сряда, 31 март 2010 г.

365 дни, 365 думи. дума първа: зюмбюли

Струва ми се, че "зюмбюли" е чудесна дума за начало на моя мини-проект 365 дни в 365 думи, който започна току-що ;)

Идеята ми хрумна в чист вид преди два дни (и оттогава не ме оставя на мира;), но подозирам, че коренчето й е някъде в едно декемврийско гледане на Julie and Julia и техните 365 рецепти.

Разбира се, предвид ежедневието ми в момента, запитах се ще имам ли време да пиша всеки ден. А после си казах, че всъщност истинският въпрос е ще имам ли думи да пиша всеки ден..

Но така. Откъде дойдоха зюмбюлите? :) Малко предистория, преди да стигна до днес и до тях.

Предишните няколко месеца бяха странни, много гъсти, много неочаквани, пълни с какво ли не (включително с безчет доктори и непонятен докторски английски, сънища за оня свят, рождени дни, сватби, молитви на 6 езика, визи, ангели, легла, срещи, пътувания, Tavistock и You go, girl!!, още сънища, "от другата страна", Хари Потър, турски баклави по никое време, среднощни американски бири, български меденки, краища и начала, училище, будуване, малко сън и много въпроси за.. живота, вселената и всичко останало). И днес, съвсем изневиделица, ме споходи спокойствие, каквото отдавна не.

Имах работен обяд, който ме срещна с един от онези хора, за които тъкмо ден по-рано четох в Michael Gladwell-овата The Tipping Point - светли, вибриращи с хубава енергия, която "заразява" и общуващите с тях.. И след обяда, вместо да се метна в метрото с превърналото се в навик напоследък трескаво темпо и да прекарам остатъка от деня, заровена в книги и статии.., аз тръгнах полу-напосоки, влязох в една църква, напълно празна, с цъфнало черешово дърво отпред, после продължих по 51-ва улица и се озовах пред катедралата St. Patrick, в която, признавам си, никога не ми бе хрумвало да вляза.. Влязох. Вътре беше внушително красиво, но също така и пълно с внушителен брой туристи със светкавици. Излязох.

И после минах покрай любимия Bryant Park, където, на фона на все още сивкавите дървета и все още сивкавото всичко, видях няколко стръка ярко-сини зюмбюли. И спрях да ги помириша. Миризмата на зюмбюли ми е една от най-любимите, най-силната на пролет. Седях си там, в навалицата между 5-то и 6-то авеню, хора с костюми, бързащи, туристи с карти, старбъкс-кафета, разминаващи се, ръкомахащи, водещи безкрайни и неизбежни разговори по мобилните си телефони.. и си помислих колко е хубаво всъщност, че тръгнах пеша и тъкмо оттам минах и точно там спрях.