неделя, 6 януари 2013 г.

припомняне на Индия

[намерих бележките си от Индия.. и ми се прииска да ги споделя.. по това време миналата година още се усещаше в кожата ми мирис на техни подправки и избледняваха следите от къна по ръцете ми..]

18-ти декември, 7:40 сутринта


Да, колкото и невероятно да ми изглежда.. аз съм в New Delhi, Индия. Днес е втората ми сутрин тук. Събудих се.. навън се чуваше (още се чува) непознат хор на птици и нещо, което ми се струва като "писукане" на маймуни. От другите стаи се чуват гласове. Първо помислих, че Р. и майка й си говорят.. но по-вероятно е домашната прислужница да е дошла и единият глас да е неин..

Множество нови неща. Нови и различни.

Да започна подред? ;)

Преди да излетя от София, на летището усетих.. тръпката на приключението :). Това, за което Никос Казандзакис говори: В главата ми отново повя вятърът на странстването; докога този вятър ще вее в главата ми? Да даде Господ, докато умра! Каква радост е само да се откъсваш от сушата, да заминаваш! Да срязваш въжето, с което си вързан за сигурността, да заминаваш! Да гледаш назад и да виждаш как планините и любимите ти същества се отдалечават. И с този цитат пъхнат в джоба за кураж се качих в самолета.

Три излитания и кацания по-късно - София -> Букурещ -> Доха (Катар) -> Делхи.. ето ме в Делхи.

На третото прекачване вече съм много, много изморена, заспивам.. Събудих се като наближи време за кацане, тогава видях, че в самолета от Доха до Делхи бяха пътували предимно "други" хора.. много слаби и дребни, много мургави, няколко много възрастни мъже и жени в черни дрехи, забулени и закачулени, приличат на стафиди, наметнати с изглеждащи мръсни и с неопределим цвят "хавлии".. притесни ме усещането за непознато, което ме повя от тях..

Вече съм отчетливо малцинство - по кожа, ръст, коса, дрехи и.. всичко.. различна сред пътниците повечето мургави и другоземни (сега като се замисля, те по-скоро са си били "тукашни", а аз другоземна, но.. тогава така го усетих).

Преди да кацнем, един от стюардите напръска обилно по цялото протежение на самолета с дезинфектант. Пилотът го анонсира с: "we have to, we apologize for the inconvenience". И стюардът с широка усмивка мина с големия спрей.  И без това си донесох страхове за болести и бактерии, които прихванах след всички разговори с хора идвали насам и неидвали...предпочитам да бях проспала този момент ;).

Първи впечатления: на митницата, над служителите от паспортен контрол... поредица от гигантски (горе-долу колкото един едър човек) ръце, в различни мудри... допускам, част от тях, благославящи... После: мъжката и женската тоалетна на летището са обозначени с "фото-тапет" на цяла стена. Зачудих се дали, ако не отговарям изобщо на изображението, все пак мога да вляза ;)

Р. ме посрещна на летището. Безкрайно се зарадвах (и, признавам си, си отдъхнах) да я видя - едно познато лице сред този непознат свят.

Навън от летището първото, което виждам, е.. прах. Въздухът е много, много прашен и.. "видим" - с лек жълтеникав отенък. Всичко е покрито с прах, всичко, и цветовете изглеждат по-мътни някак.. прахът придава на всичко отенък на нереалност.. и хората, необичайно топлото (по моите декемврийски критерии) време, растенията.. всичко се слива в морето от прах.. Вдишвам-издишвам чуждостта.

Р. е поръчала такси. Колата е стара, в по-добрите си години е била черна на цвят, шофьорът е с чалма, по предното стъкло висят всякакви дрънкулки.. вливаме се в потока от прах и клаксони. Непресекваща какофония, движението е от ляво, като в Англия, но всъщност е от всички посоки ;). Много рикши, моторизирани (auto-rickshaw) и не, всякакви модели и форми велосипеди, мотопеди, мотори и разни неузнаваеми превозни средства, накачулени в някои случаи с един, но най-често - с безброй пътници и всевъзможни представими и непредставими товари..

Сетивата ми са малко притъпени от пътуването, умората, различното, новото, да видя Р. след повече от година.. (след като наистина се бях сбогувала с нея "като за последно" в Ню Йорк), хаотичността наоколо, звуците, и всичко... и не разбирам съвсем как и кога пристигаме. Пред къщата на майката на Р., където ще отседна, расте високо палмово дърво.

Първият човек, когото виждам в къщата, се оказва домашната прислужница.. Р. ми обеснява, че е масово за хората от средната класа да имат домшана прислужница, шофьор, детегледачка и градинар.. И че те дори нямат шофьор (детегледачка също, но просто защото Р. и сестра й са вече големи)! Също разбирам, че е лесно да ги разпознаеш (след първите дни и на мен ми става лесно): те са от по-низша каста, по-дребни заради постоянното недохранване, по-зле облечени, мноого слаби и клечести, и в много от случаите - с доста по-тъмен цвят на кожата..

Домашната прислужница приготвя люти питки - роти - за закуска. Хапваме с домашно кисело мляко, докато Р. ми обеснява как в къщата се ползва за готвене само минерална или преварена вода, вероятно предусетила моите притеснения на чужденка, google-вала съвети за пътуващи до Индия... Внезапно в кухнята настава суматоха - оказва се, че една маймуна е влязла през прозореца и е откраднала връзка банани. В момента, в който ние с Р. отиваме, маймуната седи най-невъзмутимо на перваза, на два метра от всички нас, захвърля нахапан и недояден банан, подхваща втори и, докато го бели с отсечени движения, Р. ми казва, че маймуните могат да бъдат много агресивни, затова е по-добре да ги оставиш да вземат, каквото са си наумили, отколкото да рискуваш да ги предизвикаш...

Това маймунско "събитие" пренасища сетивата ми, повече не мога да поема и.. заспивам за няколко часа.

Добре дошла в Индия, казвам си, докато се унасям.