите пейки. Говореше нещо не много свързано на висок глас, а хората по пейките се правеха, че не съществува. Дойде ред и на нашата пейка, той каза нещо, което не разбрах, и, защото смятах, че така е редно и някак си по-учтиво, отколкото да се правя, че го няма, му казах с най-кроткия си глас: Please leave us alone. И той си тръгна, а ние си продължихме разговора. Няколко минути по-късно откъм гърба ми ме зашлеви гигантски изневиделица шамар, придружен от цял фонтан думи и ругатни, от които стреснатият ми мозък регистрира само тези две: white bitch! От уплаха, болка и изненада скочих, хората наоколо се развикаха, очилата ми бяха хвръкнали, чашата с кафе от ръката ми също, както и цяло ято стари вестници, които, както осъзнах после, бяха проводника на гнева на онзи човек. Около мен се засуетиха хора, завикаха полиция, подаваха ми носни кърпи, очила, успокоителни думи. Едва в ретроспекция си дадох сметка, че човекът, който аз така учтиво (според мен) отпратих, се е оттеглил само, за да измисли как да ми отмъсти за неуместната проява на човешкост. И, намирайки старите вестници, се е върнал, за да ми даде заслуженото.

Добре дошла в Ню Йорк, помислих си вечерта на същия ден и ревнах с всичка сила.

..
Тази, преживяна от мен като бомбастична, случка имаше няколко странични ефекта.
На първо място, тя материализира моите неартикулирани отчетливо преди това страхове от този нов, невъзможен за помисляне наведнъж град. Дълбоко и тайно от себе си се чувствах сама, малка, уязвима и беззащитна в това море от чуждости, където абсолютно всичко беше ново и непознато. По-късно осъзнах, че това усещане идва от задължаващото „живея тук“ и това го прави съвсем различно от туристическото „тръгвам си всеки момент“. Да си някъде като турист е свързано с ваканционна радост, прехласване и склонност към експериментиране, но всъщност най-важното от всичко е знаенето, че, каквото и да се случи, в крайна сметка си отиваш в къщи. „Живея тук“ не предполага лукса да си тръгнеш и да си отдъхнеш другаде. Няма другаде.

Това чувство за уязвимост поостаря и поизбледня с времето и накрая съвсем го бях забравила, но в първите дни и седмици беше фон и сцена на всичко останало.

На второ място, много ясно разбрах, че има подобаваща причина никой да не говори с хората, които си говорят сами. В Ню Йорк има много такива самотници-скитници и всички други явно са свикнали, защото остават невъзмутими пред всякакви странности и се преструват, че всичко си е в реда на нещата, нищо не се случва и просто продължават да правят това, което си правят, все едно свят извън тях не съществува. Твърде много странности има в Ню Йорк, няма да му остане на човек здраво място, ако тръгне да обръща внимание и да проявява учтивост към всички (друг е въпросът дали Please leave us alone е учтиво, независимо от тона, с който е казано. Нюанси и адекватност на езика, колко много имаше да уча за вас!).

Освен това, за пръв път в почти тридесетгодишния си тогава живот осъзнах, че имам "бяла" кожа. И че това ме отличава от една част от света. Това се оказа интересно откритие, особено в едно пътуване до квартал Jamaica, за което ще разкажа малко по-късно.

И, съвсем не на последно място, този вестникарски шамар реши едно битово затруднение, което изпитвах през последните няколко дни. Очилата ми бяха започнали да ми правят малка раничка на носа, на мястото, където двете нелички се подпират в кожата. Нещо се бяха „разместили“ от презокеанското пътуване. Не знам дали отривистият шамар с вестник, или последващият полет, или последващото приземяване в добре поддържаната цветна леха им се отрази по този начин, но, в крайна сметка, някое от тези многозначителни събития ми намести очилата. Приех това буквално, а по-късно, като поотмина шока - и символично.

