сряда, 29 май 2013 г.

четвъртък, 23 май 2013 г.

още Костас Монтис, "Кого живея"

намерих си, преписала съм си още от тази невероятна книга, за която и преди съм писала тук.. прекрасен Костас Монтис, прекрасен:

--

Да знаете колко се затвори тази врата,
която се затвори..

--

Обикнах те в пълни подробности.

--

Не допускайте в себе си друга наклонност
освен склонността към любов.

--

с едно сърце, на което едно му говориш,
друго разбира.

--

Където и да ни докоснете,
обичаме.

--

Не си чака реда любовта, бута се.

--

Беше една разсеяна Пролет,
която оставяше където й падне нещата си.

--

Имахме едно волско нанагорнище.


(ще спра тук, на волското нанагорнище.. и без това е в разговорите тия дни..)

сряда, 22 май 2013 г.

Емоционалните години

От известно време насам си мисля много за това как върху календарното се наслагва емоционалното ни време.. и как то е циклично и.. се повтаря, докато не видим повторенията и не направим нещо с тях..

Миналата година "видях" цикъла от края на октомври и ноември.. сега "виждам" и априлско-майския. Ето и днес - още едно си припомних, от тези, големите.. и това ме доведе тук.
- един гигантски семеен катаклизъм, който всичко размести и нищо повече не беше същото
- една голяма отривиста лъжа, всъщност две
- един човек си отива, сънувам майка ми как плаче и знам, преди да ми кажат
- един дългоочакван отговор идва и.. ме притиска до стената.. за дълго
Трудностите, които белязват. Гледам си белезите тия дни, и като че ли за пръв път, в струпването, виждам какво ги е оставило..

вторник, 21 май 2013 г.

Америка+


Дойде ред! 

а ето тук може и мъничко да се послуша...

сряда, 15 май 2013 г.

малките неща от друг ъгъл



това видео ме свари толкова неподготвена... и така ме стопли, че ми се прииска пак да мога да го видя.. и вие да може да го видите :)


понеделник, 13 май 2013 г.

две-три малки

Покрай изборите вчера и резултатите днес и покрай някои лични събития напоследък, си мисля как понякога, независимо от изборите, които правим, независимо от цифрата, която задраскваме на вселенската бюлетина, кашата, в която се озоваваме, си е все същата. Разликата е, че си познаваме чудовищата и горе-долу знаем какво да очакваме от тях. Един плакат, като от протестите, голям къс от кашон, с надпис с черен маркер: докога?! Пъхам го зад гардероба, после се разколебавам, и го изхвърлям. Рециклирам, разбира се. (В друго време бих си казала, че е добре да заместя "докога?!"-то с "какво по-различно да направя?".. сега обаче не съм в настроение за това).

Пак сънувам, че съм сляпа. Знам какво означава. Знаенето не го прави по-леко, но пък мога по-бързо да се събудя. Събуждането също не го прави по-леко. Всеки избор влачи след себе си други избори. Написвам това и се сещам как преди няколко години участвах в една игра.. и.. ако приемем, че е възможно да получиш отговор на всеки въпрос, който зададеш.. и имаш право само на два въпроса, какво ще попиташ?.. Единият ми въпрос тогава беше: каква щях да бъда, ако бях правила други избори? Всякакви вселенски намигвания, да, да.

Иначе.. иначе. Почти четири месеца след излизането ми от болницата, вече мога спокойно да ходя, но още помня: да можеш да изкачиш стълбите, да повървиш по улиците, да изпревариш някой, който се движи по-бавно от теб, да отидеш до магазина и да напазаруваш.. (и малко преди това: да можеш да стоиш прав достатъчно дълго, за да си измиеш зъбите) са неща, които приемаме за ежедневна даденост. Докато не ни се отнемат. С приемането за даденост също имаме какво да си кажем. То на мен. Аз на него.

Изобщо: не скучая никак.