четвъртък, 29 октомври 2009 г.

така де

върнах опцията за коментиране. защото, ако ще пиша блог, ако ще е отворен и публичен, ако ще си споделям мислите, то ще трябва да има врата и пространство и за други гласове (както и за липсата им), за говорене, за отговор с дума, чувство, въпрос, стих, мрън, каквото.

това има своя повод в една публична дискусия за присъствието ни в интернет пространството и как е все по-лесно да си автентичен, да си си ти. просто защото е все по-трудно да поддържаш различни идентичности и да си ги вадиш от гардероба, когато ти е ден за тях. една за офиса, една за семейството, една за приятелите, една за теб си, една за събота и неделя, една за нощем, една за рано сутрин, една за през есента. много е времеемко и изтощаващо. така че - това е.

събота, 17 октомври 2009 г.

our deepest fear

вчера и днес изгледах два филма, които съм гледала и преди. и едва сега.. видях, че и в двата цитират един и същ пасаж. в първия филм го помислих за част от сценария, но като го чух във втория.. хм. един след друг, в две поредни нощи. обичам така :) [защо гледам филми в 2 през нощта, когато съм в сесия, е един съвсем отделен въпрос]

намерих го (google, разбира се) - оказа се доста известен цитат от книгата на Marianne Williamson, A Return to Love:

Our deepest fear is not that we are inadequate. Our deepest fear is that we are powerful beyond measure. It is our light, not our darkness, that most frightens us. We ask ourselves, who am I to be brilliant, gorgeous, talented, fabulous? Actually, who are you not to be? You are a child of God. Your playing small doesn't serve the world. There's nothing enlightened about shrinking so that other people won't feel insecure around you. We are all meant to shine, as children do. We were born to make manifest the glory of God that is within us. It's not just in some of us; it's in everyone. And as we let our own light shine, we unconsciously give other people permission to do the same. As we're liberated from our own fear, our presence automatically liberates others.

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

ню йорк в шепа (втора част)


след първата част, дойде ред и на... още някои наблюдения и удивления

- липсата на гардероби и шоколадови бонбони. вместо първите - closets (в по-старите сгради са си истински килери, друга подходяща дума нямам). вместо вторите - cupcakes. шоколадови бонбони могат да се намерят в руските магазини. ама ако ги взимате за американци, рискувате да не разберат жеста. плюс, спрямо тукашните разбирания и размери, шоколадовите бонбони са дребни като грахови зърна
- понятията за голям/о/а, дебел/о/а.. са социални конструкти и зависят от контекста. тукашният е щедър
- размерите, до които може да расте човешкото тяло, както и формите, които може да приеме, са главозамайващи
- съобщенията за промени в движението на метрото (редовно през уикенда) често са и на испански. наскоро видях и на руски, както и с йероглифи, които най-вероятно бяха китайски
- в пиковите часове сутрин и вечер, а около times square и по всяко друго време на денонощието, не можеш да се движиш със собствената си скорост и ритъм. принудително следваш скоростта и ритъма на тълпата
- пералните в апартаментите са рядкост. публичните или общите за сградата перални машини са нещо, с което не ми се свиква
- в квартала, в който живея, има много 1) руско-говорящи и 2) испано-говорящи. после идват азиатците и евреите. три спирки по-към манхатън е плътна азиатска част. още 3-4 спирки по-към манхатън е "малка индия". казват, че queens е най-етнически разнообразното населено място в целите щати. много е лесно да се повярва
- убедих се, че разбирането за това какво/кое е "сладко" на вкус, също се формира. тук е много захар, много захар
- iPhone-и, BlackBerry-ита, a напоследък и Kindle
- безжичен интернет в междуградските автобуси, както и контакти между седалките, за да можете при нужда да заредите батериите на някое от многобройните устройства, с които пътувате
- най-масовите чужди езици в училищата са, като че ли, испански и китайски
- незаконно е да се пие алкохол на публично място. полицаите следят и глобяват, не се шегуват
- хамбургерът (и всякаквите бургери) се брои за основно ястие
- вътре в къщи с обувките, разбира се
- лятото е сезонът на одеалцата и столчетата за пикник, както и на безбройните концерти, филми, пърформанси и каквото още се сетите - безплатно и под небето
- зеленината е кът, затова начините и местата, на които я има, често са прояви на изобретателност, труд и творчество
- цветята в градинките са в изобилие по всяко време на годината. за красота и за радост на пешеходците (никой не ги бере за букети, нали)
- най-масовите брой места около маса в ресторант? две. в кафене? едно.
- какво може да се подава от една дамска чанта? списък по действителни случаи: обувки с високи токчета; чехли тип джапанки; маратонки; постелка за йога; шал/жилетка/други разновидности на връхна дреха; чадър; наръч книги и/или документи; лаптоп; кутии за храна празни/пълни; термо-чаша за/с кафе; свежа целина, и други.

(следва продължение ;)

today

"Have you noticed, that the more you hurry, the slower you go?
The more you wait, the longer it takes?
The more you worry, the less you dream?

But the more you live, love, and laugh, the more you live, love, and laugh.
Weird?"

Notes From The Universe

петък, 2 октомври 2009 г.

100

и за сто - една от любимите ми истории. намерих я преди време на www.businessballs.com

--

The Travelers And The Monk

One day a traveler was walking along a road on his journey from one village to another. As he walked he noticed a monk tending the ground in the fields beside the road. The monk said "Good day" to the traveler, and the traveler nodded to the monk. The traveler then turned to the monk and said "Excuse me, do you mind if I ask you a question?".
"Not at all," replied the monk.
"I am traveling from the village in the mountains to the village in the valley and I was wondering if you knew what it is like in the village in the valley?"
"Tell me," said the monk "What was your experience of the village in the mountains?"
"Dreadful," replied the traveler, "to be honest I am glad to be away from there. I found the people most unwelcoming. When I first arrived I was greeted coldly. I was never made to feel part of the village no matter how hard I tried. The villagers keep very much to themselves, they don't take kindly to strangers. So tell me, what can I expect in the village in the valley?"
"I am sorry to tell you," said the monk "but I think your experience will be much the same there".
The traveler hung his head despondently and walked on.
A few months later another traveler was journeying down the same road and he also came upon the monk.
"Good day," said the traveler.
"Good day" said the monk.
"How are you?" asked the traveler.
"I'm well," replied the monk, "Where are you going?"
"I'm going to the village in the valley" replied the traveler "Do you know what it is like?"
"I do," replied the monk "But first tell me - where have you come from?"
"I've come from the village in the mountains."
"And how was that?"
"It was a wonderful experience. I would have stayed if I could but I am committed to traveling on. I felt as though I was a member of the family in the village. The elders gave me much advice, the children laughed and joked with me and people were generally kind and generous. I am sad to have left there. It will always hold special memories for me. And what of the village in the valley?" he asked again.
"I think you will find it much the same" replied the monk, "Good day to you".
"Good day and thank you" the traveler replied, smiled and journeyed on.