Извинявам се от името на моя град

Това беше репликата, която чух от трима американци, независимо един от друг, на които разказах моята шамарска история. И тримата ме изслушаха с внимателен потрес, след което казаха: I apologies on behalf of my city. И тогава, и сега все още се дивя на тези думи и на съзнанието, което ги „произвежда“. Защото, за да кажеш това, би трябвало да си даваш сметка, че 1) хората правят местата, и 2) носиш споделена отговорност. Т.е. и от теб зависи. И тогава, и сега не мога да си представя някой, в това число и аз, от софийските жители да произнесе такава реплика към чужденец, пострадал на територията на града ни. Най-много да кажем: съжалявам, че това ти се е случило. А това е почти съвсем малко по-различно от Извинявам се от името на моя град. Както би казал един мъдър приятел: разликата е в 400-те години подстригване на британската морава. Така де.

Първият човек, който ми се извини от името на Ню Йорк, беше Кени. Познавах Кени от един българо-американски проект, по който бяхме работили в София. Освен това, той беше моето спасение, в случай, че не се беше намерила квартирата, която в крайна сметка се намери (щеше да ме приюти за една седмица, мен и двата ми куфара).

С Кени имахме уговорка да се видим следобеда на същия ден, който започна с кафе и летящи очила под слънцето на Union square. Но аз не бях в състояние да се придвижвам из Ню Йорк, толкова ме беше стреснал и шокирал този инцидент. Не можех просто. Исках да се прибера в онази малка като кибритена кутия стая в Куинс, която трябваше да наричам „в къщи“, и да се скрия от този враждебен свят, пълен с луди мъже, ходещи с тесте вестници в ръка. Обадих се на Кени, за да отменя уговорката. Той позна по гласа ми, че нещо не е наред и само каза: Къде си? Ще бъда там след 15 минути, не мърдай.

Безкрайно съм благодарна на Кени за тези най-важни думи тогава, за това, че усети, без да е нужно да казвам, за това, че дойде веднага. И, освен, че чу моята история за „добре дошла“ и ме застреля с репликата: I apologize on behalf of my city, Кени направи още две добри дела онзи ден. Заведе ме в Central Park и ми показа една от най-красивите гледки в Ню Йорк. За да видя и другото лице на града, предполагам. Трябва да му се признае, успя да ми извърне погледа към хубавото. И също така ми каза, че без да ползвам метрото (което аз изведнъж се уплаших да ползвам след този инцидент), съм загубена, така че по-добре да се въоръжа с вяра, че всичко ще бъде наред, и да не бягам в измамното временно скривалище на такси-до-в-къщи. Първо много скъпо ще ми излезе и второ, много бавно ще ми излезе. При всички случаи, каза Кени, не можеш да си го позволиш. 

вторник, 11 август 2015 г.

наполовина пълна....

...е чашата на първата ни година заедно.

М. ме попита онзи ден: имаш ли усещането, че е минало толкова време?
Шест месеца.
Нямам.
Усещането е като за шест дни. И поне шест години.

*
Аз не съм от хората, които винаги са искали деца, умиляват се покрай други бебета, обичат да разглеждат и пазаруват бебешки дрешки/играчки, имат подход към децата и т.н. Обаче - ей ме на - шест (+ девет) месеца по-късно, във възторг съм от това мъничко човече, което влезе със залп в живота ни и почти не мога да си спомня какво беше преди нея, как беше преди нея, кога беше... Онзи, другият живот, го усещам някак чужд и непредставимо далече.

*
Дни преди да се роди дъщеря ни бяхме на рождения ден на Ники Б. Той носеше кесията си собственоръчно правени късметчета, подаде ми, изтеглих едно за мен, едно за нея. И К. си изтегли. На него се падна доброта, на мен - любвеобвилност, на нея - чудо.

*
Помня много ярко първото ни излизане "навън". Беше на третия ден след изписването, на шестия след раждането - февруарска неделя, много слънчева, направо пролет. Бях писала на Б. ..можеш ли да дойдеш? и тя разбра и дойде. Като ме прегърна, се разплаках, казах (на английски, защото не можех някак да го побера в думи на български "това", съвсем щеше да ме затисне) it's overwhelming, тя каза само i know. И после отговори на всичките ми въпроси, някои от тях записани на листче, пазя го "за поколенията". На листчето се мъдри и великия въпрос "какво да й обличам??". Той казва много за състоянието ми тогава, за липсата на адекватност, за усещането да си изгубен и да не знаеш, да се усещаш малък, направо мравка пред гигантската отговорност, която внезапно се е стоварила отгоре ти. (И, не, деветте месеца бременност не ме бяха подготвили за това, струва ми се - нищо не може да те подготви).

Същият този ден излязохме на малка разходка в парка и аз за пръв път носих дъщеря си навън не под сърцето си, а върху него. Помня колебливостта в стъпките си (разбрах тогава израза "да ходиш по яйчени черупки"), как спирах на всеки няколко крачки да проверявам дали диша в слинга, колко отчетливо се усещах друга. Светът навън си изглеждаше съвсем същият, какъвто го бях оставила преди няколко дни. А аз бях изстреляна от един живот, прелетяла бях през изпитанието, оцелях и се приземих в новия живот без грам да съм подготвена за него. Навън светът си беше същият, хората си бяха все така, а аз дори не бях сресана. И това беше само най-видимото несъответствие.

*
Оттогава минаха много дни. Въпросите не станаха по-малко, но станаха по-големи. Също и тя, а също някак си - и аз.

Помня как ми казваха в началото - растат като гъбки, наслаждавай се на всеки момент, докато се обърнеш - и са пораснали... а аз слушах и тайно си мислех "да, бе, да!". Обаче... да и още как! Събуждаш се сутрин - и е различно, през нощта човечето тайно от теб е пораснало, променило се е и това, което си забелязал вчера, вече не е, заместено е от друго, ново някое умение, звук, движение, тишина, любопитство или съсредоточеност.

*
Помня как през първите два месеца всяка седмица й омаляваха дрешките. И как се дивях и си мислех - какви са тези кройки, кой ги мисли тези дрехи, такива криви, нескопосани! А то - малки са й просто, ама кой да мисли трезво и съобразително и да се досети, че една седмица си е направо една година, ако не и повече, в бебешкия живот.

*
Ааах, първите дни в къщи! Какъв хаос само, какво небивало стълпотворение на новости и незнания! Велико беше и незабравимо! И непохватно, и неадекватно... И страшно, ама ние не си признавахме. Гледахме го страшното в очите и мигахме учестено. А страшно си беше. Първо хормоните, които напълно ми бяха отнесли главата и аз не чувах и не виждах (бебето плаче и нищо друго не съществува, ама наистина, някакъв вакуум наоколо и всичко друго е "отвъд"). Второ.. кой ти е сменял пелени, преобличал, къпал, хранил, гушкал, носил, приспивал, гледал новородено, кога? То е едно такова, почти прозрачно, мигличките му едва се виждат и изцяло от волята на някой друг зависи, самичко главата си не може да обърне, цялата отговорност е върху ти, върху ни... Както каза Р., с която родихме с десет дни разлика, при имането на деца възрастта пречи, защото си даваш сметка и за отговорността, и за последиците... друго си е да родиш на 21.

*
Едва на втората седмица се сдобих с "масичка на оцеляването". На нея имаше: храна и вода - поне литър и половина, телефон с интернет, зарядно за телефона, разклонител за зарядното, листове и химикал. Също салфетки и кърпи в неограничено количество. Вече знаех какво е да си затиснат от спящо бебе, което се пробужда (т.е. разплаква) от всяко по-сериозно размърдване. А никой не иска да събуди спящо бебе. Затова - масичката на една ръка разстояние, а аз вдишвам бебе, издишвам, вдишвам бебе, издишвам... и така месец и нещо. Блаженство и благодат.

*
И драми, разбира се, къде без драмите на всяка голяма промяна. Катаклизмично беше и всякак ни постави на изпитание, а ние уж големи, смислени хора. Ама къде ти - като ни помете бебешкия вихър, мина време преди да се уталожи всичко и да си намерят новите неща местата. А ние да намерим новите си места (поне да започнем, че то е процес и с един мах на магическата пръчка не става).

*
Най-често задаваният към нас с К. въпрос? Спите ли. Неважен въпрос, прикритие за истинските. Защото... ами да, спим. Къде повече, къде по-малко, къде заедно, къде поотделно, спим. Може би, обаче, това е най-лесното за питане. Смее ли някой да зададе съвсем реално надвисналия въпрос: какво ще го правите сега този живот, дето сте го създали? как ще го опазите, как ще му гарантирате любов, здраве, добруване, смислени приятелства, размах, простор, вълшебства и разлистване? Къде по-безопасно си е да попиташ: спите ли.

*
Помня първата инжекция. Как забиват иглата в нея, а пронизват мен. Още ме боли, месеци вече оттогава.

Помня и цитатът на Elizabeth Stone, на който попаднах случайно преди доста време и колко преувеличен ми се стори тогава. И колко съвсем истински "сега":
Making the decision to have a child - it is momentous. It is to decide forever to have your heart go walking around outside your body. 
*
Иначе... всякак съм в клишето. Заглеждам бебешки колички, раници и слингове по улиците, умилявам се от новородени, сърцето ми се топи като ме дари с беззъба бебешка усмивка, или се кикоти, докато баща й я гъделичка по един много специален негов си начин. Уча бебешки. И, разбира се, правя по хиляда сто и седемнайсет снимки на ден и говоря в множествено число. Макар това последното да се опитвам съзнателно да го избягвам или поне да е в умерени граници - винаги ми се е струвало нелепо да кажеш "ака ни се". 

*
През тези шест месеца имаше дни на велики постижения (трябва ли да казвам, че се предефинира идеята ми за постижение?). Успявах понякога да изрежа ноктите и на двете й ръце в рамките на един час или пък - да закуся преди да е станало обяд. Но също и други велики неща, например да не успея да си взема душ преди да дойдат гостите или пък да трябва да изляза, без да обуя втория си чорап, защото... ами защото не дава бебето!

*
Докато дописвам това (след няколко дни и нощи тук-там писане), тя се търкаля като пумпалче върху одеалце на пода. Все повече шава, любопитства, открива. Изпълзява извън одеалцето. Все по-навън в света, който все по-малко мога да контролирам. Трябва да свикна с това, гледам я и си повтарям.

*
Чета си сега тук написаното и виждам как много изречения започват с "помня". Все едно говоря за случки, които са били някъде много отдавна. Но да - огъва се усещането за време, всякак се огъва. А ми е важно да помня/напиша, защото уж дните си приличат, а новите неща са като лавина и онези за помнене лесно се затрупват. 

*
Още едно, последно засега, "помня". Помня първия път, в който влязох в стаята и я намерих не там, където я бях оставила. Беше през този - шестият месец. Прескочи ми сърцето. После се зарадвах. А тя беше толкова доволна от себе си - успяла беше да се обърне и да се завърти съвсем сама. Сияеше просто.

Мисля си сега, че сигурно е много "родителско" това - едновременно да ти прескача сърцето от тревога и да подскача от радост. Мисля си също и за моите родители, за моята майка (и за малките и големи глупости, които съм вършила) - колко ли пъти са били разпънати между двете емоции.

Изобщо - уча се и аз. Има за учене.

*
Отвреме-навреме се улавям, че още си повтарям - имаме бебе. Имам дъщеря.

*
Понякога, на заспиване, си мисля за това ново измерение на пълнотата. Така изглежда:

цяла
неговото дишане отдясно.
нейното дишане отляво.